Альоооу, кукуруза!

Веселина Седларска

В гимназията им викаха светиите, понякога апостолите. Петър и Павел. Седяха на един чин. Павел преписваше от Петър по математика и му го връщаше с подсказване в часовете по литература. В девети клас харесваха едно и също момиче. В единайсети харесваха общо седем. След абитуриентския бал се разделиха. Павел замина за Франция да учи социология. Петър започна да учи и да работи в България, което е по-добрият начин да се каже, че нито учението му беше учене, нито работата кой знае каква работа. Павел стана бакалавър, после завърши една магистратура, втора, нещата вървяха към научно поприще. Все още във Франция ли, или вече в България, и той не знаеше.

Я си стой там, каза му Петър, докато вземаше завоя. Двамата са в една кола, пътуват към морето без резервация и без представа къде ще спрат. И двамата не са чели „По пътя”, Керуак е писател за поколението на техните родители. Те са поколението от зрители, затова решават да си играят на филми за пътувания. „Скорост”, казва Павел. „Изгубената магистрала”, казва Петър някъде преди Карнобат, но Павел не усеща подтекста. Иначе би отвърнал, че вече е почти намерена.

На север или на юг, пита Петър на колелото в началото на Бургас. Натам, посочи Павел, защото мислеше, че е юг, после то се оказа север. Петър зави и му каза: „Стой си във Франция, макар че и тук вече има „Карфур””, и посочи вляво. Петър си въобразяваше, че „Карфур” е престижно нещо, Павел знаеше, че е евтина верига. Той учеше в Страсбург, но правеше покупките си в Германия, която му беше толкова наблизо, колкото и френските магазини. Сега се опитваше да се ориентира в българската обстановка.

България гори и един пожарникар се опитва да я гаси, това е горе-долу, което става, обяснява му Петър. За социолога Павел това е плитка метафора, той иска да плува в дълбоко аналитично море от обществени нагласи, трендове и опции. „Опцията, нали я виждаш, бате Бойко иска сам да си бъде пилота”, продължава Петър и Павел внезапно се сеща, че като за човек, на когото е подсказвал по литература, Петър е започнал доста добре да се справя с метафорите. А самият Павел вече се придържа повече към числата, които навремето преписваше от Петър. Тук класната им би въздъхнала: Казвах ли ви, че не знаете какво ви готви животът.

Това Несебър ли е? И двамата не бяха отличници по география. Не, Поморие. „Малеее, това да не е замъкът на Аладин, след като открил пещерата?” Минават покрай чудовищен хотел с толкова неприемливи кубета, че не биха се изненадали, ако видят в небето над тях да кръжи вълшебно килимче. Не кръжи. Пред хотела са се наредили поморийки от третата възраст с надпис в ръце:”Квартира”. Потенциалните хазяйки са десетина, не, по-скоро двайсет, ами! – трийсет и нагоре. Има и екстри, казва Петър, виж онази предлага „квартира с паркинг”. Като бях малък, спомня си Павел, предлагаха „квартира с баня”. Ами това е напредъкът по Черноморието, казва Петър, баните станаха повече от местата за паркиране.

Двамата приятели са на едно и също мнение за туризма , но на различно  по въпроса накъде трябва да върви България, или по-скоро – как. Особено след идващи избори, на които едва ли ще има категоричен победител. Социологът Павел е чел много, позитивен е и вярва, че страхотният шанс на България е да приложи скандинавския модел. Обяснява го на Петър по най-простия начин: там не е важно дали имаш твърдо мнозинство, което застава зад всяко твое предложение. Там е важно да постигаш консенсус, а това става като привличаш други на страната на своето предложение. Което означава, че първо – предложението ти трябва да е достатъчно добро за всички, второ – умееш да го аргументираш, трето – успяваш да убедиш другите, че си струва да го подкрепят. Това е подходът за всички нива и във всички институции.

Павел дава конкретен пример с местната власт: кметовете в Дания, например, не се избират директно от гражданите, а от състава на общинския съвет. Кмет може да стане член на всяка партия, представена в общинския съвет, само не на онази, която има мнозинството. Може да е от втората по големина партия в съвета, може да е от най-малката. Целта е избраният за кмет да не налага с помощта на някакво гарантирано мнозинство всяко решение, което го устройва. А да работи за консенсус. Сега България има обществена потребност и шанс за точно такъв подход, вярва Павел.

Петър го гледа подозрително. И насмешливо. Петър не е чел големите книги на Павел, но живее в Ямбол. Наясно е какво става в Сливен. И в Хасково. И в други съседни и по-далечни болярства. Знае, че там бяха избрани кметове, от които хората очакваха точно това, което сега Павел очаква от Бойко Борисов. Но нищо подобно не се случи, никакъв консенсус. Самонадеяните и суетни политици не си падат по консенсуса, сигурен е Петър. Как говори Бойко Борисов? „Аз моята история съм я написал, та написал. Не могат да ме уязвят с нищо. Под нулата съм тръгнал. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парламента и отчетох, че самичък съм направил толкова много. Самичък. Цяла партия. Апарат огромен. Дано съумея да го управлявам добре и да измъкна държавата от кризата при капаните, които са ми заложени. Дано успея, истински го искам.”

И какво ще стане според теб, ако не консенсус, пита Павел. Ще стане това, което вече от години става, отговаря Петър. За всяко гласуване ще се пазаруват, къде с пари, къде с бартер, по 5-6 гласа оттук-оттам. Ти преценявай дали това е начало на политическото, както на теб ти се иска, или край на политическото в България, както на мен ми се струва, завършва Петър.

Междувременно се оказва, че онова „Квартира с паркинг” е било супер оферта. Където и да се опитат да спрат колата Петър и Павел, някой ги предупреждава, че ще попадне в лапите на паяка. Паркингите са пълни, отговарят извинително Петър и Павел. А частните? Частните паркинги се оказват дворове, в които се сместват пет, шест, кой колкото може коли. Два лева за час, десет лева на ден. Хазяинът на паркинга иска номера на мобилния им телефон. Така е натъпкал двора с возила, че може да се наложи да ги извика от плажа, за да излезе някой от по-заклещените. Павел се чуди дали собственикът на двора-паркинг ще им даде касова бележка. Петър се чуди, че Павел се чуди. Ама погледни продавачите на царевица на плажа, носят касови апарати през рамо, казва в защита на своя позитивизъм Павел. Гледката наистина си заслужава. Викачите на „Альооооу!” са облечени с оранжеви тениски с надпис „Царевица. Cucuruza. Cucurica.” И наистина са преметнали през рамо касови апарати. А да виждаш случайно да ги използват, казва  в защита на своя негативизъм Петър. Продавачите на царевица са емблемата на държавата ни.

Все някога трябва да има ред и в нашата държава, продължава да настоява Павел. Че то има, възкликва Петър. Ето, БСП се състоеше от децата на висшата номенклатура на БКП. Но децата на средната номенклатура също искат да се замогнат, да поуправляват, да попътуват, с други думи – да усвояват. Усетиха, че идва наградата от дългото чакане и се обединиха в Граждани за европейско развитие на България. И ето ги на власт. Дочакаха. Това не е ли ред в държавата?

Не, не, аз не говоря за този ред, обяснява Павел, а за правилата. Правилото тук е едно, казва Петър, хляб и зрелища. Сборът от двете трябва да е винаги константа, за да е стабилно. И тъй като сега хлябът е по-малко, зрелищата се налага да са повече. Ще се осъдят няколко известни хора, ще се шуми повече, ще впечатляваме Европа. После ще се отвратим и ще изберем децата или може би вече внуците на следващия ешелон.

Тук телефонът звънва. Някакъв естонец не можел да излезе от оня двор-паркинг, тяхната кола пречела, да отидели да я мръднат, „ще прощавате”. Дори не бяха успели да се топнат в морето. Решават да продължат нататък, към някакво друго място, на което има места за паркиране. Но и баня, вметва Павел. Започват да се смеят точно както в междучасията. Като пред контролно, за което не са учили. Все отнякъде ще препишем, казва както едно време Петър, вече не толкова негативен. Много е важно откъде ще препишем, казва Павел, вече не толкова позитивен.

„Редута”

Прочети цялата новина

Свързани новини: