Не може да няма виновни за смъртта на 15-годишната Анета от дома за деца

Детето умря през 2006 г. в болница след коремна операция по спешност. От стомаха й са били извадени 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренови гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина 3-4 см с обща тежест около 4 кг..

Това не би било възможно, ако тя получаваше от персонала адекватни за състоянието й грижи. При дете със склонност към поглъщане на предмети това означава непрекъснато наблюдение на детето, така и внимателно отчитане на предметите, до които има достъп, евентуално и периодични прегледи при лекар за погълнати предмети.

Няма начин 4 кг да бъдат погълнати при адекватно наблюдение. Просто няма. Това значи, че на детето не са обръщали никакво внимание - което е характерно за отношението на персонала в тези домове към най-увредените деца. За персонала те не са хора и се нуждаят от минимално отношение, граничещо или равно на жестоко третиране. Детето е било държано вързано за леглото дни наред. А хартата за правата на психиатричните пациенти, по която България е страна, предвижда, че обездвижването чрез връзване към леглото не може да е за повече от 30-60 минути, при което е задължително през време на обездвижването на 15 минути да идва сестра да наблюдава състоянието на обездвижения.

Показателно за отношението на държавата към тези деца е фактът, че съдът на три инстанции не намери, че има виновни за смъртта на детето; и се задвижи сега, след като Българският хелзинкски комитет (БХК) заяви, че ще се обърне към Съда по правата на човека в Страсбург затова, че държавата е нарушила правото на защита на едно дете с умствена изостаналост.

Да се допусне детето да нагълта 4 кг обемисти предмети означава, че на държавата хич не й пукало за него. Което се вижда и от числото на починали деца в домовете за деца с увреждания - 238 за последните 10 години. Само в Плевен за последната година и половина са починали 18 деца. Зам.-главният прокурор Тонева не можа да каже какви са гаранциите, че останалите 237 смъртни случая в домове, за които съобщи БХК, ще бъдат разследвани обективно или за всеки един от тях ще трябва да се прави проверка. Както и да смятаме смъртността в домовете, тя надхвърля многократно смъртността при деца, гледани в семейството си.

"През 2010 г. по време на съвместните проверки на БХК и прокуратурата във всички домове за деца с увреждания в страната беше констатиран oгромен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си част предотвратими. Става въпрос за 238 смъртни случая между 2000 г. и 2010 г. Според БХК поне три четвърти от всички тези смърти са били излишни: 31 са от глад (системно недохранване); 84 са от занемаряване; 13 са от лоша хигиена; 6 са от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване; 36 са от студ или залежаване; 2 са от насилие. Освен това, по време на проверките беше установено, че в домовете за деца с увреждания в България продължава да има насилие, връзване и малтретиране с вредни медикаменти. Към момента на проверките 103 домуващи страдат от недохранване и има реален риск да умрат от глад."

За отвратителното отношение на държавата към тези деца, които не брои за хора, сочи и практиката на тяхното принудително де факто отнемане от родителите, принудително - защото става без тяхно знание.

Историята е покъртителна и разказва за родители, разведени отпреди 10 години. Пазят тежки спомени от съвместния си живот. Загубили са бебе момиченце, тъй като е родено с генетични увреждания и е живяло дни, най-много седмици. След като всеки поел по нов път, едни ден в пощенските си кутии двамата бивши съпрузи намират писмо от съда. Призовани са да се явят по дело за определяне на настойник на мъртвото им дете. Оказва се, че дъщерята е жива, настанена е в дом за деца с увреждания и е вече на 17 години.

“Шок, няма друга дума, с която може да се опише какво са преживели тези хора”, разказва експерт, запознат с драмата.

Преди 17 години, още в родилното, лекарите съобщават на младите родители, че момиченцето няма шанс да оцелее. Съветват ги да го оставят в дом, за да се грижи за него специализиран персонал до близкия му край. Подписват декларация, уведомяват ги с писмо, че ще ги уведомят с писмо, ако детето почине. Те не го дочакват и след 17 години разбират, че дъщеря им е жива. Бащата изпада в паника, майката има неприятности с новото си семейство, което не знае нищо за предишния й живот. Малко по-късно започва да го посещава, но то е на почти 500 километра разстояние.

“Такава е била практиката на повечето родилни отделения дълги години. Затова домовете са пълни деца със синдром на Даун, хидроцефалия, паралич и др.”

Това е една от разтърсващите истории на над 1600 български двойки. От октомври миналата година социални работници издирват родителите на изоставени деца. Оказва се, че голяма част от сираците всъщност са били желани деца. Много от тях са в домове за деца с увреждания.

Историята на “възкръсналото” след 17 години мъртво бебе е част разтърсващите истории на 1600 български двойки.

Какво се учудвам на слабообразованите лелки в домовете, след като лекарите имат такова отношение към тези деца като към нечовеци.

Никаква европейска държава не сме. Там имат хуманно отношение дори към животните, включително кучетата. Във Финландия ако взимаш котка, предстои да те посетят от службата за защита на животните, за да видят има ли подходящи условия за гледането, включително и необходимата площ. Ако изхвърлиш домашно животно на улицата, те очакват строги санкции. А у нас към беззащитните деца с увреждания се отнасят по-жестоко.

Дано да има осъдени от персонала на дома, които практически за способствали за смъртта на детето. Не го казвам от чувство за реваншизъм, а защото това би накарало хората в други домове да се стреснат да променят отношението си. Но, както се казваше в един немного приличен виц за първата брачна нощ на роми - "а дано, ама надали"

Прочети цялата новина

Свързани новини: