Където няма музика

… но дори и недовършените къщи имат цветя

„Вече две седмици е така“, обяснява ми мъжът от съседната маса в кафенето на входа на селото. Няколко човека седят на една маса, не говорят много, а закаченият на стената високоговорител също мълчи. „Винаги някой като умре, спираме музиката за ден, но вече две седмици е така. И сигурно още месец все ще е така“.

До село Юруково се стига по два пътя – или откъм Велинград, или откъм Банско. И от двете страни настилката е по-малко от дупките. „Казаха, че ще оправят пътя“, обяснява кметицата Емине Еланска. Икономист е, няма какво друго да работи, станала кмет. В това време й звъни телефонът и тя научава, че областният управител ще дойде след два часа в селото, за да връчи на семейството на загиналия при терористичния акт в Бургас Мустафа Кьосов документите за държавната помощ от 10 хил. лв. Не го научава от областния управител, а от кореспондентите на националните медии, защото той е решил първо тях да информира. След малко дворчето пред кметството вече е пълно с репортерки и оператори. Влизат в сградата и наобикалят прошарен мъж, който седи на стол, навел се е и държи главата си в ръце. Тъстът на Мустафа. Човекът плаче, масовката не го забелязва. „Ей тук ще мине областният, ти тук го снимай, аз ще застана ей тука“. И областният Костадин Хаджигаев идва обграден от сътруднички и сътрудници.

„Знам, че е много трудничко, но просто… Приятелю, няма как да ги таковаме…“, започва представителят на държавата. Човекът продължава да седи свит на стола. И докато си мисля, че не може да стане по-зле, областният управител допълва „На мен ми е по-тежко от тебе“. След това се обръща към камерите и започва да обяснява колко неловко се чувства, защото „не съм привърженик на медийни изяви, не съм привърженик да се показвам“. Човекът продължава да седи на стола. След това репортерите и операторите напускат кметството заедно с управителя, а една журналистка го настига с думите „Държавата си свърши работа, спокойно!“ В това време кметицата и ходжата на селото са наоколо, любезно изпращат пратеника на правителството, но не успяват да скрият потреса в погледите си.

След няколко минути селото отново е тихо.

През няколко къщи живее чичото на загиналия в атентата. Не е разбрал за суетнята в кметството. И той се казва Мустафа Кьосов. „На мойто име е сложен“, обяснява ми Мустафа, докато жена му сипва айрян по чашите. „Ние си го правим, ей къде е кравата. Ако не е тя, не знам…“ Заедно със сина си са седнали пред входа на къщата от часове. Нямат работа, нямат и пари. Когато не мълчат, темата е само една: „А бе, на мене просто ми е интересно как може да внесе взирвта? Просто не ми е ясно взривта кой дава да я внасят. И тоя вътрешния министър колко държи, как може да внесе взрив бе?“

Пред повечето къщи има навеси, под които нанизаният тютюн вече съхне. Пред някои къщи обаче низането на прясно набраните листа продължава. Докато жена и малкият й син вършат тази работа на тротоара пред къщата, мъжът ми обяснява за „СКАТ-овете“. Тук наричат така всички, които обвиняват българските мюсюлмани във връзки с радикални движения. „И ние сме мюсюлмани, ама те не са мюсюлмани, къде го правят това нещо. Те са безверници!“

В кафенето без музика мъжът разпалено разказва как журналисти идват в последните две седмици и ги питат дали имат връзки с терористи: „Дошла при мен и ми подава микрофона и пита – какво правите тука? Ми кво, седим тука на масата. Намери ми работа и няма да седя тук“.

След малко друг мъж ме пита „Нали помниш какво е казал Левски. Всички как равни да живеем…“ В Юруково това не ми прозвуча патетично. Спомних си, че малко по-рано забелязах училището, което се казва „Васил Левски“. Пред него двете знамена – българското и на Европейския съюз, са спуснати в памет на Мустафа.

Зад първия ред сгради се показва минарето. Почти в средата на пътеката към джамията виждам казан, пълен с компоти, но огънят все още не е запален. Встрани от казана лежи капак – пътен знак, който забранява движението на автобуси и камиони. Наблизо не се вижда човек. Очевидно никой не допуска, че някой може да посегне на зимнината на съселянин. А отсреща има недовършена къща, на която й личи, че скоро няма и да бъде довършена. Цялата обаче е в цветя. Докато броя саксиите, собственичката се оказва до мен. „Ами свършиха ни парите, не можахме да я довършим. И така и така скоро няма да е готова, поне да е красива и реших да сложа цветя навсякъде“. През още една къща е другото кафене на селото. И там не свири музика. Чува се само примирение.

Репортажът е написан специално за Vesti.bg

Прочети цялата новина

Свързани новини: