Песен за Хачо (четвърта част)

И така. Работех месец след месец - в Националната хаотична телевизия - и почти всеки ден виждах стария Хачо. В някои дни той беше намръщен като пролетен дъждец, в други дни беше весел като градоносен облак. Влизах в кафенето на втория етаж, където се просмукваше вечна миризма на доблестно изкарани с часове безцелно щъкане по коридорите, с имитиране на работа и с тонове скука полагаеми и заслужени пилешки пържолки и двойни кафета със суха и безсмислена сметана от хидрогенирани растителни мазнини. Влизах там и какво? – виждах Хачо. Той седеше пред пепелника на някоя масичка, а покритите с мъх каменни истукани и скитски божества в степите между Дон и Днепър можеха само да му завиждат. Защото той изглеждаше по-мрачно внушителен от тях. Всъщност - Хачо не ръмжеше. Но около фигурата му, от само себе си, се разнасяше тихо, непрестанно и неодобрително ръмжене. Все едно беше монголски или по-точно тувински монах или народен певец, който изпълнява непрекъснато народна песен хомей. В...

Прочети цялата новина

Свързани новини: