Осемте опашки на гущера

На критиките от чужбина срещу пълзящото влошаване на медийната среда в България властта отговаря с …галопираща агресия по овладяване на нови и територии на малкото оцеляващо доскоро критично слово. Прави го по-малко демонстративно, опаковайки с банкноти копитата си, за да приглуши чаткането по провинциалния ни калдаръм. Но който има уши-чува.

Чу се наскоро за поглъщането на два влиятелни регионални вестника от същия медиен октопод на управляващите, който те наследиха като плячка от предишните си конкуренти в битката за върха на държавата. Къде се е чуло и видяло октопод да чатка с копита, ще рече някой! Обаче се чува. И се вижда.

В никоя друга област на тоталния контрол, към който се стреми ГЕРБ, бруталността на този нагон не се вижда и не шумоли толкова явно. Работата на медиите, все пак, е да се виждат и чуват. И не е необходимо човек да разполага с някакви споделени тайни на задкулисието, за да чуе марша на тези четири чифта ботуши. С влиянието си в днешно време октоподът вече се е разпрострял повече от пипалата на аналогичната групировка „Мултигруп“ от периода на първоначалното награбване на капитала.Сега просто наблюдаваме безпомощно вторичното му разпределение в пералнята „България“.

Гущерът „Мултигруп“, преди да получи отпор от сменената след граждански протести власт през 1997 г. , се опита да избяга от публичната представа за себе си чрез обещание да скъса опашката на лошия си имидж на всеядно влечуго. В статия, написана от младия Георги Кадиев ( бъдеща звезда на БСП), но подписана от главата на лакомото влечуго Илия Павлов, тази претенция не случайно се появи в органа на столетницата в. „Дума“. Това подчертаваше важността на заявката пред тогавашните раздавачи на порциите на пропаганда в кухнята за бедни. Била им е бедна обаче фантазията да си представят прераждането на гущера в октопод.

Какво трябва да се случи с тези осем пъти повече „опашки“, които има днешният октопод? Нима само нови граждански протести могат да променят нещо в триумфалния марш на мекотелото с твърдата ръка върху юздите?

Пипалата му вече тихомълком се промъкнаха и в подмолите на морето от информация в интернет. Критичността на много от големите сайтове, които си позволяваха критични публикации и заглавия, се спихва неусетно ( за не много внимателните потребители на критика срещу опасната претенция за всемогъщество на управляващите).

Като много внимателен потребител на информацията и коментарите в интернет обаче мога да ви уверя, че и в тази последна крепост на журналистическата независимост в България е постигнат желаният от октопода поврат не само чрез премълчаване кривиците на правата линия на Партията, но вече и с откровени подмазвачески публикации и заглавия.

Територията на доскоро опозиционното журналистическо писане срещу претенцията за безгрешност на ГЕРБ тихо е прекопана в „тиражни“ сайтове и там вече растат само типичните за медиите на октопода жизнерадостни бурени на похвалите към успехите на държавата, на която ни призовават да помагаме и да спрем да „мърморим“- или да не му „ядем кокалите“ , както лично ме призова по телефона премиерът Борисов. И понеже това е „малко“, дори и карикатурите громят враговете на статуквото в духа на социалистическата сатира срещу „тунеядците“.

Вече можете да се насладите и на графичното изражение на помислите на властелина на държавата, изобразени по следния начин: грамаден пожарникар, чийто прототип може да бъде разпознат и в гръб, призовава с маркуч в ръка грозно човече да му помага да гаси пожара. Обаче гадното човече, което носи две тенекии, му отговаря с мазна усмивка, че предпочита с тях да си прави зимнина. Горе-долу по този начин са рисували еврейските бакали в нацистка Германия, а в комунистическия печат така изобразяват ( и днес!) всякакви недобросъвестни мързеливци, спекуланти и направо народни врагове, които вместо да милеят за общото благо, си греят ръцете на пожара на революцията, за да задоволят своите еснафски нужди от зимнина, с която се надяват да оцелеят през зимата на магистралната диктатура над дребните човечета.

Дали да не посоча за кои сайтове става дума? Май вече е късно. Скоро ще трябва да се прави обратният списък и няма да е никак трудно с няколкото названия, които могат да бъдат споменати като острови,стърчащи над империята на октопода.

А на въпроса как и защо се стигна дотук, вижте отговора на колегата Ралица Ковачева в нейния блог.

Ралица Ковачева

05 юли 2012, четвъртък
Журналистите Борко

Когато бях първи курс във Факултета по журналистика много се впечатлих от израза, че журналистиката била куче-пазач (watchdog). С патос и самочувствие, типични за 18-годишните, твърдях, че кучето е символ на покорството, то е „най-добрия прител на човека”, а медиите не може да са най-добрия приятел на когото и да е. Те трябва да хапят, не да се умилкват. Хайде, хайде, кучето може и да хапе, казваха приятелите ми, не особено заинтригувани от темата. Не, казвах, може ако е вълк, не ако е овчарско куче. Абе имаше нещо сбъркано в тая американска метафора, ама не можех да им обясня какво.

18 години по-късно вече знам какво съм имала предвид. Осъзнах го по повод знаменитото премиерско българско овчарско куче Борко. Всъщност, знаех го и преди, но Борко ми помогна да нарека нещата с истинските им имена. Работила съм в частни  и държавни медии, правила съм компромиси, но никога със съвестта си и морала си. Не съм съобщавала поръчкова новина, нито съм правила услуги на бизнесмени или политици. Обаче продължавам да се чувствам един Борко, само защото съм била част от системата.

Защото колеги, може да сме много достойни хора, направо страшни пичове може да сме, обаче е важно кой дава на Борко мръвката. Важно е дали е месар или собственик на медиа. Важно е дали е искал да създаде медиа, защото медиите са важни, или защото носят пари, или защото харчат пари, изкарани другаде, или защото купуват влияние. Не е важно дали в конкретен момент дадена медиа е опозиция на дадените управляващи, важно е каква ще бъде утре, когато властта се смени. Защото това ще са „нашите хора” и ние ще получим това, което сега не ни се дава, та ни се налага да сме опозиция.

Защото единствената причина в България изобщо да има опозиционни медии е, че всяка власт си води своите любимци и на останалите им се налага да са в опозиция, докато си чакат реда. В България медиите не са критични към властта в полза на обществото, а в полза на други кандидати за властта. Но има един проблем. В последните години забелязвам, че смяната на властите не води автоматично до смяна на бизнес любимците. Съответно, собственици на медии. Което до какво води? До унищожителна конкуренция между медиите кой да се сложи на властта повече, защото следващият кастинг за любимци не се вижда на хоризонта.

Тая битка обаче се води на други нива, журналистите не участват в нея. Е, някои участват, но те са друг вид професионалисти. Има и хора, които искрено се бунтуват, искрено искат да променят нещо, да размътят блатото. Но голямата част от гилдията просто ходи на работа. Или просто напуска. Ако може да прави нещо друго, разбира се. За първи път си зададох въпроса срам ли ме е да сервирам кафе или да продавам на пазара ако се наложи преди близо три години. Отговорих си положително, макар да не го направих. Продължавам да смятам, че е по-достойно и по-честно спрямо себе си и спрямо смисъла на професията си да я оставим, вместо да я покварим.    

Не си представям, че мога да работя в медиа, където основната ми задача ще бъде да отразявам Бойко Борисов. Защото това не е лесна задача. Направо творческа си е. Всички прояви на премиера са режисирани така, щото да бъдат обстойно отразени, с цената на максимален стрес и усилия от страна на медиите. Дали ще получат известие посред нощ, че призори Първият ще закрие пожара, или ще висят като прани гащи пред вратата на Съвета в Брюксел (или ще го преследват по коридорите, за удивление и присмех на колегите си), няма особена разлика. И това е хитро, защото, някак си, като има паника, медиите смятат, че е много важно да отразят, вероятно нещо важно ще каже. И тичат, тичат, а после той казва някаква томителна простотия, ама я пускат, премиерът е все пак. Или пък е забавно, а забавлението носи рейтинг. Дори и да му се подиграваш, пак го отразяваш, нали? А народът се смее, смее, но не вижда нищо лошо, в крайна сметка. И проблемът не е в Бойко Борисов, нали разбирате? Той е само симптом.

Така в шеги и закачки стигнахме до тук, когато спокойно можем да кажем, че медиите в България са куче-пазач на властта, нейният Борко. Тия в опозиция вече нямат надежда да станат следващия Борко на следващата власт, защото както изглежда, статуквото е бетонирано. Властта може и да се смени, макар в момента това да ми изглежда невъзможно, но истинските владетели на положението ще останат същите, парите ще останат същите. Само имената ще се сменят, но какво тук значат някакви си имена. А дори и да се сменят бизнес любимците на властта, какво ще спечелят от това медиите? Някои ще фалират, станали ненужни, други от първи опозиционери ще станат рупори на властта. Кой печели от това? Журналистите ли? Обществото ли? Печели властта, защото нейният верен Борко е винаги на стража. 

Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма хепи енд. Няма магическа рецепта, която да направи медиите едиственото нормално нещо в държавата. И не вярвам, че отчаяната съпротива на броени хора е достатъчна, макар да е жизнено важна. Не съм се отказала, а щом четете това, очевидно вие също не сте, но сме твърде малко и твърде бедни, за да си купим обществено влияние. А тези като нас и тези, които имат нужда от нас стават все по-малко. Иде армия от хора, които искат да ядат, не да са свободни. И нямам право да ги упреквам. Но упреквам себе си и всички нас, че допуснахме това да се случва. Дължахме си повече, нали?

P.S. Поднасям искрени извинения на породата българско овчарско куче за сравнението.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: