Луксозен разговор за мизерията на българската журналистика

На 3 май, обявен за световен ден на медиите, се състоя разговор за мизерията на българската журналистика насред луксозната обстановка на хотел „Шератон” . Макар и да бях поканен ( и дори се изказах), не бях впечатлен особено от безобидната дискусия. Тя с нищо няма да накриви шапката на властелините на българската медийна нищета. Не беше споменат нито с намек дори фактът, че второ поредно правителство се радва на удобството да командва медийния парад чрез банката, в която е наредено на най-големите държавни фирми да държат парите си и чрез отчисленията от които съответният банкер изкупува с помощта на подставени лица на едро вестници, радиостанции, телевизии, сайтове и журналисти, обслужващи същата тази власт.

И все пак от устатата на чуждите гости на трибуната се чу поне една интересна информация, която си заслужава да достигне до публиката извън тесния кръг избрани слушатели в „Шератон”. Ето какво каза германският журналист Карл Гейбел:

„Освобождаването от властта на Държавна сигурност, поне за Германия, е много важен въпрос. В Източна Германия си имахме Хонекер и неговите тайни служби, както Румъния си имаше Чаушеску, а България – Живков. Но след 1990 г. нито един бивш служител на ЩАЗИ не бе оставен да работи в германските медии”.
В тази част от репликата му няма изненади. Но сега внимавайте да не пропуснете финала, който пропуснаха покрай ушите си любезните български участници в събитието, някои от които, съдейки по изкривените им от неприятно учудване физиономии, щяха да получат инфаркт – вероятно разпознаха себе си по аналогия:
„През миналата година 11 бивши служители на ЩАЗИ бяха разкрити, че работят в обществени радиостанции и телевизии. Всички те бяха уволнени без предизвестие. По същия начин медиите се освободиха и от сътрудниците на западногерманското разузнаване“, допълни Карл Гейбел без вероятно да си дава сметка колко е притеснил прикритите в България служители или агенти на миналите и наследилите ги тайни служби под претекст, че са полезни на днешната демократична България.

Ще добавя само, че след тежки трусове в респективните американски служби, подложени на тежък обстрел от законодателите заради случаи на нерегламентирани действия, в САЩ е забранено от десетилетия журналисти да бъдат вербувани. Надделяло е мнението, че журналистът служи на обществения интерес чрез своята независимост на мнението, а не чрез подчинеността на административни структури, чиито приоритетите се влияят от политическата конюнктура.

Нямам представа дали онези злодеи от ЦРУ, за които сме така отлично информирани предимно от самите американци чрез филмите им, нарушават все пак закона в това отношение. Но е впечатляващо, че такава забрана има и който я престъпи, ще бъде подсъдим, ако бъде уличен с доказателства. В братска Русия е друго: там си нямат филми срещу чекистите, но пък те са не само сред журналистите, но и най-вече на върха на държавата им. Как смятате, до кой модел се намираме по-близо?

Така е в Германия и в САЩ. А как е в съюзническата им България? Не ни се полага да знаем, а само да подозираме, че подозрителното мълчание по темата е форма на косвено признание, че тук е „малко” по-различно: толкова, колкото е и по отношение на откровеното пазаруване на журналисти по тарифи, каквито биха впечатлили колегите с несравнимо по-високите изисквания за заплащане в Германия и САЩ.

Споменатият Карл Гейбел назова и тавана на позволената сума за подаръци, които журналистите имат право да получават в Германия: 35 евро. Бедните! Тук се смята за нормално цели делегации от избрани редакции да бъдат разхождани до другия край на света, след което дружно да пишат колко прекрасна руска атомна централа имало в Китай, за оправдаят вложените в тяхната разходка хиляди долари. Също така на никой не му пука, че докато едни утвърдени именити журналисти ги гонят от работа чрез унизителни предложения от по 400 лева на месец, други ги купуват за по 5 и 7 хиляди лева на месец, както стана с трансфера на две лица от новините на Нова телевизия ( на трети техен колега, както вече писах, са предлагали дори 12 хиляди месечно за същия трансфер!) в ТВ 7, луксозна рожба на споменатата врътка с държавните пари в иначе частната Корпоративна търговска банка. Да не говорим за началника им Бареков, платен в пъти повече от подчинените му четци на новини, който парадира с богатство, натрупано от искрен напън-направо от сърце- на попрището на медийното слугуване.

Единственото, което все пак звучи успокояващото на фона на статистиката за Германия, е ,че там има приблизително толкова журналисти, колкото и у нас- около 40 000 души. Все пак си приличаме по нещо!

И си мисля: кога ли ще победи този пусти комунизъм у нас? При толкова много роби на труда, победата ни срещу прогнилия свят на капитализма ни е гарантирана. Трябва само да въстанем и да се освободим от веригите си. Защото, в огромната си част няма какво да губим, освен тях.

На 3 май, обявен за световен ден на медиите, се състоя разговор за мизерията на българската журналистика насред луксозната обстановка на хотел „Шератон” . Макар и да бях поканен ( и дори се изказах), не бях впечатлен особено от безобидната дискусия. Тя с нищо няма да накриви шапката на властелините на българската медийна нищета. Не беше споменат нито с намек дори фактът, че второ поредно правителство се радва на удобството да командва медийния парад чрез банката, в която е наредено на най-големите държавни фирми да държат парите си и чрез отчисленията от които съответният банкер изкупува с помощта на подставени лица на едро вестници, радиостанции, телевизии, сайтове и журналисти, обслужващи същата тази власт.

И все пак от устатата на чуждите гости на трибуната се чу поне една интересна информация, която си заслужава да достигне до публиката извън тесния кръг избрани слушатели в „Шератон”. Ето какво каза германският журналист Карл Гейбел:

„Освобождаването от властта на Държавна сигурност, поне за Германия, е много важен въпрос. В Източна Германия си имахме Хонекер и неговите тайни служби, както Румъния си имаше Чаушеску, а България – Живков. Но след 1990 г. нито един бивш служител на ЩАЗИ не бе оставен да работи в германските медии”.
В тази част от репликата му няма изненади. Но сега внимавайте да не пропуснете финала, който пропуснаха покрай ушите си любезните български участници в събитието, някои от които, съдейки по изкривените им от неприятно учудване физиономии, щяха да получат инфаркт – вероятно разпознаха себе си по аналогия:
„През миналата година 11 бивши служители на ЩАЗИ бяха разкрити, че работят в обществени радиостанции и телевизии. Всички те бяха уволнени без предизвестие. По същия начин медиите се освободиха и от сътрудниците на западногерманското разузнаване“, допълни Карл Гейбел без вероятно да си дава сметка колко е притеснил прикритите в България служители или агенти на миналите и наследилите ги тайни служби под претекст, че са полезни на днешната демократична България.

Ще добавя само, че след тежки трусове в респективните американски служби, подложени на тежък обстрел от законодателите заради случаи на нерегламентирани действия, в САЩ е забранено от десетилетия журналисти да бъдат вербувани. Надделяло е мнението, че журналистът служи на обществения интерес чрез своята независимост на мнението, а не чрез подчинеността на административни структури, чиито приоритетите се влияят от политическата конюнктура.

Нямам представа дали онези злодеи от ЦРУ, за които сме така отлично информирани предимно от самите американци чрез филмите им, нарушават все пак закона в това отношение. Но е впечатляващо, че такава забрана има и който я престъпи, ще бъде подсъдим, ако бъде уличен с доказателства. В братска Русия е друго: там си нямат филми срещу чекистите, но пък те са не само сред журналистите, но и най-вече на върха на държавата им. Как смятате, до кой модел се намираме по-близо?

Така е в Германия и в САЩ. А как е в съюзническата им България? Не ни се полага да знаем, а само да подозираме, че подозрителното мълчание по темата е форма на косвено признание, че тук е „малко” по-различно: толкова, колкото е и по отношение на откровеното пазаруване на журналисти по тарифи, каквито биха впечатлили колегите с несравнимо по-високите изисквания за заплащане в Германия и САЩ.

Споменатият Карл Гейбел назова и тавана на позволената сума за подаръци, които журналистите имат право да получават в Германия: 35 евро. Бедните! Тук се смята за нормално цели делегации от избрани редакции да бъдат разхождани до другия край на света, след което дружно да пишат колко прекрасна руска атомна централа имало в Китай, за оправдаят вложените в тяхната разходка хиляди долари. Също така на никой не му пука, че докато едни утвърдени именити журналисти ги гонят от работа чрез унизителни предложения от по 400 лева на месец, други ги купуват за по 5 и 7 хиляди лева на месец, както стана с трансфера на две лица от новините на Нова телевизия ( на трети техен колега, както вече писах, са предлагали дори 12 хиляди месечно за същия трансфер!) в ТВ 7, луксозна рожба на споменатата врътка с държавните пари в иначе частната Корпоративна търговска банка. Да не говорим за началника им Бареков, платен в пъти повече от подчинените му четци на новини, който парадира с богатство, натрупано от искрен напън-направо от сърце- на попрището на медийното слугуване.

Единственото, което все пак звучи успокояващото на фона на статистиката за Германия, е ,че там има приблизително толкова журналисти, колкото и у нас- около 40 000 души. Все пак си приличаме по нещо!

И си мисля: кога ли ще победи този пусти комунизъм у нас? При толкова много роби на труда, победата ни срещу прогнилия свят на капитализма ни е гарантирана. Трябва само да въстанем и да се освободим от веригите си. Защото, в огромната си част няма какво да губим, освен тях.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: