България търси дъно

Любослава Русева

Американският режисьор Джеймс Камерън (“Титаник”, “Аватар”) стана първият човек от 50 години насам, който се спусна до най-дълбоката точка на земята – Марианската падина в Тихия океан. Това се случи само преди няколко дни с подводницата Deepsea Challenger, а световните медии съобщиха, че пътешествието му отнело над два часа.

Само за сведение: Марианската падина е най-дълбоката в света и по тази причина е смятана за неговото „дъно“. Наричана е още четвъртият полюс на планетата, а измерването й продължава до днес, като засега се приема, че данните от японската сонда Kaiko са най-точни – 11 022 м. Когато през 1960 г. в нея за пръв път се спуска батискафът „Триест“ с швейцареца Жак Пикар и американеца Дон Уолш, двамата откриват различни форми на живот, макар до дъното й да не достигат слънчеви лъчи, а налягането да е размазващо.

Постижението на Камерън е безспорно, защото той се хвърля в непрогледния мрак сам-самичък, пък и управлението на подводницата изисква сериозни познания и подготовка. Представете си го наистина: той слиза бааавно в нещо като царството на Хадес, като преодоляването на всеки от тези 11 километра е извоювана победа за смелостта и професионализма. Последните 22 метра вероятно са най-вълнуващи – „кацането“ наближава, пулсът се ускорява и… изведнъж се озоваваш на абсолютното дъно!

„Дрън-дрън!“ – секва възторга ми един познат. С него водим дългогодишен спор, който ще ви опиша накратко:

Той твърди, че ние тук сме пропаднали фатално и вече няма мърдане. Аз му опонирам, че изобщо не е вярно. „А това не е ли дъно?“ – продължава да ми задава уж реторичния си въпрос при всеки публичен скандал, докато аз също продължавам да му се ежа с ехидното: „Не е, можем още!“

Е, сега моят познат стигна и до дразнещата крайност да оспорва успеха на Камерън. Абсолютното дъно, разправя, било покорено от българите много отдавна. Развива ми даже теорията, че ако режисьорът беше пристигнал у нас, щял да се ужаси от формата на живот, която мърда тук, напук на всичко. „Много е лесно да се напъхаш в подводница и да заснемеш няколко мариански еуглени, нали? Ами заповядай в България, драги ми господине, и си развърти камерата наоколо, за да видиш как живеят хората, когато налягането ги размазва!“

Моят познат говори свободно осем езика и има докторат по финанси, но е безработен, отчаян и озлобен. Проблемът му е, че тежи 160 килограма и непрекъснато се поти, та когато се явява на интервюта за работа, очилата му се запотяват на секундата и цялата му риза подгизва. А кой има нужда от дебел и потен служител, който непрекъснато си бърше очилата?

Разказвам ви този частен случай по две причини.

Първата е, че наскоро в шоуто Britain`s Got Talent (“България търси талант” е по лиценз за FremantleMedia и британския формат – бел. ред.) се появи 17-годишният Джонатан. Заедно с 16-годишната Шарлът той изпя песента The Prayer, популярна от дуета на Селин Дион и Андреа Бочели, а циникът на журито Саймън Кауъл му нареди: „Зарежи я!“ (имаше предвид красивата, но не особено талантлива Шарлът – бел. ред.)

Знаете ли обаче как изглежда Джонатан?

Ами… ужасно. Той е огромен и непрекъснато се поти. Преди да излезе на сцената дори споделя, че наднорменото му тегло предизвиква подигравки и заради това няма самочувствие, но все пак иска да опита, убеден в таланта си. Говори толкова искрено и увлекателно, че престава да ви прави впечатление внушителната му телесна маса. Да, той е дебел и грозен, но какъв глас изважда после, Господи!

Горе-долу по същото време в нашето аналогично шоу се случи следното:

На сцената се появява една от водещите, за да съобщи, че заради предстоящия номер децата трябва да бъдат изведени от залата. Тя предупреждава, че се задава нещо уникално, невиждано и направо страхотевично, при което в единия ъгъл на екрана веднага цъфва червена точка с надпис 18, а камерата показва как дори журито се пули удивено.

Излиза мъж, който започва да се съблича. Илия, както се казва участникът в „България търси талант“, остава само по прашки, като те са малко по-особени, защото отпред нямат плат. Налага го естеството на номера – Илия ще демонстрира как влачи автомобил с… члена си.

Там, където е оръдието на труда, телевизията все пак слага квадратче. Но на публиката е отказана подобна деликатност: тя вижда всичко и е изумена, сащисана, потресена, отвратена, само че и донякъде възторжена, чак аплодираща факта, че татуираният мъж наистина успява да дърпа колата…

Впрочем в предишното издание на шоуто същият Илия си набута в гърлото нещо като самурайски меч, а моят познат пак твърдеше, че това е дъното. „Не е, винаги може повече!“ – помня, че му казах тогава, и ето, че се оказах права.

Което не ме радва, разбира се. Защото така, както преди година този мъж промуши вътрешностите си, а сега разголи и интимните си части, утре със сигурност няма да се поколебае да направи нещо още по-отблъскващо. Той вече е получил достъп до публичността, при това два пъти. За него, но и за зрителите, публичността отдавна означава само сеир. Тя не изисква някакъв специален талант, труд и отговорност – достатъчно е да си свалиш гащите.

Изваждането на члена е знак, че всичко вече можеш да си позволиш. Всяка простотия и всяко извращение са добре дошли на сцената. И ако досега в българската публичност куцо и сакато разголваше празната си душа или напращелия си, но все пак дантелено завоалиран задник, оттук нататък гнусотата ще среща единствено отворени врати, стига да съумее да навира в лицето ни талантите на своя дванайсетопръстник.

Уви, дъното не е стигнато и моят дебел и потен познат за пореден път губи баса. Нашето пропадане в дълбоката бездна ще се окаже безкрайно и тъкмо това би ужасило Камерън, ако някога реши да се спусне и в българската падина. Като режисьор, изкушен от историята на „Титаник”, той няма как да не забележи тукашния Джонатан, сврян в каютата на отчаянието с осемте си чужди езика и доктората по финанси, докато оркестърът продължава да извива мелодии в миксолидийски лад за радост на кълчещата се по палубата трета класа…

„Титаник” може и да е клиширана метафора, но преди няколко години един изследовател – Рей Бостън, се спусна до останките на лайнера и смело обори баналната версия за неговото потъване.

През 2008 г. тезата на Бостън беше публикувана в сериозния “Индипендънт” и наистина звучи правдоподобно:
„Титаник” се е самовзривявал много бавно, със съзнанието на собственика и капитана, че е обречен да избухне. Фаталният сблъсък с ледената планина е провокиран от пожар в един от въглищните трюмове, докато корабът се движи с пълна пара през потенциално опасните води на Атлантика.
А ето и най-любопитното: пожарът избухва още при скоростните изпитания на лайнера в Белфаст… десет дни преди да започне презокеанският му курс. Собственикът на “Титаник” Джон Пиърпонт Морган обаче решава да не отменя първото му плаване, надявайки се, че пожарът ще спре от само себе си. Самият той се досеща какво би могло да се случи и в последния момент не се качва на кораба. Вместо това Пиърпонт нарежда на капитана да пресече океана с максимална скорост, така че да стигне до Ню Йорк преди възможния взрив.
В нощта на катастрофата (14 април 1912 г.) дежурен оператор е най-големият некадърник в екипа – Джон Филипс. В 22 часа той получава 6 предупреждения за плаващи айсберги, но не показва шифрограмите на капитан Смит, защото не може да ги разчете. Едва в 23.40 ч. първи офицер Мърдок, вече много пиян, съзира ледената планина и, таралянкайки се, хуква да предупреди капитана. Но вече е късно. “Титаник”, както уточних, се движи с бясна скорост. Няма време за маневри. Няма шансове за спасение. Само след 37 секунди айсбергът ще се вреже в кораба и ще разцепи корпуса му на две.
Останалото си го знаем. Потъването продължава 2 часа и 20 минути, докато оркестърът не спира да свири “Към тебе, Боже, се обръщаме за помощ”…

Българският „Титаник” се свлича в бездната по същия начин, защото ежедневното и все по-ожесточено саботиране на усещането за нормалност, вкус и смисъл е тъкмо самообричане на безкрайно пропадане. И господарите на сеира го знаят много добре. С пълното съзнание какво тлеещо въгленче представлява Илия, те го пускат на палубата, за да изстреля сигнална ракета към себеподобните си. Последните вече могат да се разгърнат. След победилата революция на простака отприщването на най-вулгарното тепърва предстои и много скоро номерът с разголения пенис дори няма да ни прави впечатление.

Да се управляват простаци е далеч по-лесно, отколкото такива като моя познат.  Той се възмущава и гневи, а това означава, че тук все още мърдат разни форми на живот, които различават нормалното от ненормалното и смисъла от безсмислието.  Постепенно обаче и последните екземпляри от тази рядко срещана порода ще приберат перките и ще кротнат в пашкулите си, стига последователно и безспирно да бъдат бомбардирани с нелепости. Напълно отвратени, кой от тях би пожелал, камо ли положил усилия за достъп до подобна публичност?

Всъщност ако имаше дъно, щеше да е далеч по-добре. Минати са всички граници, стигнат е предел, след който повече не може да се живее така. Най-долу сме и налягането е размазващо, но оттук нататък имаме възможност да мръднем малко встрани, да се огледаме, да видим какъв свят си сътворихме и да решим дали той ни харесва или трябва да се измъкнем от него час по-скоро.

Обратното – реенето изглежда лежерно и дори весело. В него няма усещане за фаталност. „Титаник” се носи с бясна скорост,  пътниците се радват на айсберги, а от телевизора продължава да се носи кикот от риалити шоута.

Хаха, един там се съблякъл! Пък друг си загасил цигарата в езика (и такъв номер имаше в „България търси талант”). Трети се е надупил от екрана с женски корсаж и изрусена коса, докато Златките водят сериозно публистично предаване.

Майтап да става, сеир да пада! Това е да можеш да се спускаш без подводница и в Марианската падина. Това е и да си въобразяваш, че вулгарното е безобидно, а животът в глупост и неприличие има по-голяма стойност от живота на еуглените на дъното на океана.

Сп. „Тема“ (31 март)

Прочети цялата новина

Свързани новини: