Вече десет години (от изборите 2002г. насам), Никола Саркози опитва да постигне една голяма и спорна цел - да обедини десния вот (във Франция - традиционно разделен на популистки и либерално-прогресивен) с гласовете на крайните националисти. Като вътрешен министър, като кандидат за президент, като действащ държавен глава (което там означава и ръководител на изпълнителната власт) и пак като кандидат, той неуморно изземваше посланията на Националния фронт на Льо Пен и ги комбинираше с идеите на популистката десница. Това му донесе и убедителен успех през 2007г., когато Жан-Мари Льо Пен изглеждаше уморена и победена фигура от миналото на Републиката. 

Но още докато Саркози жънеше успехи сред избирателите на престарелия и омръзнал на хората Льо Пен - баща, реформаторите от центъра (либерали, социални католици,  проевропейски консерватори) му дадоха знак, като подкрепиха с над 18% кандидатурата на Франсоа Бейру и се разделиха на втория тур горе-долу по равно. 

Между изборния успех и доброто управление има една голяма разлика, която бързо разбраха Караманлис, Берлускони, Бъсеску, Орбан, Борисов и други от клуба на десните, нека не ги наричаме палячовци, ами ... performers. Това е нещо като актьор, ама с друга професия. Разликата е ... икономиката, разбира се. В най-широк смисъл... Не може едновременно и да играеш с примитивните (пък били те и основателни) страхове и стремления на обществото, и да насърчаваш неговата инициатива, трудолюбие, и желание за по-добър живот. Първото е популизъм, второто - дясна политика. Победителите в популисткото състезание се оказаха (съвсем предвидимо) най-слаби в икономическото. 

На първия тур на изборите през 2012г., проектът на Саркози за обединение на десния и националистическия вот катастрофира. Водени от Марин Льо Пен, националистите са по-силни от всякога. Те печелят както дясна, така и лява, а и крайно лява подкрепа. Льо Пен води сред работниците, в земеделските общини и сред населението без образование. Голяма част от подкрепата ѝ е протестен вот срещу самия Саркози и плахите му опити за икономическа политика. Тези избиратели ще решат втория тур на изборите, но надеждите, че просто ще се "прелеят" към действащия президент са ефимери. Опитът на Никола Саркози да "опитоми" радикалите доведе до най-високия процент за тях на избори досега (като се има предвид и 11% за прокомунистическия ляв фронт). За двамата основни кандидати всъщност гласуваха, разколебани от популизма им, хора, които не се различават твърде помежду си - умерени, привърженици на обединена Европа, на социалното пазарно стопанство. Традиционно - градската интелиганция гласува за Оланд, бизнесът и високоплатените служители за Саркози. 

В резултат - демократите и реформаторите вдясно и в политическия център са разделени, разколебани и публично непредставени. А именно те - и единствено те - са силата, която може да изправи френската икономика на крака и да обедини френското общество. Ако Саркози се обърне към тях (както го съветва Жан-Пиер Рафарен), той може би няма да спечели гласовете на Льо Пен и ще загуби втория тур. Но със сигурност ще даде възможност за възстановяване на десния център като сила, която преодолява разделението, потушава враждите и в крайна сметка сочи пътя напред не само за Франция, но и за Европа. 

Така - на изпроводяк - шестият президент на Петата република може да бъде запомнен и с добро. 

Напротив - ако се включи в състезанието за националистическия вот, както го съветват консервативните му съветници, Саркози най-вероятно отново ще загуби, но ще съсипе задълго и демократичната десница, като я запрати разделена зад Националния фронт на следващите парламентарни избори. 

Тогава ще остане само надеждата, че Франсоа Оланд може да има качествата на адаша си Митеран. Засега тази надежда е без всякакво покритие. 

.