Търсят се доброволци

 Любослава Русева

В противен случай в държавата на аматьорите всички можем да изгорим като Гюро Михайлов

На 18 април 1906 г. Сан Франциско е разтърсен от силно земетресение. Жертвите са 567, но избухналият впоследствие пожар взима още 3000 човешки живота. Тъй като повечето сгради са от дърво, огънят изпепелява близо 80% от града. Двеста хиляди души излизат на палатки.

Това са скучните данни, някои от които може да не са съвсем точни. В случая обаче е по-важна ето тази история*:

Пожарникарите са безпомощни пред стихията, предизвикана от падналите по време на труса газени лампи. Градската администрация не успява да създаде добра организация. Сан Франциско изглежда обречен, докато началникът на местния гарнизон ген. Фредерик Фънстън не взима нещата в свои ръце.

Фънстън, както си му е редът, веднага съветва кмета Е.Е. Шмитц да обяви военно положение. Първата заповед на градоначалника е да се стреля по мародерите, които се възползват от всеобщата паника („Нищо не се постига без морал!“, казва той). Втората му заповед прилича по-скоро на молба към всички здрави мъже до 45-годишна възраст да се включат в отряди по гасенето.

Доброволците, които до този момент наблюдават как изчезва най-красивата артерия на града – авеню „Ван Нес“, грабват лопати, кофи и всякакви подръчни материали, с които се хвърлят срещу огъня. Благодарение на тяхната всеотдайност и с цената на още десетки жертви, е спасена западната част на Сан Франциско. Пожарът е потушен за два дни.

Отново под командването на ген. Фънстън, мъжете по-късно участват и във възстановителните работи, които продължават едва …

Всъщност можете ли да предположите за колко време става дума, щом прочутият медиен магнат Уилям Рандолф Хърст успява съвсем скоро да доведе самата Сара Бернар в новооткрития театър в Бъркли?

Един месец, дами и господа!

Градът, разбира се, не е възстановен изцяло, но центърът му е почти напълно изграден и е още по-красив. През лятото на 1915 г., т. е. девет години след разрушенията, откриването на Панамския канал е повод 19 милиона туристи да пристигнат в Сан Франциско, за да се изумят от постигнатото за толкова кратко време. Всички са във възторг от невероятния кураж да се изгради един град буквално от нулата.

А на какво, мислите, се дължи този кураж?

От една докладна на ген. Фънстън (да, той имал сили да пише докладни, докато потушавал възникналите след труса 50 огнища), се разбира, че този човек е мислел за всичко, включително за това как щетите от подобни бъдещи трагедии да се сведат до минимум. Без да знае, че Сан Франциско е разположен върху част от разлома Сан Андреас – причина за постоянната сеизмична нестабилност на Калифорния, той съветвал за възстановяването на града да се използват „здрави материали като стомана и бетон, защото нашият хоризонт е прицелен далеч, много далеч напред.“

„Ние трябва да изградим съвършено нов град“, повтарял ген. Фънстън на кмета Е. Е. Шмитц, а Шмитц, от своя страна, се обърнал към съгражданите си с думите: „Предстоят ни трудни дни, месеци и години. От нашите усилия зависи дали ще можем да погледнем децата и внуците си в очите. Предлагам днес да се потрудим, за да не се срамуваме от тях утре.“

Мнозина наистина се потрудили. После друга мнозина продължила да се труди. След нея се появили още много мнозини, които се трудели ли, трудели. Така Сан Франциско се превърнал в един от най-прекрасните градове на света. Нещо повече: при земетресението, което го удари на 5 март тази година, нямаше щети и жертви!

В интерес на истината обаче е редно да спомена, че при последния силен трус през 1989 г. убитите там бяха десетки, а ранените – над триста души. Тогава пострада Мостът на Залива (известен още като Мостът Джеймс, или Слънчевият Джим), който свързва Сан Франциско и Оукланд. Срути се по-точно една негова част между остров Йерба Буена и Оукланд, където се оказа, че е строено некачествено.

От 1989 г. до ден днешен този сегмент още не е пуснат в експлоатация. Строежът бе спиран многократно заради сигнали на граждани и неправителствени организации, че се работи през пръсти и се отклоняват средства. Официалното откриване беше предвидено за 2006 г., но обществеността отказа да приеме съоръжение, в чиято устойчивост се съмнява.

Е, догодина тази част от Слънчевият Джим най-сетне ще бъде пусната, стига бдителните граждани да не се запънат отново. Но те едва ли ще го направят, доколкото строежът се наблюдава на доброволни начала от около 40 души, които са си издействали разрешително да присъстват на строежа и са минали специален подготвителен курс.

Мои познати от Сан Франциско, например, са се включили в контрола на работата по график, който са си разчертали сами. Нарекли са се „Бригадата Фънстън“ и винаги, дни и нощи подред, има някой от тях на обекта. Казват, че е лесно да ги разпознаеш по ярко жълтите предпазни каски.

„Най-сигурният начин да пострадаш е да оставиш властта без наблюдение“, разправяше Брайън, когато се запознах с него и част от бригадата в Гърция.

По него време (впрочем това се случва всяко лято) там бушуваха горски пожари и осем души с ярко жълти предпазни каски се хвърлиха да потушават пламъците в северната област Еврос на границата с Турция.

После Брайън разказваше, че бригадата му не направила почти нищо, но за сметка на това дошли някакви хора по бермуди и джапанки, които успели да овладеят пожара. Били толкова самоотвержени и безстрашни, че засрамили онези с предпазните каски.

Тези хора били българи. Обикновени гастарбайтери без никаква подготовка, те жертвали живота си, като правели просеки за маркучите на пожарникарите. Станали по-черни от дявола и по-мръсни от дявола, както казваше един наш класик, но накрая всички им ръкопляскали.

Брайън беше слисан до такава степен, че когато ме видя, извика възторжено: „И ти си българка, нали? Вие сте фантастични!“

Да, фантастични сме, отговорих. Няма други като нас.

Много сме смели, когато се хвърляме да гасим чужди пожари, но щом трябва да се справим с нашите, джапаме без джапанки. Затова и нашият нов мост, който се строи от 89-та до днес, надали някога ще бъде готов, нищо че в експлоатация влязоха толкова некачествени отсечки.

Понеже рядко до никак наблюдаваме властта, често до винаги страдаме. Ще страдат и децата, и внуците ни, но ние безсрамно ще ги погледнем в очите.

Нищо не се постигало без морал ли? Глупости, Брайън! Моралът тук е пречка, както са пречка сложните мисловни процеси под ярко жълтата каска.

Упорити сме обаче да си усложняваме живота. В това отношение сме железни като Гюро Михайлов…

Тук обясних на моя познат от Сан Франциско, че редникът от Трета рота на Пловдивската дружина загинал тъкмо в един пожар. На 25 декември 1880 г. той бил караул на третия етаж и когато сградата била обгърната от пламъци, останал на пост. Счетоводителят на щаба направил опит да го спаси, само че Гюро насочил към него щика на пушката си и извикал: „Без командира си никога няма да напусна!“

„И изгорял?!” – попита изуменият Брайън.

И изгорял. При това доброволно.

„Но какъв бил смисълът?!”

Нямало смисъл. Ей така, просто си изгорял…

В Сан Франциско не е издигнат специален паметник на ген. Фънстън, но Гюро Михайлов има голям монумент на централния площад в Пловдив.Той бил открит в 1938 г., но една нощ на 1962 г. изчезнал. Върнали го на площада чак през 94-та, за да напомня за „подвига на героя”, въпреки че в онзи пожар загинали още четирима души, включително командир Никола Костадинов.

Всъщност Костадинов изгорял, след като хукнал по стълбите да спасява Гюро. В невероятния хаос, предизвикан от бързото разрастване на пожара, счетоводителят все пак успял да съобщи на командира, че редникът няма да напусне поста си без негова заповед. В историята обаче като синоним на подвиг остава саможертвата заради сляпо чинопочитание и страх от висшестоящия. Не отговорната постъпка на Костадинов, не и рискът на счетоводителя да измъкне от огъня онзи глупак, а самият глупак…

Една от хипотезите при разследването била, че ако е имало по-добра организация, вместо щуране нагоре-надолу, единствената жертва щял да бъде Гюро Михайлов. Друга също звучи правдоподобно – войниците нямали представа как се гаси огън. Помощта отвън закъсняла, нямало вода и т.н., и т.н. все познати неуредици.

По-късно в спомените си ген. Стилиян Ковачев разказва:

„… Пристигнах на мястото на пожара. Цялото триетажно паянтово здание беше в пламъци. Грамадни огнени езици се подаваха от всички негови прозорци. Градската пожарна команда бе пристигнала с една само ръчна помпа, но като видя, че е немислимо да се бори с това първобитно пожарогасително средство, ограничи се да пръска намиращото се от другата страна на улицата двуетажно здание, което беше почнало да пуши от силното нагряване…На следующия ден се назначи комисия със задача да изрови труповете”…

Ще повторя: само една ръчна помпа!

За сметка на това комисията изравя труповете едва след няколко дни, тъй като първо е заета с разпита на двама оцелели войници, а сетне сяда да анализира, пронумерова и прошнурова получената информация на безброй протяжни заседания. Любопитен факт е, че въпросната комисия намира време и да се свърже с поета Иван Вазов, който пък пише твърде несполучливото си стихотворение „При гробът. На загиналите солдати в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив”:

„Спете тихо, служители прости

На дългът, на светата родина,

Мир на ваш’те страдалчески кости,

Чест на вашата скръбна гробнина!”

Сръчният дядо Вазов надали е написал това за повече от няколко часа, но в друго можете да бъдете сигурни – комисията заседавала близо половин година. Все пак това не било шега работа, не бил някакъв си театър в Бъркли, дето можеш да го построиш за месец, а била българска комисия…

„Това не може да е вярно!” – викаше ми втрещеният Брайън.

Но е вярно. Даже тези дни му писах, че ако беше в София с ярко жълтата си каска, щеше да го види на живо.

Например щеше да види, че денонощия наред дими и пуши един горски участък в държава, управлявана от професионален пожарникар. Че същият професионален пожарникар и автор на докторската дисертация „Психо-физическата подготовка на оперативния състав” успя да забележи случващото се едва на третия ден. Че вместо да намалява, огнището се разраства, защото на оперативния състав му куца тъкмо подготовката. Че в гасенето на пожара се разчита на смели, но необучени доброволци. Че организация не просто липсва, а се организира тотален хаос. Че не можем да се справим сами, но отказваме и чужда помощ. Че всякакви служби, комисии и кризисни щабове, на които плащаме да ни пазят, правят тъкмо обратното. Че е опасно за държавата, когато е в ръцете на аматьори. Че това е все едно да дадеш кибрит на някое хлапе и да очакваш, че ще завариш къщата си цяла.

Конспиративните теории как е лумнал огънят в случая нямат значение. Ние открай време практикуваме конспирацията да не вършим работата, за която и без това не ставаме, надявайки се, че все ще падне дъжд да ни изгаси пожарите. Сами си направихме държава, която е безпомощна, когато трябва да е силна; и е силна там, където и не бива да се меси. Свикнахме бедствията да минават пред очите ни като вагоните на увеселително влакче. Съгласихме, че търсенето на отговорност не е наше задължение. Като един Гюро Михайлов зяпаме дима на изпушилата колективна енергия и оставаме на караул, вместо да се движим, да тичаме, да се юрнем направо към връщането на смисъла да живеем заедно. И какъв ти тук „хоризонт, прицелен далеч, много далеч напред”…

Брайън ми отговори, че няма да дойде, но пък ми изпрати още една история за ген. Фънстън:

Малко преди да умре през 1917 г., генералът произнесъл реч пред гражданите на Сан Франциско. Казал им, че преди единайсет години пожарът бил овладян само за два дни, единствено защото всички разбирали, че „си спасяват не само кожата, а паметта и бъдещето”.

„Вие, вашите роднини и приятели, дадохте пример какво означава желанието за живот”, обърнал се Фънстън към публиката. „Спокоен съм за вашите деца и внуци, защото те ще научат за този пример и ще станат сърцати като вас. Разказвайте им какво направихте! Непрекъснато им го разказвайте!”

Чудесен съвет, нали? Но все пак трябва да имаш какво хубаво да разказваш.

Ами давайте да пробваме! Дайте да си стегнем аматьорската държава. Дайте да научим как тая пуста дума отговорност се прилага от нас и се изисква от вас, та поне внуците ни станат по-сърцати.

Има ли доброволци?

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: