Защо Станищев не се обиди на унизителната контраАтака

На БСП й спретнаха контраАтака. Но не ми е толкова интересно как и защо Атака оттегли патерицата си за вота на недоверие срещу кабинета заради спирането на руския проект АЕЦ „Белене”, замислен от партията на Станишев, но провален днес с безпрецедентното в новата ни история отдръпване на цяла парламентарна група от заявен вот на недоверие, както направи Атака. В края на краищата Сидеров не за първи път се обръща на 180 градуса, превръщайки се ту в капката, която е нужна в чашата на парламентарното мнозинство на ГЕРБ , ту пък се лашка от ласкателствата към Борисов до нападките срещу него. Явно махалото му се връща там, откъдето тръгна в това Народно събрание и отново прави услуги на премиера в битката му да натрие носа на социалистите, унизени сега в ъгъла на пълната изолация.

Не питам за цената. Питам по-скоро защо Станишев никак не изглежда ядосан на самата Атака, сякаш е едва ли не най-нормалното нещо да очаква от националистите да му подлеят вода. Щади ги. Така се постъпва със съидейници, кривнали за момент, но важни по съребрена ( русофилска ) линия.

Изявлението на унижения Станишев, че е оказан натиск за решението на Атака да си оттегли подкрепата за вота и така да го провали поради спадането на санитарния минимум, изискван за целта от конституцията, оневинява всъщност самата партия на Сидеров. А и звучи почти покровителствено: „разбирам ви , момчета, като Ви натисне каратистът, клякате”…

Пак ще кажа: дали това е точно така или, както много често става в живота, има простичко обяснение, измерено с (не)известно количество пари, това за мен е второстепенно. Нагледали сме се на всякакви предателства и пируети! Но индикацията с щадящата реакция на Станишев спрямо Сидеров и компания е знак, че той си прави сметката да си остави отворена вратата към също толкова проруската партия Атака, колкото е и БСП.

Ситуацията ми напомня за една „проспана” от българските медии и политически коментатори друга ситуация от декември 2010 година, когато Доган неочаквано изригна срещу Първанов именно по повод енергичните му напъни да адвокатства на руските апетити в енергийния сектор на България. Необичайно остро Доган буквално нарече тези напъни „мегаломански”, но нито самият Първанов, нито който и да е от лобито на руския натиск за изпълнение на „тройния му шлем” възроптаха срещу рязко променената позиция на Доган. Тя така и си остана направо загадъчна, неразшифрована и до днес. Странно беше, че Първанов не му се обиди, както и Станишев сега по-скоро оправдава Атака, вместо да се разсърди за предателството.

Игричките в рамките на лявото пространство явно не се ограничават само с борбата между лобитата на Първанов и Станишев. Те се прехвърлят и върху маневрите с етническата и националистическата карта, която гледат да си запазят на всяка цена. И са прави за себе си: тя им свърши отлична работа вече повече от две десетилетия. Друг е въпросът, че всички ние, които не сме съгласни да ни разиграват по този начин, не сме чак такива леваци, че да не забележим и отбележим поредния „симбиоз” ( по израза на Станишев, изтърван веднъж от парламентарната трибуна) между тази карта и левите сметки в българската политика.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: