Жертвите на 9/11, които няма да намерят покой

11 септември се превърна в окултна дата още в началото – през 2001 година. Събитията тогава помнят всички. Те белязаха по такъв начин съзнанието, мисленето, международната политика, че е трудно да бъдат сравнени с нещо преди тях.

11 години след 2001 година, честванията продължават с такъв плам, каквито са били те и в началото. Съвсем разбираемо – близките на жертвите никога няма да си простят, че не са спасили роднините, приятелите и любимите си. Няма да забравят по колко нелеп начин за загинали тези хора. И докато САЩ и Запада отбелязват 11 септември, за да си припомнят, то в другата част на света – в Близкия изток – тази дата се повтаря постоянно и тя има друго значение, което не е познато на онези, които не са обвързани с Близкия изток.

За американците 9/11 е дата, която им напомня, че трябва да благодарят на Бог, че не са били в сградите на Световния търговски център, че трябва да помнят близките си и, в крайна сметка, че трябва да отмъстят. За хората, живеещи в Близкия изток, 9/11 има емоционален заряд, но с друг знак. Някои казват, че по улиците на мюсюлманските градове са излизали масово хора, стреляли са във въздуха и са се радвали на смъртта на “американските прасета”. Лъжа ще е, ако се отрече, че имаше подобни безумци, които упоени от омразата, викаха възторжено, че са били убити техни врагове. И същите тези безумци докараха американските войски в Ирак и Афганистан. Пламенният екстремизъм, който тези “праведни” хора излъчваха, беше заболяване на едно общество, превърнало се в ужасяващ рак, разпространил се през годините след 2001 година в крайниците и органите на мюсюлманския свят. Те казваха, че враговете са западняците, които идваха на кръстоносен поход, докато осакатяваха близките си, защото не изпитват техния плам. Това са също онези хора, които в името на Исляма, убиваха мюсюлмани в десетки градове и селища в арабския свят, Пакистан, Афганистан, Турция, Индонезия… Днес тези хора са далеч от силата, която имаха само до преди 6 години.

Войната в Ирак, нахлуването в Афганистан, хилядите нередности, които чуждите армии причиниха, а след това разочарованието от собствените правителства по време на Арабската пролет, дадоха някои изводи на обикновения близкоизточен човек. На него му омръзна от войната. Помня, че прочетох в книгата “Три чаши чай” (една невероятна книга, която препоръчвам, има я на български) желанието на местен жител в Пакистан да изучи децата си. Той не искаше нищо друго, освен наследниците му да имат по-хубав от неговия живот. Мой приятел, прочел същата книга беше изумен – но те искат същите неща, като нас, каза ми той с изненада.

Да, със сигурност хората в Близкия изток са изморени от конфликти. През последните 100-200 години единственото, което виждат е насилието. То идва отвсякъде – от чужденци, от свои, от религия, от традиция. 11 септември беше кулминацията, сякаш. Когато започнаха да падат първите бомби над Багдад, емоциите взеха връх. В общността започнаха да се надигат гласове, започнаха дискусии – някои гневни, други не. Първите цивилни жертви доведоха да разочарование дори сред американските поддръжници в Ирак. Ние няма да се занимаваме с цифри – те са ужасяващо тежки, когато става дума за цивилните жертви. Хиляди са загинали, а десетки продължават да умират днес, от войните и последствията на 11 септември. С една дума – онези “праведни” хора, които мразеха Запада, направиха най-голямата услуга на администрацията на тогавашния американски президент Джордж Буш-младши. И, съвсем естествено, орелът се спусна над пясъците на Ирак и Афганистан и започна да разкъсва тялото на невинните.

Дали днес хората в Близкия изток обвиняват някого? Много пъти съм питам този въпрос, когато съм пътувал и съм се срещал с хора там. Някои реагираха остро, сякаш знаех очевидния отговор, че Запада е виновен, други започваха да обвиняват ислямистите, довели смъртта пред прага им, а трети ми се усмихваха и отговаряха спокойно, сякаш с въздишка – “Уморени сме!”

За мой късмет, срещал съм повече от третия тип хора. Това са обикновените, необвързани с политика хора, които опитваха да свързват двата края. Някои от тях все още имат идеята да живеят на Запад (Тома Сидибе пееше за бленувания Запад, далечния Север за африканските имигранти), но все още не са потеглили – навярно, защото в момента няма място за тях там. Други живееха на Запад, но се върнаха – кой в Ливан, кой в Египет – чувстваха се не на място, гонени.

Това е един от най-фрапиращите ефекти на периодът след 11 септември и делото на няколко фанатизирани, подкупени хора – няма вече сигурност, а подозрителността към мюсюлмани и граждани на близкоизточни държави, стана начин на живот и възприемане на Изтока. Екстремистите направиха онова, което дори колонизаторите от Франция и Великобритания не успяха да сторят – сломиха населението, накараха го да се чувства виновно за нещо, което не е извършило.

11 септември ще продължава да битува заедно с всички ни. Но това не е дата с едностранно значение. Тя има много важен смисъл, тя промени толкова много животи – както от едната страна на Океана, така и от другата. Жертвите на 11 септември, онези, които никой няма да оплаче, заради това, което са, не са спрели да падат. Техният брой постоянно расте в атентати, нестабилност, безполитни удари и войни за отмъщение.

Това трябва някога да спре.

Прочети цялата новина

Свързани новини: