Умните хора знаят, че свобода-по-принцип, не съществува. Свободата е субективно преживяване, екстатичен миг. Някои марксисти отричат чувство за свобода като неавтентично. До такава степен, видите ли, сме оплетени в мрежата на всякакви детерминизми, че е невъзможно да бъдем истински свободни. Дори и най-съкрвоеннните ни желания са обословани, а личността е изцяло социален конструкт. Стремим се само за това, което ни ИЗГЛЕЖДА достойно, смислено и важно, поради една или друга причнина, а не за онова, което действително Е. Парадоксът тук е, че онова което действително Е (важно, значимо, достойно) бива обречено да остане непознато за изтъкания от предрасъдъчности индивид. 

През последните няклоко дни обаче, ние бяхме именно свободни, направихме си мигове свобода и ги обживяхме пълноценно. Тук изцяло неглижирам политическия резултат, той второстепенен. Усетихме свободата си в пътя, а не в целта. Това е път в истината, път към жадуваното преподреждане на стойностите в техният естествен ред. Свободен съм тогава, когато осъзная този естествен порядък. Когато разбера, че основен дълг на нас човеците е да съхраняваме околната среда и себе си през нея. Когато осъзная, че съм интегрална част от социума, но и от природата, която наред с това е преди всичко обиталище, единствено и незаменимо, а не ресурс за безогледна експлоатация. 

Това е дългият път, по който всички млади и не толкова млади момичета и момчета сме поели, преди да тръгнем от Орлов мост към пл. Батенберг. Пътят на преподреждане на ценностите в естетсвеният им порядък, където вечното доминира материалното. Стремежът да бъде опазена природата е трансцендентен в безкрайността си. Ние съзнаваме, че парадоксът – средата застрашена от обитателя си, е неразрешим, поради което и усилията не могат да бъдат крайни. Точно както не може да бъде постигната крайно и свободата. Тя е налична единствено в пътя към нея.