Поход до Райското пръскало: 48 часа в Рая

Жега. Мор по студенолюбивите като мене, изобщо – средата на юли, без изгледи за дъжд. Освен да избягаме на Балкан, друго не се сещам. Жасмина ще ни качи до Райското пръскало в Стара планина днес.  Приятно четене:

Поход до Райското пръскало

48 часа в Рая

  Повечето хора са чували за водопада със звучното име „Райското пръскало”. В България има и други интересни водопади, но този сякаш подмамва туристите с мечтата за „райско място”. Разбира се до „рая” има различни пътища. Уви обаче, само част от него може да се пропътува с кола, а за преминаването на останалия се налага да се положат физически усилия. И така една съботна сутрин (около 6 часа сутринта) група ентусиазирани туристи от София се

натоварихме на колите по посока Калофер

Пътува се по магистралата до Пловдив, където пътя се отклонява към градът на Ботев. Магистрала Тракия е известна с наличието на доста вълообразни участъци, които налагат на водачът да приложи умения по off-road шофиране, но българите сме свикнали. За изненада пътя към Калофер беше в много добро състояние, наскоро ремонтиран с пари от ЕС. [caption id="" align="aligncenter" width="336" caption="Изходен пункт"][/caption] Към 9 часа пристигнахме в града и директно се отправихме към

изходния пункт (местността Паниците)

заедно с други търсачи на планинската прохлада. След кратка оперативка, на която обсъдихме маршрута, темпото, почивките се заехме да катерим първия хълм. По описание на по-опитни туристи маршрутът се състоеше от стръмно катерене (малко), след което голяма част по-равно, след което малко спускане и после пак малко катерене. Това ни се стори доста приемливо като маршрут, стига да не бяхме наясно, че градът е на 600 м надморска височина, а трябва да се качим на 1700 м. Тази констатация правеше нещата да изглеждат малко по-различно, но все още свежи атакувахме първото възвишение. След около 30 – 40 мин наистина стигнахме до чудесни равни поляни, огрени от слънцето, по които пасяха стада от овце и коне. Мащерката тъкмо беше разцъфтяла и всичко ухаеше невероятно. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Стара планина"][/caption]   Тази приятна разходка продължи близо 2 часа, като ние не бързахме да стигнем до новите хълмове. В края на пътеката преди спускането се открива невероятна гледка към в. Ботев и околните възвишения. Там освен, че обядвахме, прекарахме и много време в снимки, като се постарахме да не изпуснем нито един прекрасен кадър. С нови сили се спуснахме

към коритото на Бяла река,

по чието течение има 2 малки водопада на които не пропуснахме да се охладим. Някъде там срещнахме скала на която бяха написани „2 часа” до заветната точка. Лошото беше, че пътя през тези 2 часа беше катерене, което в жегата не ни се отрази добре. По официални данни (на други туристи) времето, за което трябваше да се премине целия маршрут, беше 4 часа. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Дървета"][/caption]   След дълго пухтене с раниците, почивки и подпиране по дърветата към 15 часа

стигнахме до хижа Рай

Равносметката беше малко над 5 часа път. Мястото наистина ни се стори райско, особено като разбрахме, че имат студена бира. Пристигайки на мястото бързо се стегнахме, когато видяхме доста малки деца да тичат по поляната пред хижата. Явно те се бяха справили доста по-добре от нас с катеренето и имаха още много сили.

След като всички се събрахме ни регистрираха (не се изисква л.к). Цената е 11 лв на легло, а ние предвидливо си бяхме резервирали стаи, защото в този период от годината местата бързо свършват.

Хижа Рай – двуетажна масивна постройка,

изградена по соц. време, предлагаше настаняване в общи стаи тип хостел, на двуетажни легла. Самите легла съвсем нови от светло борово дърво; удобни матраци, чисто спално бельо и по 2 одеала на човек. Екстрите в настаняването включваха баня с топла вода (която се намира на около 10 м от самата хижа) – уви недостатъчна за всички желаещи. Тоалетната също е външна и, за съжаление, не много чиста. Кухнята предлагаше следните гурме специалитети – таратор, зелева салата, боб чорба, леща и кебапчета. От нашите наблюдения най-уважавани бяха бобената чорба и бирата. След като установихме, че наистина няма път до хижата и всичко това се носи с коне нагоре, изпитахме огромно уважение към хората, които бяха донесли дори и тези оскъдни провизии за нас. На входа на хижата имаше 3 големи контейнера за разделно събиране на отпадъците, където хората действително си бяха разделили боклука, а не както е в града – браво! [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Райското пръскало"][/caption]     [caption id="" align="aligncenter" width="509" caption="Водопад Райско пръскало"][/caption] След хапването на студен таратор и сваляне на част от багажа се ориентирахме към покоряването на поредния връх, а именно самото

Райско пръскало

То се намира в непосредствена близост до хижата, единствения му недостатък беше, че не му работеше асансьора и отново се наложи да пълзим по стръмното пеша. Вече явно бяхме набрали инерция и не ни се стори толкова тежко, още повече горе ни чакаше разхлаждащ душ. Тъй като пътят върви върху скали, единственото, за което трябваше да внимаваме са камъни, които можеше да съборим или някой друг да събори над нас. [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]     След около 30 – 40 мин вече бяхме в подножието на известното „Райско пръскало” – най-високия водопад на Балканите – цели 125 м. Всички усилия до тук си заслужаваха. Гледката е невероятна, а усещането няма как да се предаде с думи.

След като се охладихме под свежите пръски и направихме поне 1000 снимки се спуснахме

надолу към бобената чорба, домашната ракийка и дългоочакваната почивка

    Разбира се повечето туристи вече бяха окупирали масите под звездите. От палатковия лагер зад хижата вече се носеше аромат на печено. Някои от нас имаха късмета да опитат току що сготвени пресни манатарки събрани от любители гъбари. От всяка маса се носеше смях, а по-късно и песни, че даже и танци. Хората не се познаваха, но сякаш всички си бяхме съвсем близки заради общото преживяване което наскоро бяхме споделили. Изморените един по един се насочихме към спалното помещение. За тези които не са имали късмета да спят в хостел възможността да спиш в стая с още 14 човека, също бе приключение. Други по-опитни бяха готови с тапите за уши и нямаха проблем със съня. Сутринта настъпи бързо (особено като се има предвид часа на лягане) с миризмата на пържении филийки и свеж чай от мащерка. В 7 часа повечето от обитателите на хижата вече бяха будни, а част от тях вече бяха хванали пътеката към в. Ботев. След извесни консултации решихме и ние да пробваме

да покорим най-високият връх на Стара планина

Според инструкциите би трябвало да стигнем до горе за 2.5 часа, но пътят е тежък и стръмен. Отново с раниците на гърба атакувахме. На тази височина вече няма къде са се скриеш от парещото слънце затова може да се разчита само на шапките и слънце-защитните кремове. Хората които пренебрегнаха тези предпазни средства доста зле си изпатиха. Пътеката е тревисто-камениста и все нагоре. На местата, които са по-опасни има наравени парапети от въжета, но е необходимо внимание при преминаването на тези участъци. [caption id="" align="aligncenter" width="555" caption="Връх Ботев"][/caption]   След около 3 часа

достигнахме целта – в. Ботев 2376 м

Гледката от върха е невероятна. В краката ти е цялата долина, а в някои дни можело да се види дори и Дунав.       Нямахме много време за почивка, защото ни чакаше път надолу, който се оказа на моменти по-труден от изкачването. Въпреки стръмния терен и жаркото време всички бяхме преизпълнени с емоции от постигнатото. В такъв момент умората не се усеща, а само радост и задоволство. [caption id="" align="aligncenter" width="555" caption="Джендема"][/caption]     Като пристигнахме в изходната точка и емоциите се поуталожиха, се сетихме, че всъщност от сутринта не сме яли. След кратко проучване ни беше препоръчано заведение по пътя към Карлово с незнайно име, в което сервират прясна пъстърва. Скоро открихме, че става въпрос за Рибно стопанство „Бяла река” – развъдник за прясна риба с чудесен открит ресторант. Изненада ни разнообразието от рецепти – препоръчваме пъстърва с босилекова паста. Десертите също са чудесни. И така след обилния обяд в 18 часа потеглихме обратно към София. В колите вече усетихме умората, а и монотонността на магистралата сякаш натискаше очите ни надолу. Късметлиите можаха да подремнат, за което трябва да благодарим на хората които шофираха. Така приключи този уикенд – само 48 часа, а колко емоции и преживявания, които да ни държат свежи поне седмица.   Автор: Жасмина Николова Снимки: авторът   Други разкази свързани със Стара планина – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Прочети цялата новина

Свързани новини: