За псевдолитературната полицейщина

Тези дни ми се обади по телефона някаква жена, която не се сетих да попитам за името, представи се като журналистка на свободна практика.

– Издателство „Лъчезар Минчев“?

– Да, говорите със самия него.

– Тези дни сте издали една книжка на Маркес.

– Казва се Гарсия Маркес, и да, издадохме, но не „книжка“, а коскоджа ми ти пълноценен и много хубав роман. Ако него имате предвид под „книжка“.

– Да де, аз така, на галено.

Говореше за „За любовта и други демони“.

– С какво мога да ви помогна?

Тонът на жената стана враждебен.

– Защо цялата пряка реч е с кавички като в английските книги?

– Освен български и английски има и най-различни други книги. Тази например в оригинал е колумбийска и е на испански език, от който сме я превели много точно и, осмелявам се да кажа, хубаво. А вие как я предпочитате пряката реч?

– На български пряката реч се пише с тире!

– Това къде го прочетохте в такава безапелационна форма?

– Има БДС!

– Какво БДС пък сега?

– Правописният речник! В последния правописен речник пише, че…

– В последния правописен речник не знам какво пише, защото е съвсем нов, но знам какво пише в предишните. И освен това правописният речник не е БДС.

– Правописният речник е БДС.

– Вие как разбирате БДС?

– Ами събират се едни хора и правят стандарт, БДС.

– Госпожо, това е художествена литература, а не салам. Казах ви, че не знам какво точно пише в последния правописен речник, защото е съвсем нов, но знам какво пише в "Правопис и пунктуация на българския език", БАН и „Просвета“, София, 2011 г., към което издание имаме някои възражения, но пряката реч не е между възраженията ни. Пряката реч може да се пише и с тире, и с кавички. Чакайте да ви кажа и страниците… „Непунктуационна употреба на тирето“, 128-а страница, „Кавички“, 130-а страница. Сигурно съвсем пък ще се възмутите, ако ви кажа, че се каним да преиздадем първото ни издание на „Английският пациент“, в която книга има пряка реч, както действителна, така и вътрешни монолози и дори диалози, и е и без тире, и без кавички, а просто нови редове. Така я е написал авторът и много добре се разбира защо. Съвсем отделно казано от това, ние не можем да заповядваме на писатели от такъв ранг как да си пишат пряката реч. Всъщност, на никой писател не можем да нареждаме как да пише каквото и да е. Можем само да издадем добре това, което са написали.

– А в тази книга защо целият диалог е с кавички?

След кратък размисъл реших да обясня.

– Госпожо, Гарсия Маркес е от писателите, които най-свободно боравят с всякакви изразни средства, включително и с препинателните знаци, или с тяхната липса. Свободно борави и с правите и курсивни букви според художествените си литературни цели. Този любим наш автор използва най-различни изписвания на пряката реч и това не е случайно. Да, в традицията у нас е пряката реч да се пише с тире. В много сериозното издателство „Народна култура“, докато беше сериозно, а това значи докато негов директор беше Вера Ганчева, имаше следното нещо като правило: живият диалог да се пише с тире, а вътрешните монолози, мисли и други подобни да се пишат с кавички. Но и там това нещо като правило никога не е било абсолютно, както и никъде другаде. Нашите издания още от 1990 г. се изработват от издателски работници на издателство „Народна култура“, което вече не съществува. Разбира се, имаме и други сътрудници. На Гарсия Маркес отделяме специално внимание, което мисля, че се вижда по качеството на изданията ни. При него принципът за тиретата и кавичките няма как да бъде спазен. Още в предната книга, „Дванайсет странстващи разказа“, можете да видите, че живата пряка реч е изписана и по двата начина. Така я е написал авторът, ние разбираме защо и я спазваме. Във втората книга, която издадохме, пряката реч пък цялата я е написал с кавички. Ние, всички, които сме работили по изданието, обсъдихме тази подробност и решихме, че е редно да оставим текста както е по автор. Има точна художествена цел, да звучи малко като приказка от старо време, като притча, в предговора на автора е обяснено, че романът е написан по двестагодишна притча, която Гарсия Маркес е чувал от своята баба. Досега нямаме читател, който да е показал, че не го разбира, и съм много учуден от вашето обаждане.

– Искате да кажете, че и вие като издател, и преводачът, и коректорът сте на едно мнение и то е, че диалогът трябва да е с кавички?

– Да, точно това искам да кажа, и не само искам, а направо ви го казвам. Книгата има и редактор, ако не сте забелязали, така че единодушните ставаме четирима. Всички работили по книгата са отбелязани в карето накрая. Много държим на нашите карета, да знаете.

– А ако например имате чужд роман, който е написан целият с главни букви и има само една дума с малки букви, и вие ли така ще го издадете?

– Определено. Дори без да се замисляме.

Трас телефона. Помирисах злобата по жицата.

Много пъти ми е правена забележка, че понякога надценявам интелигентността на някои хора, ама като не се разбирам от дума, така става. Трябваше да затворя телефона още като чух за литературното БДС. Но пък по този начин получих по-пълен портрет на този особен вид литературни специалисти. Не знаех за тях.

Ето, сега написах тирета, по неин вкус.

Какво да ви кажа, другари, явно партийните секретари още не са се свършили. Такива биха били чудесни надзиратели в концентрационни лагери. И понеже сега няма концентрационни лагери, обикалят из обществото, душат наляво-надясно и разбрали-неразбрали искат да сложат всичко в униформа.

В печата и издаването съм от 1 септември 1979 година и съм бил всякакъв от долу до горе в тази област. Беше любов от пръв поглед, още ме държи и няма никакви изгледи да ме пусне някога.

Когато през 1990 година частното книгоиздаване стана възможно (в момента няма друго освен частно, както е и по света), веднага регистрирах своето издателство. И се наложи да помисля как ще представям авторите, които ще издавам. Издаването на художествена литература е конкретно и има своя специфика. Първата книга беше от Едгар Уолъс и беше единствената, която намерихме в оригинал. Трябваше ни бързо, защото харесвахме този автор и той се търсеше. Разбира се, имаше стари издания, но изобщо не бяхме сигурни как са правени, освен това бяха явно съкращавани. Затова направихме нов превод – преводач, редактор, коректор – и това кой знае защо направи впечатление. Защо този човек прави нов превод, когато може да вземе старите издания и просто да ги препечата? Ами защото така се работи, господа.

Постепенно у мен се оформи строго и категорично разбиране: гледай автора, а не себе си и своите мисли и вкусове. През 1993 г. в издателството дойдоха и „Дванайсет странстващи разказа“ от Габриел Гарсия Маркес. Гледах превода на книгата за печат. Добър превод, но нещо не беше както трябва. Гарсия Маркес е, но не съвсем. И започнахме дума по дума. Бяхме се умислили и обсъждахме как да преведем едно изречение. И аз попитах преводачката Майя Илиева какво пише в оригинала, който беше пред нея. Тя ми го прочете. Беше си съвсем нормално изречение. Попитах: „А ние защо умуваме, вместо да го напишем както си го е казал човекът?“

И тогава тя произнесе знаменателното: „Вярно бе. Той си го е написал преведено.“ И и двамата се засмяхме на находчивото определение.

Така и направихме и това стана наш принцип: буквално, но на правилен български език. Другояче казано, нищо повече и нищо по-малко от текста на автора. От тогава много пъти сме се шегували с това: „Той си го е написал преведено.“ Някой може да подскочи, че не се правят буквални преводи. Използвам думата в съвсем друг, небуквален смисъл: не БУКВАЛНО буквално, а АВТОРОВО буквално. Напълно възможно е и дава прекрасни резултати. Стига преводачът да знае добре чуждия език и особено нашия собствен, българския.

Руснаците превеждат в стил художествен преразказ и никога не се знае дали точно това е написал авторът. У нас много често превеждат по автора, но с пояснителни добавки.

Нашият принцип пък се изгради какъвто го написах по-горе и нашите читатели винаги получават чуждестранната литература каквато са я написали писателите, които сме си избрали да публикуваме. Нашите преводачи превеждат автора, а не се изявяват като писатели. Не обясняват „какво е искал да каже авторът“. Авторът каквото е искал да каже, го е написал черно на бяло. Нашите читатели не са нито малоумни, нито малограмотни и прекрасно разбират какво пише.

Разбира се, няма гаранция, че няма да има недоволни граждани с будна обществена съвест. В романа „За любовта и други демони“, който издадохме наскоро, според Гарсия Маркес епископът е с тежка астма и има каменисто дишане, а отец Кайетано Делаура в един момент чувства наследените носталгии на майка си. Не изключвам възможността да ми позвъни някой фелдшер, който да ме упрекне, че не може да има каменисто дишане, или някой нотариус, който да е възмутен, че според Закона за наследството не могат да се наследяват носталгии. С други думи, че не сме спазили БДС.

Вие, хора, да, вие с бедесето, добре ли сте? За художественото, за изкуството няма БДС. То затова е изкуство и затова е художествена литература (никога няма да разбера защо ги делят, като че ли литературата не е изкуство) – за да бъде всяко произведение различно и да носи мисълта, чувствата и въобще душата на автора си.

Когато един писател като Гарсия Маркес напише, че има каменисто дишане, значи има каменисто дишане. Когато напише, че носталгиите могат да се наследяват, значи носталгиите могат да се наследяват. И когато напише романа си с цялата пряка реч в кавички, той ще бъде с цялата пряка реч в кавички.

Романът „Есента на патриарха“ е написан във вид на няколко големи части и всяка част представлява един-единствен абзац, в който Гарсия Маркес е използвал само главни и малки букви, запетайки и точки. Във всеки от тези абзаци има и порядъчно количество пряка реч, която не е отбелязана по никакъв по-особен начин, а просто присъства между запетайките и точките, и няма нищо неясно. В целия текст точките са използвани изключително пестеливо, а последната част е от едно-единствено изречение от няколко десетки страници. Какво би станало, ако преправим творбата според правописния речник, бил той по-стар или по-нов?! Бихме осакатили и общо взето съсипали цялото произведение, само това би станало и нищо друго.

Нямаме право да преиначаваме авторите си. Те са ни се доверили и нямаме никакво намерение да губим тяхното доверие.

Преди известно време изразих в „Словото днес“ недоволството си, че съвременната българска литература е слаба. Сега обаче искам да защитя писателите. Казвам им: „Драги писатели, не пишете по БДС, а пишете каквото ви е на сърцето и както смятате, че най-добре можете да се изразите.“

Материалът е написан за вестник „Словото днес“ на СБП.

Бележка за читателите на „Аз чета“: В следващата книга на Гарсия Маркес, непубликуваната досега на български език „Спомен за моите тъжни проститутки“, читателите ще видят още по-свободно боравене с пряката реч, което също ни най-малко не би затруднило интелигентните и четящи хора. От него обаче телефонната госпожа сигурно би била съвсем потресена. На нея бихме казали: „Така пише, госпожо. Нищо не можем да направим по въпроса.“

* Лъчезар Минчев е собственик и управител на едноименното издателство, което държи изключителните права за издаване на книги на Габриел Гарсия Маркес за България

Прочети цялата новина

Свързани новини: