Дишай, българино, дишай!

Цветозар Томов

На 8 март 1988 година в Дома на киното беше прожектиран за пръв и последен път един кратък документален филм. Фактически тогава беше поставено началото на първото протестно екологично движение в страната – Общественият комитет за защита на Русе. Реакцията на властите беше светкавична и за по-малко от седмица цялата комунистическа държавна машина се зае с поединична разправа с 360-те основатели на Комитета, повечето от които бяха в онази празнична вечер в Дома на киното и видяха

потресаващите кадри от филма на Юри Жиров.
„Дишай!” – се казваше филмът за протестите в тровения от румънски хлор пристанищен град. Потресът от него породи първия опит за организирана гражданска съпротива срещу комунистическия режим в България. Властите се справиха бързо с него, но духът вече беше излязъл от бутилката. Дисидентски организации започнаха да никнат като гъби в най-кроткия сателит на съветската империя. Честната камера на един кинодокументалист извади на повърхността летаргичното гражданско чувство на българина, изправи на нокти могъщите български тайни служби, накара цялата партийно-държавна машина да заскърца и заскрибуца уплашено. И даже временно реши проблема, защото за известно време обгазяването на Русе спря.

Не съм имал честта да познавам този човек, но по една случайност ми се наложи да търся негови филми 1-2 години преди тези събития. Правих изследване за проблемите на непълнолетните, учещи в трудово-възпитателни училища и случайно разбрах, че има документална поредица на Юри Жиров, посветена на същата тема. Достъпът до тези ленти беше мъчителна история, вече съм забравил подробностите. Но още тогава изпитах странно смущаващия респект от това, че в България може да има хора, които честно вършат работата си.

23 години по-късно, в едно телевизионно предаване един журналист нарече Юри Жиров „чист дисидент”. Личното ми мнение е, че в това определение съществителното е излишно. Предаването беше посветено на кончината на режисьора. Ден по-късно, отново за пръв и последен път, филмът „Дишай!” беше излъчен по Българската национална телевизия. Човекът там работеше, все пак.

Другите медии не обърнаха особено внимание на смъртта на Юри Жиров. Имаше по-важни събития на 18 август 2011. Така например Цветелин Кънчев, известен още като дон Цеци, е казал, че избори без цигани са като джаз без негри. „Стара муцуна за синьо вице” – пише „Стандарт”. Шефовете на губещи фирми имали малки заплати. Някой подарявал на баби айрян.
Юри Жиров няма място в едно бърборещо общество – беше казал същия журналист, който цитирах преди малко.

Темата за дишането отново влезе в българските медии месец по-късно. „Дишай, тате, дишай! – крещял бащата на Ангел, влачен от микробуса на клана Рашкови, докато спрял да диша. Някакви си двадесетина метра.

Не знам дали лъжица катран разваля каца с мед, но, спомняйки си за Юри Жиров, знам, че лъжица честност разваля каца с лъжи.

Пиша „Дишай!” в множество интернет-търсачки и търся филма. Излизат огромно количество записи. Пускам първия. Пее Преслава:

„Дишай, да настръхна, дишай да изтръпна,
Дишай, и разхождай бавно дъха си по мен.”

И в останалите пее Преслава:

„Дишай, по-дълбоко, дишай още много,
Дишай, докато не полудея съвсем!”

Филмът на Юри Жиров така и не го открих. Може би не съм търсил достатъчно. Днес той не е забранен. Просто го няма. В едно от последните си интервюта режисьорът казва: „Когато имаше цензура, правехме филми. Сега няма цензура, но и не правим филми”.

Не е забранено и да правим екологични сдружения. Върху участниците в тях не се нахвърлят тайните служби. Само някои телевизии и някои журналисти – тези, по които властта разхожда бавно дъха си, както би измяукала Преслава. И лека-полека, пред очите ни, „еколог” се превръща в поредната мръсна дума.

Ние сме обективна медия и показваме всички гледни точки – говори обидено един иначе симпатичен журналист по Би Ти Ви. Донякъде е така. Само дето не е лошо да ги показват с малко по-честни камери. Иначе има риск от инциденти, защото в редките случаи, когато се почувстват граждани, българите стават и малко нервни.

Но днес телевизията се извини на зрителите си. Виновните са наказани.  „Допуснахме грешки в отразяването на протестите. Въпреки липсата на умисъл, те предизвикаха разбираемо недоволство у част от нашите зрители и създадоха погрешно впечатление…”

Всяка власт, основана на лъжа, се превръща в колос на глинени крака, ако срещу нея се изправят дишащи хора. Дори и медийната. За политическата да не говорим. Там крачката се разтреперват, дори ако току-що са шибнали няколко гола на новоизмисления футболен шампион. А ако хората са забравили как се диша? Тогава става както в едно стихотворение на един великан от страната на дишащите поети и бездиханните тълпи:

Паситесь, мирные народы!
Вас не разбудит чести клич.
К чему стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь.
Наследство их из рода в роды
Ярмо с гремушками да бич.

Част от този стих на Пушкин цитира Александър Солженицин в края на обръщението си към съветската интелигенция, назовано “Жить не по лжи”, публикувано в Англия на 18 февруари 1974 година. Точно 178 месеца по-късно – на 18 октомври 1988 година – то беше публикувано и в Русия. Русия ли казах? Не, в една киевска многотиражка.

В онези времена българският писателски съюз почти единодушно заклейми предателя-отшелник, който пребори – незнайно как – рак в терминален стадий, за да опише зверствата на комунистическия режим. Но все пак 5 души не го направиха.

“Би могло да се помисли, че Александър Солженицин е някакъв патологичен случай на отчаяние и безпросветност” – се твърди в декларацията на СБП по повод издаването на “Архипелагът Гулаг”. Четирима се въздържат, а един човек гласува против приемането на тази декларация – поетът Благой Димитров.

Ако се поровите в медиите, може и да откриете малко информация за поета Благой Димитров. Трудничко е, защото е съименник на един наистина знаменит наш съвременник, с прякор Багата. Така че първо ще разберете как Багата видял светец, облян в светлина, защо го е намушкал Дъмпела, до кога е бил гадже с русата Златка, как сегашното му гадже е напуснало работа, за да се грижи за него и още много други пикантерии. Но накрая може и да попаднете на едно интервю в “Стандарт”:

- Не ви ли беше страх да се опънете на цял съюз и цяла партия? – пита журналистката.

- Никога не е било чак толкова страшно. Мъничко смелост трябва да е имало, но чак пък толкова – няма да ме убият, я. – отговаря онзи Благой Димитров, когото не наричат Багата.

Сякаш за хора като него Солженицин е писал няколко дни след приемането на онази срамна декларация: “И тук лежи пренебрегваният от нас, най-простият, най-достъпният ключ към освобождението ни: личното неучастие в лъжата! Нека лъжата е покрила всичко, нека владее всички, но в най-малкото можем да й се противопоставим: нека владее не чрез мен!”

Когато има граждани, които да я контролират, властта може да придобие човешко лице, да стане отговорна. Тогава в обществото може да възникне онзи ред, заради който са нужни йерархии и власт. Тогава и само тогава властта се превръща в дълг, започва да диша и тя.

В далечната празнична декемврийска вечер на 1880 година присмехулният в очите на много българи редник Гюро Михайлов просто е изпълнявал член 115 от военния устав:

 “Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане, и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.”

Простичкото 20-годишно момче от село Розовец, тогава Рахманларе, не е възприемало закона като “врата у поле”. И е изгоряло на поста си, вдишвайки до последно дима от бушуващия пожар. Докато мнозинството българи приемат подобна саможертва за безсмислена, ние вечно ще имаме поводи да се оглеждаме наоколо, за да се утешим, нарочвайки поредния виновник за колективните ни неблагополучия.

Обратната версия – за героизма на Гюро Михайлов – е другия ни национален проблем. Истинският герой в тази трагична история се нарича Никола Костадинов – началникът на караулното отделение, загинал в пламъците заедно с него, за да направи опит да го освободи от поста му. Той е имал реален свободен морален избор, защото никой устав не го е задължавал да рискува живота си, за да го направи, докато упоритото войниче е имало да избира между дълга и бягството от дълга, значи между дълга и позора.

Когато близо 2 години след пожара бил осветен първият паметник в чест на загиналите войници, тогавашният вестник “Марица” пише следното:

“Присъстваха на това тържество почти всички офицери от Пловдивския гарнизон. Чиновници имаше малко. Граждани – още по-малко.”

Аз принадлежа към поколението, което израсна с апокрифните тогава песни на четирите ливърпулски момчета, с тези опасни песни за любов, за мир, за обикновени човешки неща, които преминаваха като през въздух бариерите на политическото противопоставяне. Поколението, което обожествяваше Джон Ленън, но и което го уби. Поколението, което се вълнуваше от романтичната любов на гениалния музикант и което намираше начин да си нашепва странно как преминаващите през плътната тогава желязна завеса новини и слухове за Джон и за Йоко. За онази тяхна първа среща на 9 ноември 1966 година, на която Ленън разглежда ексцентричната експозиция на Йоко Оно, наречена “Незавършени рисунки и обекти”. И изкачва стълбите в галерията, водещи само към мъничка табела с едва видим надпис, на който пише “Да!” И получава по късно пък онази прословута бележчица, на която пише “ДИШАЙ!”

По странно съвпадение точно 23 години по-късно рухна Берлинската стена. А на следващия ден и ние, българите, се разделихме с нашия си диктатор и сякаш получихме шанс да заживеем в по-свободно и по-модерно общество.

Но моето поколение не успя да изкачи стълбицата, на края на която да намери едно истинско “Да!”. Последните събития в страната ме карат да се надявам, че едно следващо, по-свободно поколение, започва да рисува своята незавършена рисунка. Ако не му попречим да диша, може и да успее.

А ако му попречим? Ще диша в синхрон с хита на Преслава:  

“Щом дори като мълча, пак безсрамно ти звуча,

как ли ще ти прозвучи това?”

Прочети цялата новина

Свързани новини: