Имало едно време в Русчук – историята на Елиас Канети

За първи път чух за Елиас Канети преди три години. За австрийския писател (белетрист, драматург и есеист) ми разказа една позната по повод скорошната петнадесета годишнина от смъртта му. Това случайно споменаване породи моя интерес и се поразрових в историята на живота му.

С изненада установих, че въпреки звученето на името му, Канети е роден в Русе през 1905г., а през 1981г. получава Нобеловата награда за литература за "Спасеният език". (Тук си помислих – „Хех, българин с Нобелова награда, супеееел!”) Във въпросната творба авторът описва връзката си с родното място и доказва тезата, че ако то бъде напуснато прекалено рано, паметта запазва повече събития и елементи от него, отколкото при по-продължителен престой. Именно заради това той никога не престава да мисли с обич и умиление за своята далечна родина България.

Животът на Елиас прилича на едно непрестанно местене. Семейството му отива в Манчестър, Англия, след като бащата Жак се отказва от фамилния бизнес, което довежда до разрив в отношенията му с дядото на Елиас. Това се случва през 1911г. При обявяването на Първата световна бащата на писателя получава инфаркт и умира, заради което майка му Матилде отвежда него и братята му във Виена. След смъртта на Жак Елиас се сближава неимоверно с майка си и именно вещото ѝ наставление и нейният афинитет към литературата и изкуството, както и любовта ѝ към немския език са в основата на по-нататъшното развитие на младия Канети.

Ученическите си години Канети прекарва в Австрия, Швейцария и Германия, като през 1924г. става студент по химия във Виенския университет. Приблизително по същото време се запознава и с бъдещата си съпруга Веза Калдерон, с която сключва брак десет години по-късно.

Началото на Втората световна война принуждава писателя да се пресели в Англия, за да избегне участта на събратята си евреи. Именно в периода 1935-1960г. Елиас Канети написва едни от най-известните си творби „Ослепяването”, „Пътуване за Маракеш” и „Маса и власт”.
През 1963г. съпругата му Веза умира. Канети се жени повторно осем години по-късно за Хера Бушор, която го дарява с дъщеря му – Йохана.

В периода от 70-те години на XX век до края на живота си Канети публикува редица произведения  –  "Подслушвачът" (1974), "Съвестта на думите" (1975), "Спасеният език" (1977), "Факел в ухото" (1980), "Игра с очи" (1985).

Елиас Канети е удостоен с множество отличия за своето творчество, сред които Наградата за литература на Виена (1966), Награда Георг Бюхнер и Наградата Франц Кафка (1972), Наградата Йохан Петер-Хебел (1980). А през 1981г. идва и най-голямото признание – Нобеловата награда за литература.

Българският изселник от еврейски произход завършва жизнения си път на 14 август 1994г. в Цюрих, като оставя след себе си огромно литературно наследство. В чест на Елиас Канети град Русе учредява литературна награда през 2005г. И така години след кончината му България все още го помни, както и той не я забравя до сетния си час.

“Днес разбирам, че с книгите си съм отправил предизвикателство към смъртта – моята и на другите. Хората, които обичах, [...] както и онези, които не харесвах, ще продължат да живеят докато се четат книгите ми.”

Прочети цялата новина

Свързани новини: