България не е (вече) руски троянски кон на Сирия в Европа

Странно е, че научаваме толкова малко за българския принос в опитите да бъде потушен най-острия конфликт в света, от който мирише на война с непредсказуеми последици. След срещата на трите основни крила на сирийската опозиция в Правец практически няма отзиви- нито в българските, нито в световните медии, макар тя да беше обявена иначе от българските домакини за „историческа”. Днес външният министър Николай Младенов формално наруши мълчанието с интервю за Нова телевизия, но отново не каза нищо повече от известното: срещата е била тайна от съображения за сигурност, както и поради това, че не е било сигурно, че тя изобщо ще състои.

По силите на един наблюдател на процесите е единствено да каже онова, което знае. А то е свързано с предисторията на отношението към същия този сирийски режим, над който сега най-после се сгъстяват облаците на международния гняв с изгледи за някаква развръзка под формата на външна намеса.

Къде бяхме „ние” до съвсем неотдавна и какви се опитваше да ги забърква българската официална власт спрямо един режим, който отдавна беше обявен от западните ни съюзници за „персона нон грата”, докато София „хитруваше” в опити да заиграва с Башар Асад и компания до такава степен, че според в. „Труд” сирийският режим дори е бил в състояние да иска и едва ли не да получи оставката на българския военен министър Аню Ангелов?

Ето какво писа „Труд” на 30 август 2010 г., предизвиквайки опровержението на следващия ден на премиера Борисов, но междувременно остави впечатлението, че не е невероятно чужда сила, като Сирия, да има такова влияние върху София, че може да се меси във вътрешните работи на една държава от НАТО и ЕС.

„Клати се столът на военния министър
В. „Труд”, 30 август 2010 г.
Бойко Борисов обмисля дали да не смени военния министър Аню Ангелов, научи „Труд“. Генерала бил бесен от три гафа на подопечния си. В тв интервю Ангелов обявил, че Сирия разработва ракети срещу нас. Последвала светкавична нота от Дамаск и заплаха да скъсаме дипломатическите отношения. Наложило се Николай Младенов спешно да гаси пожара. Борисов се ядосал и на ангажимента, поет от Ангелов в САЩ, че може да пратим боен батальон срещу талибаните в Афганистан. Не му харесало и задълбочаването на конфликта с Първанов заради военното разузнаване.
Репортери на вестника засякоха информацията преди седмица – потвърдиха я няколко независими един от друг източници от правителството и партия ГЕРБ.
Военният шеф е ядосал министър-председателя с няколко безпрецедентни гафа и отношенията между тях охладнели, разучи “Труд”. В момента контактите на военното ведомство с правителството се осъществявали само чрез началника на политическия кабинет на Ангелов – Йордан Божилов.
Борисов първо се вбесил от изказване на министъра си по телевизия PRO.BG на 3 юни т. г. В него Ангелов говори за необходимостта да влезем под чадъра на натовската противоракетна отбрана. “Заплахата идва не само от Иран, за който е ясно, че има такива технологии(ракети със среден обсег – б. р.). Но имаме информация, че и Сирия разработва такива технологии”, казва Ангелов. И по този начин визира Дамаск като наш враг. Последвала светкавична реакция от външното министерство на Сирия. Кабинетът получил остра критична нота, в която се намеквало за скъсване на дипломатическите отношения. Документът е засекретен. Наложило се външният министър Николай Младенов спешно да лети за Дамаск, за да тушира пожара. За неговата визита нямаше официално съобщение. Служители от Външно обаче потвърдиха пред “Труд” спешната командировка на дипломат № 1.”

Трябва да уточня, че тази интрига се завихри след официалното посещение на премиера Борисов в Сирия на 25 и 26 април същата година, когато той благодари на Дамаск за някакви си върнати на България броени милиони стар дълг. Ето точния цитат, възпроизведен от близкия до всяка власт в. „Стандарт”:

“Благодаря на сирийския премиер, че това споразумение стана възможно. А също и че процентно от всички държави, на които Сирия дължи пари, получаваме най-много“, заяви след парафирането на документите Борисов ( пише в кореспонденция от мястото на събитието, поместена на 25 април 2010 г. в сайта на в. “Стандарт”)
За протокола съм обобщил по „горещите следи” отношенията ни със Сирия само година по-късно със следната статия, писана по повод реакцията на ООН срещу кланетата в Сирия:

Първанов мълчи на руски и за Сирия
Иво Инджев ⋅ август 2, 2011 ⋅

Съветът за сигурност на ООН заседава извънредно във връзка с продължаващите кървави репресии на сирийските власти срещу демонстранти в страната. Там се сбъдна „мечтата” на съвременните соцдиктатори „танковете да дойдат” – дойдоха и започнаха да стрелят срещу сънародниците си в град Хама.

Китай, където танковете дойдоха и свършиха същата работа в Пекин в нощта на 3 срещу 4 юни 1989 г., заплашва с вето евентуално осъждане на сирийския режим. Също и Русия, която пък продължава да разглежда Сирия като свой стратегически съюзник. Къде бяхме и къде сме ние?
Външният министър Николай Младенов отново показа бърза реакция ( както при масовото убийство в Норвегия). В интервю за БНТ той осъди остро и дори изпреварващо ( още вчера) в духа на съюзническата позиция на Италия, Португалия, Германия, Великобритания, САЩ и т.н. зверствата на режима. Не знам дали бързата му реакция не е продиктувана и от усещането, че има да замазва впечатлението от крайно неадекватното поведение на страната ни спрямо Сирия от близо година и половина насам.
През април 2010 година в Дамаск беше на посещение българска правителствена делегация, начело с премиера Борисов. В държавата , която доста съюзници броят за терористична ( например САЩ), Борисов и самият Младенов изговориха куп суперлативи за дружбата през десетилетията с един режим, който е печално известен с поредица от причини да бъде сочен за един от най-зловещите нарушители на човешки права. Външният министър и премиерът на България сметнаха за необходимо да обявят, че страната ни се завръщала на този терен в Близкия изток без ни най-малка нотка на (само)критика към едно минало, което пази страховити тайни за идеологически мотивирано сътрудничество срещу днешните ни партньори и доста други неща, които по-добре да не споменавам без доказателства.

Борисов буквално нарече тогава Сирия „един от най-добрите приятели през изминалите десетилетия”. На таза база сме щели да поставим ново начало в отношенията си, подписвайки три споразумения в Дамаск. И резултатите не закъсняха: Сирия направи пробив в легитимирането си като страна, чийто президент приемат в ЕС чрез София.( нещо като троянски кон на Сирия на ЕС- бел. авт. с днешна дата).
Месеци по-късно президентът Башар Асад пристигна тук по покана на президента Георги Първанов на официално посещение ( с всички полагащи се за такъв случай фанфари, салюти , червени килими и червенеещи умиления за прекрасното ни сътрудничество). Позовавайки се на президентския сайт в. „Стандарт” определи визитата като „историческа”. Самият сайт публикува обичайната сухарска информация, която говори с езика на замръзналото на нивото на Живковия режим статукво на формулировките в главите на онези, които са го диктували:
„Башар ал Асад заяви пред Георги Първанов стремежа на Сирия да продължи да задълбочава отношенията си с Европейския съюз и изрази признателността си за направеното от България предложение за иницииране на дебат в рамките на Съюза за бъдещето на отношенията Сирия – ЕС”, се казва в съобщение на пресслужбата на президента Първанов от 9 ноември 2010 г.
Георги Първанов приветства значимата роля на Сирия като стабилен регионален фактор в мирния процес в Близкия изток.”

 
Как звучи днес подобна похвала за значимостта и стабилната регионална роля на режима, зад който в международната общност стоят гузните със смазването на протестите от 1989 г. китайци и руските им другари в поддържането на сирийския режим? Звучи точно, както звучеше и тогава, на 9 ноември 2010 г.- неадекватно за една страна, която прокламира съпричастност към демократичните принципи. И министър Младенов очевидно разбира това. За разлика от Първанов, който прилага любимия си номер да се снишава, докато бурята премине ( българската външна политика приложи тази позорна тактика и за Грузия, пребита от бой от гигантската Русия, която отвърна на настъпването по мазола с опит да убие грузинското непокорно джудже).
Не знам кой какво е запомнил от радушното посрещане на сирийския президент в София, поканен от българския му колега Първанов. Лично аз бях впечатлен от появата по този повод на българска земя на екип на телевизия „Ал Манар“, собственост на групировката „Хизбулах“, чрез която Иран и Сирия държат в шах Ливан и в не малка степен- държат нащрек Израел. Защото тъкмо „Хизбулах”, щедро финансирана от Техеран, е вероятно най-добре организираната реклама на иранската версия на ислямския фундаментализъм, чиято промоция стана яростната й и неочаквано успешната ( за неспециалистите) военна съпротива срещу израелската армия в Южен Ливан. Това пропагандно „намигване” от София към иранската връзка на Сирия, със сигурност не е останало незабелязано и от други наблюдатели. Те знаят не по-зле от моя милост, че Иран ( с парите и идеологическия си маркетинг) и Сирия ( с логистиката, тайните си служби и явната роля на армията си) са се превърнали в играчи, чието значение надхвърля двустранното им сътрудничество. Да „къткаш” такива приятели е гаф, който се пише на гърба на България.
Ако някоя българска телевизия пожелае да илюстрира тази теза, имам предложение: да покаже как тържествуващият сирийски гост Башар Асад палаво удари звънеца в пленарната зала на българския парламент.
Идва ли времето, когато арабските народи, плащайки с кръвта си, ще потърсят сметка на своите диктатори, които от десетилетия ги държат в клетката на подчинението с аргумента, че това се налага поради външната заплаха? Тъкмо при тази ескалация от Израел долетяха намеци за готовност да бъдат признати границите от 1967 г. при евентуална размяна на територии с палестинците и взаимно безусловно признаване на палестинската и израелската държава. Преди три месеца премиерът Нетаняху отхвърли подобна хипотеза, предлагана от Барак Обама. Сега обаче бил размислил, гласят информации на световните агенции. Дали пък неразрешимият близкоизточен проблем, най-горещият картоф на световна политика от края на Втората световна война насам, няма най-сетне да бъде погребан тъкмо в контекста на заетостта на сирийските танкове да мачкат собствения си народ?
Често пъти излизат през носа дребните сметки на дребнавите, какъвто е нашият случай ( Дамаск щял да ни върне 17 милиона долара, пък ние сме щели да изнасяме ток от неродената АЕЦ „Белене”- това беше „великият резултат” от заиграването със сирийския диктатор). И докато външният министър бърза в това отношение да поправи счупеното (доверие в България), Първанов продължава да срича азбуката на дипломация по познатия му комунистически буквар. Запецнал е на АБВ!”

 

Извинявам се за нескромния въпрос, но защо българските власти в съвсем близкото минало не прилагаха същите критерии, които съм приложил в оценката на сирийския режим- нима са били по-малко информирани от един „маргинал” (какъвто съм аз по думите на руския посланик в София Юрий Исаков , наричащ така българите, пледиращи за рязкото разграничаване от традициите на съветското ни минало)? Не виждам друга причина за ласкавото общуване на България с любимия на Русия сирийски режим освен, че това беше поредният атавизъм от въпросното общо съветско минало в „любовния триъгълник” Москва, София, Дамаск. Жалко и тъжно е, че трябваше да потекат реки от кръв в Сирия, за да „прогледне” България като троянски кон със съветски капаци не само по отношение на Европа, но и на Азия.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: