Малката политика и големите хора

Веселина Седларска

Бабичките от село Мечка, изсушени и смалени  като мравки, са застанали срещу Цветан Цветанов, тръпнат да чуят дали има надежда за живот без страх. До тях са се наредили циганите на Мечка, също тъй утрепани като бабичките, макар и техни мъчители. И те чакат да чуят от големия човек как ще я карат без работа и без пари. Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов отваря уста и произнася дългоочакваните думи. Те гласят: „Монтираните камери в невралгичните точки на населеното място и информацията, която получаваме, ще помогнат за разпознаване на извършителите, за да се предприемат необходимите полицейски действия. Системата за видеонаблюдение ще допринесе полицейските сили да реагират в реална ситуация и в реално време. Ако трябва ще вложим допълнително ресурс…”

Циганите поглеждат косо към бабичките, за да видят каква е реакцията. Ако бабите се радват, значи думите не ще да са добри за циганите. Само че бабичките също не знаят какво е ресурс и не проумяват „добри ли, зло ли насреща иде”. Преди малко те са казали на министъра, че от години селото е оглозгано от крадци и чакат отговор също тъй пределно ясен. Бабичките са от Марс, министър Цветанов е от Венера. За ужас на бабичките циганите също са от Марс. Марс и Венера кръжат в свои си орбити. Илюзията за пресичането им у нас се нарича политика.

Вече знаем кои ще са първа и кои втора сила на изборите догодина. Даже и кой ще е трети. Но как ще се съчетаят първият, втория и третият?  Дали неизвестният във формулата не е някакъв четвърти? И дали третият не може да стане втори? Основно такива неща се обсъждат у нас, когато си въобразяваме, че говорим за политика. Това наистина е политика – много малка част от нея, но затова пък много интересна.

„Политика ( от гр. полис  - град, държава) е умението да се управлява държавата, както и действието по управлението.” Въпросът „Как се управлява държавата?” е равностоен на въпроса „Как живее държавата?” Второто е отговор на първото. В този смисъл:  Ето как изглежда политиката в случките и разговорите от един съвсем обикновен ден.

Бабите в което и да е село са също като бабите в Мечка – живеят в страх, започват деня си с преброяване на кокошките и не знаят какво е ресурс. Дъщерите и синовете им в града също живеят в страх и броят заключените апартаменти на съседите от входа, които са заминали на гурбет. Циганите са много изгладнели, не че българите не са. Близо е денят, в който ще се прекрачи границата и ще започнат грабежите. Не сегашните кражби на техника и бижута, а масовото разбиване и грабене от гладни и освирепели хора. И тези грабежи ще започнат от блокове, в които трайно заключените врати са повече от отключваните – това вярват в жилищните блокове и се страхуват. „Ние храним две кучета пред входа, един комшия ги обучи да разпознават циганите и да ги гонят”, казва една позната. 

На моята приятелка клошарка и през ум не й минава да разбива апартаменти, тя най-почтено си рови в контейнерите. Тази сутрин обаче трепери от страх. Някакъв джип я последвал още като излязла от гетото, изравнил се с нея, шофьорът отворил вратата и я изкомандвал да се качи. Какъв беше? – питам.  „Българин с бронзов джип.”  Бронзов, в смисъл сребрист като бронза, който дишат в гетото. Тя го попитала какво иска. Той рекъл ще ти кажа, като се качиш. Тя казала махай се бе, кръвното ми е много, ей сега ще загубвам съзнание. Той обаче я следвал бавничко, тя се шмугнала до един блок и стояла там с насочена напред пръчка, същата, с която рови в контейнерите. Може да ти е излязъл късметът, казвам, да те е харесал човекът. Макар че…как да го кажа по-прилично …абе, жената не е много за харесване. „Ти пък, за какъв късмет приказваш, той искаше да ме нареже.” Глупости – казвам, – откъде го измисли? „Ти не знаеш ли? Българите хващат циганите и ги режат. За части ги режат. В махалата много хора изчезнаха…”  – това вярват в ромските гета и се страхуват. Само в страховете си сме равни. След 22 години стратегии за интеграция. Това, което се случва между българите и ромите, е политика – много голяма част от политиката, но затова пък малко привлекателна.

Дъщерята на Наско замина за Австрия да се грижи за възрастен човек. Тя е медицинска сестра с 400 лева заплата и издържа най-дълго в отделението, другите вече са заминали. Докторите във Франция, сестрите в Германия. На нея се паднал 92-годишен австриец, бил участник във Втората световна война. По този повод Наско гневно се напи, егати живота, вика, дъщеря ми ще се грижи за есесовец. Оставя ми, вика, двете си деца и ще ходи да сменя памперсите на есесовец. Опитвам се да го убедя, че това въобще не е сигурно обаче той: млък, по история имах шест! Слушай сега, вика, след войната Европа се обединява в името на мира и цялата работа беше заради това ние да станем част от тази Европа, за да получим правото да им сменяме памперсите на тия, които са направили войната и са разрушили Европа.

Докато дъщеря му пристигне в онова градче край Виена, 92-годишният ветеран взел, че умрял. И днес Наско ми казва, че дъщеря му няма пари да се върне, щото тя нали за това отишла, да спечели пари. И сега какво? – питам. Какво, какво, вдовицата я нахранила с шницел и предложила да разчиства градината им две седмици, щяла да й плати. „Пак добре, че имал жена тоя, вика Наско, иначе за българите работата навсякъде е несигурно нещо, работиш тук и не знаеш дали ще ти платят, отиваш там и не знаеш дали работата не е умряла… Беднотия.” Да се пребори бедността е много голяма част от политиката, но затова пък  малко интересна.

Петя е учителка и се оплаква, че я спукват от проверки. Все е било, но такова никога. Накарали ги тази година да работят по проекти, имало едни пари за усвояване. От бюрокрация свят й се завивало, кръвното й станало по-високо от възнаграждението по проекта. И проверка след проверка. Днес един ученик й казал госпожо, бъдете внимателна с мен, много съм издразнителен, легнал съм си в пет сутринта. И къде си бил, попитала тя като че ли не знаела. Той я изгледал кръвонасядано и рекъл: „Ами все там.” На дискотека тоест. И сега Петя се чуди защо нея толкова много я проверяват и защо не проверяват учениците сутрин. „С дрегер. Да застанат, предлага Петя, с дрегер пред портала сутринта и да проверяват учениците за алкохол. Да глобяват родителите. И да се сложи ред в училището, да се въведе приличие.” Да се сложи ред и да се въведе приличие е много голяма задача на политиката. Но затова пък малко печеливша.

В аптеката се говорят по-важни неща от Народното събрание. По-компетентни.  И по-полезни най-вече. Тук можеш да научиш, че когато кръвното ти е паднало, пиеш айрян със сол. А като се вдигне – ядеш кисело мляко със сода бикарбонат. Оправяш се за толкова време, за колкото иначе пробваш да се свържеш със 112. И кисело мляко се намира по-лесно от линейка. В аптеката се разменят рецепти за пречистване на черен дроб – с кислородна вода, пречистване на кръвоносните съдове – с чеснови капки, за пречисването на бъбреците – с накиснат ориз, за укрепване на имунната система – с тибетска гъба. „Аз бях я спряла след Анна-Мария, ама като видях най-новата министърка пак я почнах.”

Хората си разменят телефони и адреси на народни лечители, купуват си по един блистер деанксит и продължават по болните си пътеки.  Отказали са се от здравните пътеки – или са погрешни, или са къси. И никаква гаранция, че ще те отведат до здраве. Аптекарката: „Всеки трети купува деанксит. Всеки божи ден зареждам със спирт, алкохолиците стават все повече и все по-бедни.” Бях влязла да си купя лекарство по здравна каса, отстъпката ми беше 1, 60. За да получа рецептата бях платила потребителска такса 2,70. Ето една пътека, по която повече няма да премина. Ще идвам и ще си купувам без рецепта, поне знам името на лекарството. Няма да съм като жената, която в момента казва: „От ония, червеничките, дай ми една коричка за седмицата, пък другата, ако съм жива…” Здравеопазването е изключително голяма политика. Безмилостно, престъпно пренебрегвана.

До аптеката е кафенето, където пенсионерите от квартала ръководят вътрешната и външната политика на България. За да не се разпадне парламентаризмът в махалата ни, са забранили думата „Белене”. Скарали се, сбили се почти, накрая я забранили. Те са седем-осем мъже над 70-те. Като всички мъже над 70-те носят свои снимки като млади в портмонетата си. Показват ми ги. Когато са били млади са носили снимките на гаджетата си. После на децата си. След това на внуците. Сега носят своите от времето, когато са били колкото внуците. „Лондон въобще не е хубав, внукът ми го каза снощи. Нямало небе. Хич никакво небе, само една сивота, от която не спирало да вали ситно. Дядо, вика, радвай се на слънцето. Ти, вика, не знаеш какво богатство имаш. Ами ела си при богатството бе, дете! Не ще да чуе. Там го били оценили. То все едно нещо трябва да се търпи, дядо, ще търпя дъжда.”

Днес кварталният парламент решава дали да не разпусне Народното събрание, истинското. Да се обяви нещо като нулева година за Народното събрание. Старците не знаят колко харчи Народното събрание за година, но, колкото и да е, все полза. И без това от депутатите не зависи много. Напоследък май нищо. „И забелязахте ли, че като бяха във ваканция, горивата взеха да падат?” Ами кой ще приема законите? – питам. Те веднага намират изход: законите ще ги вземаме от други държави, които вече са ги направили и даже изпробвали. Добре – не се давам, – а парламентарният контрол в петък, той излишен ли ви е? Тук изходът се търси малко по-дълго, но пак се намира: стига с този парламентарен контрол, ще въведем извънпарламентарен. Всеки ден. И по всички телевизии. Министрите и без това са в телевизиите сутрин, ще звъним и ще им провеждаме извънпарламентарен контрол.

В кафенето на нашия квартал политиката е творческа, нестандартна, ефективна. Тук няма ляво и дясно. „На хляба кое му е лявото и кое дясното?” Тук е малката политика – в аптеката, в кафенето, по улиците, в разговорите, в случките. Онова горе е голямата политика – в разпределянето на политическото пространство, в картелирането на властта. Не знам защо първото се нарича малка, а второто голяма политика, след като ако се наложи да си премерят силите – може да не е веднага, може да не е лесно, – но винаги побеждава малката политика. Откъде знам ли? Както би казал Наско, по история имах шест.

Сп.”Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: