Другари, да заклеймим руските пънкари!

Един от най-емблематичните за варварството на болшевизма кинокрадри е от 5 март 1931 г. , когато по заповед на Сталин взривяват катедралата „Христос Спасител“ в Москва. За разлика от масовите убийства, депортациите на цели малцинствени групи и народности ( сред които и всички българи от Крим, обявени за „фашисти“ през Втората световна война), взривяването на църкви е било толкова недвусмислен повод за гордост, че Сталин е държал да се похвали с подобни „подвизи“.

Само Втора световна война, която засмуква ресурсите на страната, спира започналото строителство на огромна сграда на мястото на взривения храм, „украсявана“ от един гигантски Ленин. След сгромолясването на негодната идеология обаче православният фундаментализъм бързо беше употребен за запълване на зейналата дупка в широката руска душа.

Днес възстановеният в Москва храм „Христос Спасител“ се споменава в световните новини като арена на един тест за модернизирането на Русия, разтърсена от съдебния процес срещу три девойки, дръзнали да запишат в божията обител критичен клип със символична молба към Богородица да махне Путин от властта. Православните фундаменталисти веднаха обявиха тази политическа дързост на младите пънкарки от групата „Пуси райът“ за ерес. Прокуратурата откликна, отказвайки да признае политически характер на акцията на бунтарките и настоява те да бъдат осъдени ( на 17 август се очаква решението) именно за поругаване на религиозните чувства на православните, което по руските закони може да струва на подсъдимите 7 години зад решетките.

Самата Русия се разцепи. Разломът е по линията на спора за модернизацията, а не дали някой харесва конкретно пънкарската музика. Явно думата „свобода“ ( да, в кавички!), все пак значи доста там въпреки дълбоката оран за нейното изкореняване от съзнанието на хората, продължила през повече от 70 години комунизъм, последван от руските му мутации, които също култивират вековно отглеждания култ към държавата за сметка на личността.

По света се надигна вълна от солидарност с придобилите внезапна международна известност пънкарки. Западни политици и световни звезди- от Мадона (заклеймявана и от българските православни фундаменталисти) до Йоко Оно, вдовицата на Джон Ленън, подкрепяни от петиции на музиканти във Великобритания и на депутати в Германия, се борят за свободата на незначителните иначе в музикалния бизнес девойчета. Дори бащицата Путин показа съпричастност, призовавайки съда за снизхождение, с което най-вече искаше да покаже, че и в Русия има нещо като разделение на властите. С други думи- казусът със спасяването на „Пуси райът“ от гнева на държавно спонсорирания в Русия православен фундаментализъм отдавна излетя извън вратите на „Христос Спасител“ и се превърна в кауза от международна величина.

Къде обаче на тази международна карта се намира загрижеността на българските русофили? Нали са толкова горди със своята уникална близост до душевността на руския народ? Ако смятат, че руският народ се състои предимно от православни фундаменталисти, да похвалят руската прокуратура като изразител на болшинствената православна линия и да спретнат някоя акция в стил „Смърт на Трайчо Костов, враг на дружбата със СССР“.

За обратното като хипотеза дори не си представям и не питам- няма начин тукашните русофили да противоречат на руската официална политика, на която ръкопляскат за взривяването, а после и за възстановяването на „Христос Спасител“. А й русофилството има за пътеводна петолъчка отрицанието на западното влияние, което прозира зад пънкарска музика- тя, отгоре на всичко, в случая си позволява западната мода да оспорва властта на един самодържец, който сам се посочва за такъв като си осигурява властта чрез имитация на свободни избори. От това светотатство по-голяма анатема за православните фундаменталисти и техните съветски адепти в България просто няма!

Но въпросът има и продължение: обичайно е тук мрънкането на доста български дейци на „културния фронт“, че сме периферия, провинция, малки и незначителни, поради което нещо не ни уважават в чужбина. Защо не реагират като онези, на които иначе подражават на сцената, че да се почувстват поне веднъж значими, част от цивилизационната ниша, в която се опитват да се впишат? Или на сцената на дребнодушието е лесно да се оплакваме и да се подмазваме за някое участие по линия на всемогъщия в двустранния културен обмен руски монополист „Жокер медия“, но да заемем позиция по принципен казус, като разправата със свободата на изразяване на три руски певици- това май не влиза в сметките на сметкаджиите?

Съжалявам за това обобщение, което ще прозвучи обидно ( сред музикантите имам повече приятели, отколкото сред журналистите, които отдавна съм се оказал да призовавам към прояви на солидарност),но повече ме е яд, че то се налага от фактите. Това е още по-обидно- не само за българските борци за лично оцеляване на „културния фронт“.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: