Архитектурата на властта в стил (в)ампир

Някои поговорки се превръщат от обикновен каламбур в безрезервно приемана парадигма. Сред тях е правилото да оценяваме хората по техните приятели. И понеже човекът, от когото практически зависи всичко в държавата, не веднъж е обяснявал с приятелските си чувства необяснимата си търпимост към глупостите на видни личности от неговия управляващ „елит“, всеки публичен жест на Бойко Борисов в тази посока допълва неговия и без това напиращ отвсякъде образ на главен медиен герой в българския политически комикс.

Разнежи се напоследък силният човек. Той поначало е дащен към публичността и петимен да се покаже пред нея, но инвазията на светските му откровения все пак озадачава. Заваляха някак без предупреждение бисери за тайна госпожица в живота му, която щял някой ден да си прибере ( сякаш става дума за поредното каракачанско кученце, вързано нейде да пази нечий имот).

В друго интервю пък нашият премиер откровеничи за интимния си живот с дългогодишната си спътница, на която продължавали да й „ядат ушите“ заради него, макар да били разделени от 4 години ( интересно, това с „яденето“ ми го каза и на мен по телефона на 28 март, призовавайки ме на практика да му се отплатя за честта да ми се обади лично като престана да му „ям кокалите“). Но какво да се прави, френската поговорка пък казва, че апетитът идва с яденето…А у нас яденето по традиция е предхождано е мезето. Никога не е късно някой да стане за мезе, ако е препил от чашата на славата.

Приятелят на Бойко Борисов, бившият му министър без портфейл Божидар Димитров, не се притеснява обаче никак, че става за мезе с лансирането на кичозни примамки за привличане на туристи в родния си Созопол. Най-новият му хит на тази сергия е разкопаният скелет на вампир. Уж на майтап, но не на шега гладните за шеги и закачки медии включиха в менюто си тези подхвърли кокали и ги глозгат с наслада. Поради липса на достолепни знаци, достойни за възхищението на посетителите, като разни постройки в стил ампир, характерен за имперските европейски държави от 19 век след войните на Наполеон, тук избиваме комплекси с нашенски стил (в)ампир, достоен за Наполеон от Банкя. Този стил се „кльопа“ от непретенциозните ни разпространители на клюки, наречени медии. Зер културата ни е това, както би казал Бай ви Ганя!

А културата ни днес-това е Вежди Рашидов. След като ни „построи“ музей във възхвала на т.н. социалистическо изкуство, горда канара от което се усеща и той като повелител на малката пластика от същия период, сега се е засилил да ни дари и с „българския Лувър“. Прави си резервация за личен музей на славата, нещо като собствена „Триумфална арка“. В оригинал тя е тъкмо в стил ампир, но у нас ще й подхожда нашенския (в)ампир.

Като стана дума за триумфалната запазена марка, специалитетите на Рашидов в боравенето със средствата за изграждане на разни обекти са обект на напоително шушукане в летните жеги. Добре че на „злите езици“ не им дават думата в медиите, където попържането на султана не е позволено. Иначе публиката можеше да научи какви очаквания битуват за предполагаемите кражби от този проект, за които се говори в нашите (наистина ) културни среди.

Приятелството на Вежди с премиера го импрегнира откъм медийните червеи на съмнението и му гарантира комфорта да попържа на майка под държавния герб. Този факта си остана „тайна“, разгласявана предимно от маргиналните (ви) компютърни екрани. Нещо повече, достатъчно е от културното ведомство да заявят, че културният им министър не бил псувал и това се приема за истина.

Точно толкова примирено се възприе и „честната дума“ на президента Първанов, че не е получавал никакви недвижими подаръци от своя спонсор Петър Манджуков, награден после от него с орден „Стара планина“. Дори и когато същият спонсор ( погрешно титулован като български търговец на оръжие, макар частната му дейност в тази област да се корени в посредничеството за продажба на руско оръжие- т.е. made in USSR- в Африка в началото на 90-те години на миналия век), си купи титлата архонт, това не предизвика любопитството на българските медии към погребаната история с президентското му спонсорство.

У нас е така:плащаш си и получаваш слава под формата на орден от държавния глава или пък на архонтска титла от млад митрополит със съмнителна репутация на ценител на луксозния живот. Нещо повече, в рамките на приятелския кръг и традицията на взаимната защита за целта приятелят на премиера Борисов, директорът на Националния исторически институт Божидар Димитров, обясни от телевизионния екран, че архонтското безобразие ( според мнозина, дори в обикновено монолитния Свети синод, то е такова) всъщност било напълно безобидно нещо.

По думите на професора най-новият ни архонт можел да даде парите си за друго, например за яхта, но ги дал за църква и напълно си заслужил наградата ( с нищо незначещата титла?!). Този адвокатски аргумент прозвуча не само като безсилие да обезсили силата на парите спрямо предалата като че ли Богу дух върхушка на БПЦ, но и твърде лицемерно спрямо реалността: та г-н Манджуков си има и яхта! Тя стоя дълго време на показ, паркирана почти на централния столичен бул. „България“ на броени метри от входа на построената от него жилищна сграда, в която е видно по нотариален акт, че Манджуков-младши е продал два мезонета на Владимир Лазов, много близък семеен приятел на президентското семейство Първанови, който се крие неистово от медиите ( макар те да не го търсят), след като моя милост разобличи тази връзка в книгата „Президент на РъБъ“.

Не искам да си мисля какъв разговор тече между Бойко и Вежди когато ходят на кино заедно- защото премиерът споделя, че ходи на кино само с Вежди ( дори и тайнствената госпожица, към която има сериозните намерения да си и я прибира някой ден, явно не е допускана до този интелектуален тандем при общуването с изкуството на тъмно). Но междуметията, с които културният ни министър замества глаголите в незавършените си изречения, сигурно правят диалога напълно неразгадаем за шпионите, освен ако не са македонци ( питайте Божидар Димитров, той ще ви обясни защо).

Не смея да предположа, че зачестилите напоследък негативни публикации за нашия премиер в западни издания, както и мрачните му очаквания за пустия мониторингов доклад на ЕС през юли, са причината за неговата депресия, която го кара да споделя с нас най-съкровените си тайни. Но че има проблем, това е видно от инициативата му да съобщи, че вече не се бои да бъде убит млад, след което, ако това се случи, щели да кръстят улица на негово име в Банкя или да му нарекат полицейската академия.

Да не дава Господ, кръстим се ние искрено заедно с него. Но все пак е мъчително да се догаждаме защо така страда силният човек, че чак се произнесе скромно и за непреходността на собствената си славата в светско интервю, заявявайки, че никой не може да му я отнеме. Ами лошата слава, отбелязана в споменатите западни издания? Май и нея никой не може да я отнеме!

Когато човек си избира епитафията в разцвета на силите си нещо не е наред. А когато това е силният човек, от когото зависи всичко в държавата, тази слабост издава не толкова комплекси, колкото нерешени комплексни проблеми и съответните тревожни очаквания от техния бумерангов ефект.

Хората, при които самоиронията е искрена, не кокетничат с публиката при избора на епитафии за надгробната си плоча. Скот Фицджералд имал силата на духа да се изгаври със слабостта си към алкохола приживе и да пожелае на гроба му да пише: „Цял живот пих и после умрях“. Оригинално, нали.

Стремежът към слава обаче не е нито оригинално, нито хумористично хрумване. Може да се окаже дори много тъжно за слугите, които великият им покровител завлича със себе си, за да му служат и в отвъдното. Съдбата им служи съответно за останалите като предупреждение за рисковете при избора на приятел.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: