Пирати в църквата

Любослава Русева

“Всичко придобито при нашите операции незабавно да се дели на четири части. Две, тоест половината, да си разпределя екипажът. Една четвърт да е за моите верни и храбри приятели. Последната четвърт ще получавам аз като капитан на кораба и ръководител на операциите”.

Това е цитат от дневника на пирата Балтазар Коса, по-известен като Страшилището на Средиземно море. В началото на ХV век, след едно корабокрушение, Коса се отказва от този рисков занаят и се захваща с друг – този на… Римски папа.

Но Балтазар, вече Йоан ХХІІІ, продължава да се държи като разбойник и в църквата. Продава свещенически санове и върти търговия с индулгенции. Занимава се с износ на оръжие и се сближава по отровителска линия с Козимо Медичи. Впоследствие обвинението срещу него съдържа 72 точки и името му влиза в черната хроника на Ватикана. Дори е обявен за антипапа.

Впрочем в списъка на антипапите фигурират още 37 души, върху чието управление е лепнато клеймото „мрачно и позорно“. При това там не е включена папеса Йоана, която родила дете, докато яздела кон, след което станало обичай полът на кандидатите за Светия престол да бъде проверяван върху стол с дупка.

Това със стола, разбира се, е легенда, но пък е истина, че в църковни води под „Веселият Роджър” са плавали немалко странни типове. Зад паравана на вярата разни балтазаровци са вършели безобразия, подлежащи на санкция по Наказателния кодекс, без да им мигне окото, че на небето ще бъдат обложени и с данък добавена стойност заради сторените грехове.

По тази причина въпросният параван често е заприличвал на походния олтар, „покрит изобилно с фалшива позлата, нещо характерно за светата църква“, зад който Швейк прислужваше на пияния фелдкурат Ото Кац да изтаралянка набързо една тържествена литургия. Или, както казал пиратът Коса пред съда на Ватикана, „не съм първият, няма да съм и последният, който използва олтара на лицемерието, за да се изплези на Бог”…

И се оказва прав!

Преди две години, например, ирландският кардинал Шон Брейди призна, че е знаел имената на десетки педофили под расо, за които тайно е уведомявал Ватикана. По същото време в Белгия и Холандия започна разследване срещу енорийски свещеници, участвали в престъпната организация „Потир“, и отново наяве изплува срамният факт, че Светият престол е бил наясно със случващото се. Малко по-късно архиепископът на германската католическа църква Роберт Зьолич се извини, че си е затварял очите за гадости, вършени от негови подопечни, тъй като бил „лицемерно посъветван от най-високо място” да си трае.

Притиснат от обстоятелствата, папа Бенедикт ХVІ нареди проверка в опит за прочистване на католическата църква, макар че…

Ами да, той си даде вид на несведущ, а всичко това се е случвало през последните 40 години. Включително пред очите на самия Бенедикт, който от 1977 г. е архиепископ на Мюнхен-Фрайзинг и е сред най-приближените на папа Йоан Павел ІІ.

Възможно ли е да е нямал представа?

„Да не се казвам Бенедикт, ако не се преструвам на умряла лисица!”, обичал да казва Бенедикт ІХ – най-младият папа, който заема престола едва на 12 години и успява да го продаде цели два пъти. През ХІ век антипапският историк Фердинанд Грегориовус пише, че това момче е „демон от Ада”, а „животът му като папа минава тъй гнусно и е толкова отвратителен, че аз изтръпвам, когато мисля за него.”

Горе-долу същото пишели историците и за Бенедикт ХІІІ, който папува в края на ХІV век, превръщайки Ватикана в средище за оргии. И добре, че близо четири века по-късно се появява смиреният Пиетро Франческо Орсини (също Бенедикт ХІІІ), за да измие срама от зацапаната тиара и да поведе война срещу разгулния живот на католическото духовенство.

Да, практика е антипапите да бъдат заличавани от историята, като им се отнемат църковните имена. С този хитър прийом е реабилитирано и името, опетнено от Страшилището на Средиземно море.

Когато през 60-те години на миналия век Анджело Ронкали, бивш апостолически нунций в България от 1925 до 1931 г., е избран за папа, той държи да бъде наречен Йоан ХХІІІ. Решението му е символичен акт, чиято цел е да зачеркне Балтазар Коса от историята на Римокатолическата църква. Нямало е друг Йоан ХХІІІ, започваме на чисто – това е смисълът на неговия жест.

Започването на чисто е трудна работа, но не и невъзможна. Един пример:

През декември 2006 г. папа Бенедикт ХVІ откри паметник на Анджело Ронкали в Истанбул, където е служил от 1935 до 1944 г. и през цялото време на мисията си е помагал на бягащи от Европа евреи, използвайки старите си контакти в България. Тогавашният германски посланик в Анкара по-късно свидетелства пред Нюрнбергския процес, че бъдещият папа е спасил от Холокоста 24 хиляди души.

Улицата зад делегацията на Ватикана в Истанбул днес също носи неговото име – „Папа Ронкали“. Улицата в София пък се нарича „Анджело Ронкали“. И там, и тук паметта за бъдещия Йоан ХХІІІ не е свързана с израстването му в йерархията на католическата църква и причината за това не е единствено религиозна. По-важно се оказва личното присъствие на този човек, към когото хората от всякаква вяра са изпитвали уважение.

Ронкали показва съзнание за мисията на пастира и го защитава с поведението си. Така например след голямото земетресение край Чирпан през април 1928 г. той отива в жестоко пострадалото градче заедно с няколко католически монахини, за да помогнат за издирването на затрупани под хилядите разрушени сгради.

За сравнение: Врачанският митрополит Климент, който по онова време ръководи Българската православна църква като наместник-председател на Светия синод (март 1928 – май 1930) пристига в Чирпан няколко седмици по-късно, за да… отслужи литургия за смиряване на Божия гняв.

В интерес на истината дядо Климент тогава е болен, но въпреки това общественото мнение никак не го жали. Закъснялата реакция на БПЦ е обект на заядливи коментари в цялата преса, а поетът Кирил Христов публично се възмущава, че иначе на всички приеми в Двореца е пълно с „таласъми от Светия синод”. По-късно в дневниците си „Време и съвременници” той ги описва като порода, която е първа жичка за водичка, „щом стане дума я за църковен имот, я за друго някое облагодетелствующе предприятие”, но я няма никаква, когато „пасоми в беда плачат за подкрепяюща ги десница”…

Това ме подсеща как само броени дни след взривовете край „Петолъчката” (5 юни) Сливенският митрополит Йоаникий отиде да извърши водосвет за началото на туристическия сезон (9 юни) в „Platinum Casino&Hotel” – най-голямото казино в страната. Снимката на светиня му на фона на игралното заведение в курорта „Слънчев бряг” изглеждаше особено цинично в момент, когато телата на тримата загинали все още не бяха открити, а близките им се нуждаеха от подкрепа и утеха. „Aтрактивни дами, облечени в дрехи от карти, съпровождаха ВИП персоните по червения килим към крайбрежната алея, където се проведе церемонията”, пишеше под тази снимка, на която дядо Йоаникий не изглеждаше ни най-малко покрусен от сполетялото епархията му нещастие.

Църквата я нямаше никаква и след земетресението в Пернишко, ако не броим няколкото служби и дежурната езическа вакханалия „курбан за здраве”. Щедър жест като приют и храна за най-пострадалите не беше предложен от нито едно Високопреосвещенство, а дългът към духовната грижа беше оставен на редовите свещеници.

Слава Богу, поне те си бяха на мястото! Защото спокойно можеха и да не бъдат, обикаляйки телевизионните сутрешни блокове като сливенския си колега Евгений, който призова да мятаме камъни по гей парада.

Аз обаче ще се съглася, ако възразите, че аналогията с негодника Балтазар е преувеличена. При това ще го направя смирено и с наведена от срам глава, защото във ваша полза могат да се изтъкнат поне няколко аргумента:

Пиратът Коса е полагал усилия зад олтара на лицемерието, докато в нашия случай е паднал и последният смокинов лист, с който мнозинството от висшия клир криво-ляво прикриваше фалшивата си пастирска позлата. Той е вършел облагодетелствующи го предприятия тайничко и опитвайки се да спазва някакво външно приличие, докато скъпите коли, резиденции и часовници на българските му събратя во Христа са извадени на показ без каквото и да е неудобство.

„Всичко придобито при нашите операции незабавно да се дели на четири части”, казва пиратът в онзи цитат от дневника си, а после като папа вкарва половината от таксите за индулгенции в общата хазна на Ватикана. По негово време се отпускат огромни средства за ремонти, разширяване и строителство на храмове, като за работата на архитект Брунелески и скулптора Донатело плаща прескъпо и от собствения си джоб. В знак на благодарност Донатело дори прави гробницата му – сама по себе си произведение на изкуството, във Флоренция.

За разлика от обругания Йоан, повечето ни митрополити демонстрират фантастично лично благополучие с „ексклузивни” лимузини и тиктакащи скъпоценности по благославящите десници, но като цяло църквата ни се оказва бедна да даде някой лев поне за ремонта на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. Оправдавайки се с липсата на документ за собственост, Светият синод я остави да се разпада, нищо че председателят на храма епископ Тихон отдавна бие камбаната и за почернелите стенописи, чиято „основа е напукана като земите в Африка при голяма суша”, и за прозорците на кубетата, от които влиза вода, и за северния олтар, където се откъртват парчета от мазилката и тавана.

Но отказът на БПЦ да се занимава с ремонта има и добра страна. Съдейки по неотдавнашното „реновиране” на пловдивския храм „Св. Марина” с PVC тапети и китайски гранит, катедралата избегна опасността да бъде тапицирана като будоара на метреса. Сега тя може да се разпада достойно, без унижението на някой винилов Исус, „изписан с крещящи цветове като таблата за установяване на далтонизъм у железничарите” (отново по Швейк).

Уви, такава нещастна съдба сега заплашва бъдещия храм, за чието изграждане Николай Пловдивски твърди, че бил бил получил един милион лева от бизнесмена Петър Манджуков, срещу което го бил бил направил архонт. Новата църква, ако въобще бъде построена, има сериозни шансове да изглежда като архонтската бутафория, която започна с удостояването на няколко съмнителни фигури с напълно лишеното от съдържание звание, но за сметка на това е на път да се разгърне след решението на Светия синод да я узакони.

Справедливостта изисква да отбележа, че и в това отношение аналогията с Балтазар Коса е силно преувеличена. Той е раздавал само съществуващи санове и реални папски отличия, докато нашите хора се изхитриха да четкат суетата на спонсорите си посредством титли със стойността на тапет от железарията. Пиратът също така винаги държал на думата си и не се отмятал от дадена индулгенция, пост или награда, докато Светият синод веднъж вече забрани архондисването, а преди няколко дни лекичко го отзабрани, имитирайки регламентирана строгост с обещанието за строг регламент.

Някои въцърковени, както се казва, хора реагираха с възмущение на тази нелепост, но тя по същество е комична. Комично е и очакването за духовен и морален импулс от страна на лица, които ползват църквата като доставчик на ресурс и реквизит за по-охолен бит. „Най-много ме е страх от атеистите под расо”, разправял пиратът Коса пред Събора в Констанц, а той нямал нито срам, нито страх дори да се изплези на Бог…

Понеже два пъти цитирах и Швейк, накрая ще завърша с история, която звучи невероятно, но си е самата истина:

Преди години пътувах в самолет до владикаха Х (впрочем един от онези, които се оказаха агенти на бившата Държавна сигурност). Полетът продължи около три часа и през цялото време синодалният старец се кикотеше, четейки от дебела книга в черна подвързия със златен кръст – също като Светото писание. По едно време така се разхили, че скочи и хукна към тоалетната, зарязвайки четивото си…

„- Г-н Фелдкурат, разрешете да доложа. Министрантът трябва ли да бъде от вероизповеданието на тоя, комуто прислужва?

-Разбира се, отговори фелдкуратът, – иначе литургията би била недействителна.

-Тогава, г-н фелдкурат, ние сме направили голяма грешка – рече Швейк, – аз съм атеист. Ама нали съм си кутсуз…

Фелдкуратът погледна Швейк, мълча известно време, после го потупа по рамото и каза:

-Изпийте литургичното вино, което е останало в шишето, и може да смятате, че сте встъпили отново в лоното на църквата.”

Върнах бързо книгата върху седалката на веселия владика. И той май разбра, че съм го шпионирала, защото и двамата се усмихнахме съзаклятнически.

Сп. „Тема”

Б.а.: Текстът е писан в разгара на т.нар. архонтски скандал – три седмици преди службата за годишнината от интронизацията на патриарх Максим (4 юли), на която се отзоваха едва трима митрополити. В Българската православна църква се провежда преврат, вдъхновен от т. нар. Пловдивски митрополит Николай, и не е лошо да реагираме на подобна свинщина. „В 6 часа, след края на войната”, както би казал Швейк, изглежда съвсем приличен час. Но ако закъснеете до шест и трийсе, ще ви чакаме.

Прочети цялата новина

Свързани новини: