Путин на практика каза на сирийците „да мрат“

Кого защити снощи поредното, трето руско-китайско вето в Съвета за сигурност върху резолюция, заплашваща със санкции режима на Башар Асад в Дамаск?

Не знам за китайците, но руснаците със сигурност знаят, че този режим е обречен и че агонията му ще завлече още много жертви на войната, започната срещу собствения му народ с насилие над група деца в провинциален град, арестувани заради изписани от тях лозунги по стените под влияние на видяното по телевизията бунтарство на младите хора в други арабски страни. Защо тогава Путин се инати и държи до последно Русия да бъде запомнена като закрилник на един масов насилник?

Отговорът, според мен,звучи ирационално, но кой казва, че автократите действат разумно? Защото истината е, че Путин постъпва така просто защото има самочувствието, че му е поволено от собствения му народ, който му ръкопляска и го издигна (временно) на пиедестала на властта след като смаза жестоко миниатюрната Чечня и превърна тази демонстрация на решителност в основен източник на своята легитимност. Сега Сирия е за него втората Чечня, чрез която се надява да повтори номера с „твърдата ръка“ на КГБ, но времената, контекстът и залъкът, прекалено голям за нисичкия „Наполеон“ от Кремъл, вече не са същите.

Всички знаят това, но самодържецът с чин полковник от руските служби, обвинени от убития за волнодумството храбър дисидент Литвиненко в аранжиране на атентати за обосноваване на чеченската война, се интересува само от едно: как да осребри сирийския коз за целите на своето властване над склонните да уважават подобен побойник руснаци. Той явно не му мисли много за това, че след неизбежното падане на режима на Асад Сирия ще се превърне в антипод на досегашната „руска крепост“- ще отиде в другата крайност на антируските настроения в една страна, в която СССР, а след това и възпитаниците на съветската школа, наследили нейното мислене в руските щабове, са инвестирали по различен начин откъдето и да било другаде в региона.

Сирия е единствената арабска държава, чиято армия и сили за сигурност въоръжавани и обучавани от десетилетия само от СССР.
Сирия е единствената държава в света, където Русия запазва отломките от съветското военно величие под формата военноморска база.
Сирия е най-гъсто населената с рускини арабска страна- там има десетки хиляди смесени руско-сирийски бракове ( дали му пука на Путин какво ще стане с тях след неизбежния антируски откат на настроенията при падането на Асад?!).

Смятате , че обрат, при който Сирия за една нощ ще се превърне във вражеска за всичко руско територия е невъзможен? Грешите. От най-проамериканската държава в региона Иран се преобрази в кошмар за американската политика след хомейнистката вихрушка ( както е нарекъл и романа си Джеймс Клавел) от 1979 г. След дългогодишната дружба и сътрудничество с Хрушчов Египет на Ануар Садат рязко зави на Запад и изхвърли на завоя хиляди съветски съветници и военни от страната.

Путин обаче вече е доказал, че него това не го тревожи. Тресе го синдромът на приоритета, толкова типичен за руската традиция в управленския манталитет: „ние за цената няма да се пазарим“, както с тъжна ирония се пее в знаменитата песен на Окуджава от съветския филм „Белоруската гара“, разказващ за травмите от голямата война в душите на хората.

Путин е типичен продукт на това мислене на прославените съветски командири, които никога не са се пазарили колко точно хиляди техни сънародници ще жертват за постигане на набелязаната цел, давейки с руска кръв враговете. Само че Путин търгува сега с кръвта на чужд народ, към който той се отнася като към своя пешка за разиграване на голямата шахматна дъска на световната политика.

Ако не беше толкова жестоко, щеше да е смешно да оприличим този подход на съветско-руския офицер Путин на офицера от вица ( чувал съм го във варианти от чехи или румънци и т.н.- да изберем един от тях), който, тръгвайки сутринта от публичния дом, отговаря гордо на разтревоженото подвикване на мадам „ало, парите“, с: „румънският офицер пари за секс не взима“!

Че Путин не мисли за последиците от смразяването с цял един народ, а в арабския случай и с повече от един, се видя от войната му срещу Грузия. Тя превърна най-обвързаната с руската култура, традиции и нрави държава ( освен България) в Европа в нейната полярната противоположност. Нима не си е давал сметка за това? Вероятно…Но не му е важно. Гони си целта и ако жертвата е вековната дружба между двата народа, макар и мачкана по съветско време от насилствената съветизация на Кавказ, то за един типичен хибрид на великоруския и съветския манталитет в определянето на стратегическите приоритети тази крачка назад е някаква пренебрежима дреболия по пътя към пълното щастие на автократа.
Втората сюжетна линия в този военно-стратегически сериал, която обаче също служи на спомената дотук цел, е самоцелната конфронтация със Запада. Коплексираният господар на една изостанала в световното съревнование за влияние страна държи да се знае, че прави (почти) всичко на инат по този въпрос, за да се докаже като уникален, различен и -преди всичко- незаобиколим ( сякаш някой в света иска да заобикаля въръжен до зъби с ядрени ракети побойник!) фактор, с когото всички трябва да се съобразяват.

Всъщност Путин само привидно подкрепя сирийския режим. На практика го жертва, като му създава илюзията за възможна победа над собствения му народ с руска подкрепа. Гласуването на поредното руско вето в Съвета за сигурност в това отношение е като погребален камбанен звън за един режим, който се е окървавил дотолкова, че вече няма друг изход за себе си, освен леталния. Съпротивата срещу протежето на Путин в Дамаск явно расте дори в самата столица вече. В крайна сметка сирийците сами ще го свалят. Това ще бъде зрелищен провал на една стратегия на защита на незащитимите принципи на вождове със сходна визия за самоцелното си оцеляване, за чиято цена те не се пазарят с някакви „обикновени“ хора.

Перефразирано от прословутата реакция на историка Карамзин, попитан от руски емигранти във Франция какво е положението в Русия (на което той отвърнал с думата „крадат“), Путин праща послание на сирийците: „да мрат“.Това е напълно в неговия стил, който го провокира да се подиграе с трагедията на потъналата руска подводница „Курск“, отговаряйки лаконично на журналистически въпрос да обобщи какво е станало, с лаконичния цинизъм: „потъна“. Скоро ще му се наложи да го каже и за своето протеже в Дамаск.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: