„Безкрайният път” – за смисъла на живота и книгите

За всичките години, през които вероятно съм изчела стотици хиляди страници, съм се научила да разделям книгите на три вида – такива, които те карат да мислиш, такива, които те забавляват, и такива, за които се чудиш защо са били написани. Признавам си, книгите, прочетени с цел да ме разсеят, отморят или развеселят, преобладават на фона на „сериозните” четива, но затова пък именно тези „сериозни” четива са единствените, които са в състояние да променят мисленето, навиците и живота ми.

„Безкрайният път” на Рейф Мартин попадна у мен преди 2 месеца и тъй като наистина имах нужда да почета нещо, което да разклати малко рамката, в която живея, наивно си помислих, че ще прочета книгата за седмица, а после за час-два ще напиша ревюто, което ви представям днес. Очевидно нищо от това, което съм смятала тогава, не се е случило, както съм си го представяла – отне ми близо 4 седмици, за да прочета книга, 2 седмици, за да я осмисля, и няколко часа, за да успея да излея в думи влиянието, което тя оказа върху мен.

Истината е, че когато получих „Безкрайният път”, любопитството ми към нея не беше съвсем читателско, а точно обратното – писателско. Отдавна планирах един материал, който да изследва приликите между основните религии, така че сборник с будистки джатаки и техните обяснения бяха онова, от което имах нужда. И така, същата вечер, в която получих книгата, седнах в хола с тефтер и химикал в ръка и започнах да чета. Идеята ми беше следната – чета една джатака, подчертавам си нещата, които ми вършат работа за изследването, а после ги записвам в тефтера и евентуално ги включвам в планирания материал. Е, нищо от това, което бях планирала, не се случи. Отново. Защото още след първата прочетена история за живота на Буда, последвана от обясненията на Рейф Мартин, писателското ми любопитство беше изместено от читателско, а тефтерът на масата остана съвсем, съвсем празен.

Причината за това е, че „Безкрайният път” се оказа именно онова, от което имах нужда като читател – книга, която да ме накара да мисля за живота, но не по онзи религиозен начин, който вероятно очаквате, когато чуете „сборник с будистки джатаки”. Защото джатаките, подбрани от Рейф Мартин, не приличат на типичните религиозни текстове. Те не са заповедни или заклеймяващи, не съдържат закони или правила за живеене, не представят човека като грешник, който има нужда от назидание. Напротив, мъдростта им се крие точно в разбирането, че грешките са най-добрият учител – онзи, който те кара да се замислиш, да поемеш отговорност за стореното и да се опиташ да направиш живота си такъв, какъвто искаш той да бъде.

Имeнно затова „Безкрайният път” не е четиво, което може да се прочете за седмица. То изисква пълна концентрация, вникване в смисъла на всяка отделна джатака и най-важното – желание да преосмислиш собствените си действия през призмата на будистките идеи. А те, както ще разберете, ако прочетете сборника на Рейф Мартин, съвсем не са така отдалечени във времето, както вероятно предполагате. В тях ще откриете проблемите, които и днес ни вълнуват най-много – за любовта, приятелството, доблестта и пътя към истинското си аз.

Някой беше казал, че истински важните книги ни намират точно в момента, когато имаме нужда от тях. Ако това е вярно, то „Безкрайният път” наистина ме откри. Неслучайно може би...

Прочети цялата новина

Свързани новини: