09/11/12 06:00
(http://patepis.com/)

Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция

Днешният ще е малко тежък и едновременно с това ведър пътепис. Ирина ще ни разкаже за едно пътуване до Светилището на Европа в Лурд, Франция и премеждията ѝ по пътя до там. Т.к. в разказа се споменава една туристическа фирма, не винаги в положителен контекст, то нейните представителите спокойно могат да добавят в коментарите тяхната гледна точка, въпреки, че не това е важното в настоящия разказ

Приятно четене:

Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция

За българите, за инвалидите, за вярващите, за доброволците, за надеждата...

Иска ми се да започна описанието си на Лурд и за пътуването ни до там и обратно с нещо положително. Това пътуването всъщност ме промени. Накара ме да осъзная, че в света има много, много човеци. Не брой хора, а човеци. Истински човеци – тоест бозайници, притежаващи милосърдие. Иска ми се да нарека множеството „случайни съвпадения” по друг начин освен Божия воля. Иска ми се един ден да се смея над всичко това, но първо трябва да го разкажа.

Всичко започна на 22 май 2012 г в една нетолкова приятна нощ за България

(Пернишкото земетресение – бел.Ст.) 12-те години със сина ни бяха оставили своя отпечатък върху нас. Съпругът ми от години нямаше пълноценен сън, беше научил организма си да спи само при възможност. Сменяйки каналите бе попаднал на

документален филм за градчето Лурд в южна Франция

и бе пленен от множеството хора, смятани за неизлечимо болни, свидетелствали, че изцелението им се дължи на посещение в Лурд. Бе запленен от факти, оспорващи скептичните мнения, опиращи се на грешна диагноза, самовнушение и тн и тн. Бе силно впечатлен, при споменаването на изцеления при хора с неработещо съзнание:най-често хора в кома, при новородени и т.н. Филмът бе свършил, а у него напирали много въпроси, когато изведнъж стените се раздвижиха. Той ме събуди, а аз видях как полюлея се поклащаше. Това бе тежка нощ за България. Вечерта, след като се прибрахме от работа, съпругът ми сподели какво бе видял, дори назова името на телевизионния канал, по който бе излъчен филма. Странно, макар да не бяха планирани промени в пакета от канали на нашия доставчик, този канал вече бе недостъпен.

Съпругът ми бе непреклонен, че ще отиде до Лурд

Нямаше никакъв план. Не бе ясно как ще се осъществи пътуването, къде ще преспи, на какъв език ще общува и не на последно място с какви пари ще стигне до Лурд. Бе убеден, че по време на отпуската му-тоест след около месец той трябва да отиде до Лурд. Опитах се да го разубедя с логични и нетолкова логични въпроси. Казвах му: “Та ти си вярващ човек и знаеш, че Господ е навсякъде. Не е нужно да отидеш на другия край на света, за да усетиш Божието присъствие”, но думите ми останаха нечути. Свързах се с една моя „виртуална” приятелка, с български произход, живееща отдавна в градче до Париж. Тя ми обеща да проучи как може да съдейства и още на следващата вечер бе готова с план, но... Планът ѝ включваше организиран превоз от дома й до Лурд, организирани нощувки, няколко дневен престой. От нас се изискваше да се предвижим до Париж. Много съобразително бе попитала и за цената и бе обяснила, че средствата са от значение за нас. Католическата организация, с която се бе свързала и бе обяснила, че ще ни отпуснат „едва” 150 евро, но съпруга ми ще трябва да си поеме сам разходите. Цялото пътуване, включително нощувки за около седмица, храна и пътуване до Лурд щяха да струват не повече от 500 евро. От организацията дори уточнили, че за въпросните 150 евро не искат никакъв документ. Единственото, което ни притесняваше обаче бе датата на пътуването-началото на август. Не, ние не можехме да чакаме август. През август може би щеше да бъде твърде късно, съпругът ми трябваше да замине в края на юни. Уви, организираното пътуване от страна на тази организация било веднъж годишно, така че нямаше как да се възползваме и тръгнахме да търсим друго решение. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Четях във френски сайтове за Лурд.

Естествено с Гугъл преводач. На български открих едва няколко статии във всекидневници преди години, няколко пътеписа, в които хората бяха част от организирани пътувания. Пътувания под покровителството и със съдействието на организации, нямащи нищо общо с България. От сайтовете разбрах, че Лурд може и да е малко градче, но е вторият по посещаемост град във Франция. Четях, че около 6 милиона туристи от десетки националности посещават целогодишно това място, но въпреки това информацията на български и в български сайтове бе твърде оскъдна. Казах си:”може би е нормално, все пак ние сме православни”. Информацията за многолюдните посещения ме обнадежди до такава степен, че смятах, че докато изпия кафето си, ще намеря десетки български туроперотори, предлагащи пътуване или екскурзия или нещо си до...

„Светилището на Европа”

След няколкочасови търсения и посещения в какви ли не туристически сайтове установих, че Лурд е непозната за нашите оператори дестинация. Открих едва един неработещ сайт, включил в програмата на 10-дневна обиколка из Франция и Лурд, но както по-късно разбрах, това предложение е било актуално преди 10-15 години. Признавам си, отказах се. Последваха нови опити за разубеждение на съпруга ми, с убедителните аргументи, че това пътуване без да говориш поне малко английски, без да говориш поне малко френски, без да имаш пари, без да си стъпвал на летище и без никакъв опит в пътуване зад граница е невъзможно. Той обаче се съгласи само с един аргумент. След като преди 15 години аз говорих и разбирах френски, трябваше да го придружа. Аргументите ми, че все едно не съм го учила този език, че всичко съм забравила, че имам нужда от учител, който струва пари и т.н. не успяха. Ставаше все по-трудно. Ще пътуваме двамата, а единственото, което притежавахме в изобилие бе дългове и умора. Започнах нова битка. Проучвах как да стигнем до Лурд. Сглобявах варианти:летище-влак-хотел, летище-летище-влак, нискотарифни авиокомпании, гари, електронни билети, резервации в хотел. Оказа се, че най-изгодно бе да летим до Париж, после да хванем влак до Лурд и да отседнем в двузвезден хотел. Но....колкото и да си превеждах сайта на една от гарите в Париж не успях да разбера как точно да си купя електронен билет. Четях и се запознавах и с информация за инфраструктурата на Париж и изведнъж осъзнах, че едва ли ще се справя в мегаполиса. Притесняваше ме най-вече пътуването от което и да било летище до гарата. Ами ако объркаме гарата? С изненада открих, че гарите в Париж нямат връзка помежду си. Споделих притесненията си с моята виртуална приятелка и тя бе абсолютно категорична, че човек знаещ английски може да се справи без никакъв проблем. Защо обаче тя бе решила, че аз или съпруга ми-родители на дете с увреждане в България сме имали време да научим английски? Отказах се и от този вариант. Не виждах решението, когато един ден в службата ми се обади бившия ми изпълнителен директор. Бе се обадил по незначителен повод, но докато разговаряхме изведнъж се досетих, че той бе обиколил голяма част от Европа. Попитах го как да постъпя, след като искам да отида до град, неизвестен на нашите турооператори, но същевременно посещаван от хора от цял свят. Не споменах града, само държавата и тогава той ми даде отговора. Бе категоричен, че щом съм толкова неуверена бих могла да поискам от някоя по-голяма туристическа компания организация на така наречените индивидуални пътувания. Това разбира се, щяло да струва малко по-скъпичко. Препоръча ми Астрал-Холидейз. Много пъти ще спомена името на тази компания, защото в тази компания бяха любезни, търпеливи и интелигентни. Но в тази компания работеха... българи. А българинът си е... българин. Спомням си как започнах разговора със служителката. Казах й: „Ние сме българи. Ние за съжаление никога не сме напускали България. Ние не владеем френски, ние не владеем английски, всъщност знаем само български. Ние обаче трябва да стигнем до Лурд, Франция. Нямаме претенции за транспорта, нямаме претенции за звездите на хотела, но бихме предпочели цената, която ни предложите да е възможно най-ниска. Искаме да се съобразите с всичко това и да ни отговорите категорично:можете ли да ни организирате индивидуално пътуване, с две нощувки в Лурд между 20 и 30 юни, тоест след около месец“ Служителката в действителност прояви заинтересованост. Не знаеше къде е „Урд”, не знаеше и с какво бе известно градчето, но ни увери, че в следващите 3 дни ще ни изпрати няколко предложения. На четвъртия ден обаче, все още не получавах предложенията и си позволих да звънна до компанията. След 30 минути вече имах две оферти. В тях се уточняваше начина на плащане, факта, че цените са ориентировъчни, бе организиран и индивидуален трансфер, предвид невладеенето на езици от наша страна. Но...

аз също съм българка

Когато се вгледах в офертите всъщност видях, че „усета към детайла” въобще липсваше в предложенията. Предлагаше ни се например да кацнем в 22.35 часа на летище, което е между Лурд и Тарб, а летището бе представено като летище Лурд. Предлагаше ни се да отседнем в хотел, неработещ с 24 часова рецепция, въпреки часа на кацането ни. Нямаше предложен трансфер между летището и хотела./което всъщност е нормално, ако си мислиш, че това е летище Лурд и ако не си прочел, че това е всъщност много малко летище, от което трудно можеш да си извикаш такси, а автобусите са рядкост/Предлагаше ни се да пътуваме само със самолети и никой не бе притеснен от факта, че между двете летища в Париж имахме около 9 часа престой. И една чисто българска подробност... влаковете, автобусите и нискотарифните компании не съществуваха в офертата. Бе предпочетена доста по-скъпа авиокомпания. Може би сайтовете, в които аз влизах/около 10-на/ всички имаха подвеждаща информация, но цената на нискотарифните компании за 2 души възлизаше около 150 евро, а на предложената авиокомпания около 400 евро. Написах мейл до Астрал холидейз и доста остро обясних, че когато човек отива при професионалисти, очаква професионализъм. Не искам да проверявам офертите и информацията в тях. Престоя на летищата, възможността за неработеща рецепция, късното кацане без трансфер...това определено бяха доста важни детайли за човек неговорещ английски или местния език. Дори им го написах:не владея английски/което си беше самата истина/, както и френски/което не беше съвсем така/. Не се побирах от гняв. Високата цена, не я коментирах. Потърсих друга агенция, но от другата агенция всъщност намериха елегантен начин да ми откажат. Изведнъж дамата, която организираше индивидуални пътувания се бе разболяла и естествено нямаше кой да я замества.

Осъзнах, че времето лети, а ние се лутахме без резултат.

Трябваше да приема, че организацията по пътуването ни ще бъде направена от Астрал Холидейз. След „прецизните” им първоначални предложения обаче разбрах две неща:

Ще ми предложат възможно най-скъпия вариант и
Ще изпуснат някой „маловажен” детайл.

Прегладахме и предложените дати в офертите и решихме да ги сменим докато не са направили резервации за самолетните билети. Последваха нови разговори, нови проверки от моя страна, когато най-сетне се споразумяхме как ще бъде организиран транспорта и престоя ни в Лурд и обратно. Тръгване от София в 06.55 на 27 юни 2012, кацане в Париж на Шарл де Гол в 08.50/местно време/. Следваше индивидуален трансфер между летище Шарл де Гол и летище Орли, откъдето след 8 часа престой трябваше да излетим и съответно да кацнем на летище Тарб/между гр.Тарб и гр. Лурд/ в 17.35/местно време/. Предложеният хотел бе представен като тризвезден, а всъщност бе двузвезден, но това не бе от значение за нас. Бе ни предложен и индивидуален трансфер от летище Тарб до хотела в Лурд, който предвид часа на кацане и ориентировъчните цени в офертата отказах. Четях отново и отново и все още недоумявах защо не ни е предложено да пътуваме с влак от Париж до Лурд, защо трябва да чакаме 8 часа на едно летище/защото щом не владеем език очевидно това ще правим/, защо вместо да слезем на гара, която се намира в града, трябваше да кацнем на летище, което се намира на 15 км от Лурд. Но... от друга страна ясно осъзнах, че едва ли друга турооператорска компания би ми предложила нещо различно, когато разговора започваше с изречението: До къде? До Урд? Къде е това? На 29.06.2012 г. трябваше да тръгнем отново от летище Тарб в 11.05, да кацнем на летище Орли в Париж, следваше индивидуален трансфер до летище Шарл де Гол, откъдето трябваше да излетим след 6 часов перестой и да кацнем на летище София в 22.35 часа. След като изразих съгласието си ми бе обяснено, че трябва да платим вече окончателните цени на самолетните билети и част от трансфера до 3 дни. До 2 дни преди заминаването трябваше да доплатим останалото. Пътуването ни, заедно с настаняването ни в хотела и закуската възлизаха на близо 1300.00 евро. Ами сега? Трябваше да намерим тези пари. Нямахме роднини, приятели, близки, които да могат да ни помогнат. Имахме и доста задължения към банките, но...”случайно” се досетихме за две кредитни институции, в които лихвата бе меко казано плашеща, но поисканите средства биваха отпускани бързо. „Случайно” и двете кредитни институции отпуснаха около 1000 евро, с които успяхме да купим своевременно самолетните билети и да платим част от трансферите. Беше ни съвсем ясно, че лихвите при този вид кредитиране по всяка вероятност щяха да доведат до намаляване на броя на храненето ни в следващата година.Но си спомням как веднъж си казахме:но това пътуване всъщност може да ни лиши от....стотиците левове давани в аптеките за нашето дете. И тези левове не бяха давани за неговото излекуване, а по-скоро бяха опити за съвместното ни съжителство. Три дни преди дългоочакваното пътуване отидохме до Астрал Холидейз. Платихме остатъка и една от служителките любезно ни поддаде ваучерите за пътуването. Написа ни и спешен телефон в България за връзка с тях. Обясни ни, че можем да набираме този номер 24 часа в денонощието от всяка точка на света. Показа ни кои ваучери за къде са, кои за шофьора на индвидуалния трансфер, кои за нас, кои за хотела и ни пожела успех. И така... заредихме се с полуфабрикати, с разтворимо кафе, с минерална вода и няколко сандвича и затворихме двата куфара. За съжаление не успях да проведа дори един урок с учител, който да ми помогне поне мъничко с езика. Заредихме се с два разговорника, с лаптоп и тръгнахме. На 27-и, два часа преди полета за първи път видяхме терминал.

Терминал 2 на летище София

Влязохме, но честно казано не знаехме какво да правим и къде да отидем. Огледахме се, но на информация нямаше никой. Все пак часът бе 5 сутринта. Може би това е нормално. След като попитахме двама служители на летището се наредихме на една опашка, но докато чакахме не спирахме да се оглеждаме и изведнъж видяхме на екрана, че сме се наредили на опашка за полет за Брюксел. Очевидно бяхме сбъркали. Пообиколихме малко и изведнъж видяхме името на компанията, с която трябваше да летим. Едно момиче взе разпечатките на електронните ни билети и с помощта на някакво устройство ни връчи бордните карти. Паспортният контрол, свалянето на колани, обувки, изваждането на лаптопа всичко премина успешно и най-сетне се озовахме на гейта. Направи ми впечатление, че другите пасажери не говореха на френски, повечето използваха английски, а по-малка част български. На борда на самолета една от стюардесите се усмихваше на всеки пасажер и казваше: „доб'р ден”. Стори ми се мило. Колко ли е трудно за една французойка да изрече този поздрав и все пак личеше, че даваше всичко от себе си. Самолетът набираше височина, а слънцето току-що се бе показало на хоризонта. Скоро бях дочула репликата: Когато погледнеш света от очите на Господ, осъзнаваш колко красив е той и колко малък си ти. Спомних си тези думи. Сега София ми изглеждаше красива, а аз наистина бях много, много мъничка.

Да летиш е прекрасно

Самолетът беше почти празен. Никой не говореше. Очевидно, повечето пасажари не летяха за първи път, но сякаш всички чувстваха необходимост да замлъкнат и просто да се наслаждават на полета. Чуваха се само съобщенията, които звучаха на френски, на английски, а част от тях и на български. Беше минал около час и един симпатичен стюард сервира закуската. Никой не говореше силно, просто тихичко разменени реплики главно на английски. Към мен той се обърна с “мадмоазел”/което всъщност не ме учуди, защото знаех, че французите рядко използват “госпожо” , обратно на нас/, но все пак това ме поласка. Попита ме какво предпочитам за пиене, а аз едва промълвих: кафе. Той се усмихна разбиращо. Предложи ми да говорим на английски, но аз отказах някак си. Той пак се усмихна.Мисля, че тази усмивка няма да забравя никога. Толеранс – това определение би му подхождало най-много. Понякога отделях поглед от прозореца и разгръщах разговорника. Вече си представях как разговарям с чакащия ни шофьор за индивидуалния ни трансфер. От Астрал Холидейз ни обясниха, че човека ще има табела, на която ще пише името ми на латиница. Препрочитах репликите и препрочитах, наслаждавах се на гледката и всичко ми изглеждаше лесно. След закуската обаче трябваше да ползвам тоалетна, а определено не знаех къде се намира тя. Отворих разговорника и зачаках стюардесата да мине покрай мен. Очевидно бе, че тя положи усилие, за да ме разбере, но бавно отговори на въпроса ми. Казах си, не е толкова лесно, но очевидно не е невъзможно. Предстоеше кацане. При окончателното спиране на самолета си спомням как казах на съпруга ми: „виж сега Ганьо 1“ и посочих себе си „и Ганьо 2“ и посочих него. На излизане решихме да следваме другите пасажери. Знаехме, че някой ще ни чака, но къде ще стане това, а и как ще получим багажа си все още не ни бе ясно. Следвахме колоната, но постепенно нашите спътници се сляха и изгубваха в множество други хора. Успях да забележа едно младо момиче, което бях видяла на летище София. Приближих се към нея и започнах да я питам на български къде да получим багажа си. Тя се усмихна и ми отговори на английски, че не разбира какво й казвам. После посочи себе си и каза, че е португалка, но аз все още я гледах недоумяващо. Съпругът ми възкликна:аааааа, португалка, а тя се обърна и изрече: бразил. Сведохме глави и изчакахме реда си до информация. Когато дойде нашия ред аз/въоръжена с разговорника/ изломотих нещо, което означаваше: „добър ден, ние търсим наш багаж“ Ние имаме още един полет до Лурд. Ние пътуваме с Ер Франс и кацнали сега. Срещу мен седеше строго облечена млада дама, която ми предложи да говорим на английски, но аз поклатих глава. После ме попита испанка ли съм и аз отново поклатих глава. Помолих я да говори на френски, но бавно./тази реплика я имаше в разговорника/. Тази дама изглеждаше невероятно. Бе с прилежна униформа, с лек грим, но най-вече излъчваща спокойствие. Тя започна да говори и за мое учудване аз разбрах, че трябва да завием на ляво, че трябва да слезем по стълбите и после да... нещо си. Не разбирах финала на изречението. Помолих я да повтори последната дума. Тя казваше: льо тран. Премислях: трант е 30, троа е 3. Огледах се, но не виждах нищо, което да подсказва 30 или 3. Бях притеснена. Тогава същата тази млада дама, доре облечена, изискано гримирана ме погледна и каза:мадам, льо тран...повдигна ръцете си, като ги сгъна в лактите и изрече: тудуф, тудуф. Усмихнах се и й благодарих. Толкова години съм учила френски, но всичките ми учители са ми казвали, че влак се произнася трен. Почувствах неудобство, но не от незнанието си. За секунда си представих тази ситуация в родината. Добре облечено младо момиче, което ще вдигне ръцете си и ще каже на неразбиращия чужденец: тудуф, тудуф. Нека не се лъжем, това няма как да се случи в България. Всички българи знаем какво би се случило на чужденци неразбиращи добре български, говорейки непознат за нашите ширини език. Знаем какво ще се случи и това ме натъжи, но... нека да слезем по стълбите.

Имах чувството, че слизахме към някой от входовете на софийското метро

Дочуваше се специфичен звук на преминаващи влакчета. Пред нас се откриха две линии, по които се движеха тесни вагони. От двете страни бяха отбелязани номера на терминали. Попитах една служителка кой влак трябва да хванем и къде трябва да слезем, защото “ние търсим наш багаж” и имаме индивидуален трансфер и после ще се върнем тук отново. Тя ме погледна недоумяващо. Аз отново започнах, като този път се извиних за лошия ми френски. Дамата беше с азиатски черти и бавно ми обясни, че трябва да хванем едното влакче и да слезем на първата спирка. После попита дали съм я разбрала. А аз повторих: “първа спирка” и тя се усмихна. Влакчето ми напомняше софийското метро. Беше оживено и пътуването продължи колкото между две станции от нашето метро. Имаше разбира се и малки разлики. Във влака беше чисто и осветено. Странно, но никой не се блъскаше. Качващите се не се натъпкваха като че това е последния влак. Огледах се и ми се стори, че видях хора с най-различни черти. Слязохме на първата спирка и аз едва сега осъзнах, че

ние все още сме на летището. Ние дори не сме напускали Шарл-де-Гол.

Следвахме останалите пътници. Сякаш всички знаеха къде отиват и може би това бе наистина така. Изведнъж пред нас се разкри голяма зала с опашка от чакащи. Всъщност опашките бяха няколко, извити и края им не се виждаше. Ако националният ни стадион бе закрит, то със сигурност можеше да се конкурира с тази зала. Забелязахме, че всички се нареждат някъде си, вероятно на края на опашката, който край все още не се виждаше. Чуваха се множество езици. Огледах се:около нас имаше хора от цял свят. Имаше азиатци, африканци, индийци, евреи, европейци. Заслушах се, но не чух българска реч. Не чух дори руска. Застанах на опашката, но усещах как паниката започва да се приютява у мен. Изведнъж се досетих, че “Астрал-холидейз” ми споменаха, че шофьорът ангажиран с индивидуалния ни трансфер ще ни чака 1 час. Но как ще ни чака 1 час, когато тук имаше между 5 и 6 хиляди човека? Каквото и да направим не бихме могли да успеем за 1 час. Огледах се отново и видях, че част от хората на опашката носят със себе си и куфари. Вече се обърках. Тук ли трябваше да чакаме? Решихме да се обадим на спешния номер в България. Аз останах да чакам на опашката, а съпруга ми седна на нещо като пейка и се опитваше да се свърже с България. Знаехме, че единият ни мобилен номер включваше 20 безплатни минути в Европа и определено бяхме спокойни, но... незнаехме, че роуминга всъщност трябвало да се “активира” още в родината. Гневът започна да се промъква в душата ми. Не разбирах. Как така 1 час ще ни чака трансфериращия или както там се нарича? От Астрал-Холидейз не бяха ли кацали на Шарл-де-Гол? Не знаеха ли що за летище е това?

Ядосвах се и на себе си.

Защо не проверих от някой сайт на туристи колко време се чака на Шарл-де-Гол за багажа. Поне опашката се предвижваше бързо, но бяха изминали около 50 минути от кацането ни. Решихме да потърсим помощ. Съпругът ми остана на опашката, а аз съзрях нещо като информационни гишета и се запътих към тях. В разговорника ми обаче нямаше глава:получаване на багаж от летище Шарл-де-Гол. Видях един господин и повторих проверената реплика: „ние търсим наш багаж. Ние кацнали, а после имаме трансфер до орли и после летим до лурд. Ние не знаем къде вземем багаж”. Мъжът въздъхна, попита ме знам ли английски, после ме попита дали съм испанка, дали съм италианка, но аз клатех глава. Накрая ме попита: каква е вашата националност и аз отвърнах:аз съм българка. Тогава той поклати глава. Изведнъж се огледа и ми каза: „мадам, там има една жена с оранжева униформа, идете при нея. Но, мадам, бързо!“ Изтичах до въпросната дама и й казах:ние търсим наш багаж. Тя ме попита:вие испанка ли сте и когато аз поклатих глава тя бързо отговори:тук преди паспортен контрол. Наистина бързаше, а докато се опитваше да ми обяснява около нея се насъбраха хора, с които тя разговаряше спокойно на... английски. Отидох до съпруга ми, който междувременно бе доста напреднал в реда. Казах му: „виж, мисля, че е тук, но не съм сигурна. Ще чакаме, ще видим“ Той отвърна: “А ако не сме на правилното място?” „Ами ако не сме... отвърнах аз все пак имаме 8 часа до следващия полет, ще измислим нещо”. Мислех си:какъв паспортен контрол, та ние получаваме багажа си? Може би не съм разбрала.

Почувствах се ужасно.

Та аз, та ние, защо водехме толкова затворен живот? Защо нямахме никаква информация? Нима е толкова трудно, ако не си летял никога? Нима нямаше сайтове, нима нямаше приятели, познати и тн, които да бяха летяли и да ни бяха обяснили? Ние си бяхме виновни. Виновни, защото нямаше как да имаме приятели. Ние бяхме родители на дете с увреждане в България – виновни сме. Нямаше никой, който да ни каже, че трябва да активираме роуминга, нямаше и никой, който да ни обясни за някакъв си паспортен контрол, нямаше човек, който да допусне, че има такива невежи като нас в 21 век. Но ние не отивахме на екскурзия. Трябваше да се овладеем. Трябваше да се помолим. И без и поглед да сме си разменяли, помолихме Господ да ни помогне. Опашката се разделяше на 4, 5 места, после хората показваха документите си на някакви гишета и после се отправяха нанякъде. Огледах се и видях една азиатка с униформа в оранжево. Тя показваше с жестове на част от опашката на къде да поеме. Отидох при нея и отново започнах:”ние търсим наш багаж, имаме индивидуален трансфер, после летим до Лурд.” Тя показа, че не ме разбира. Попита ме знам ли английски, а аз поклатих глава. Идеше ми да изкрещя:та аз съм майка на дете с увреждане в България, кога да го науча вашия английски? Цяло чудо е, че още съм жива, а вие искате да знам английски. Знаете ли какво е да си родител на дете с увреждане в България? Знаете ли, че искате нещо от мен? Но вместо това очите ми се насълзиха, а тя очевидно се смути. Аз започнах:”ние търсим наш багаж и незнаем къде трябва да бъдем”. Тя се усмихна и ми каза: „Тук, тук трябва.” Стигнахме въпросния паспортен контрол. Когато подадох документите си обаче, мъжът в униформа ми каза нещо, което аз не разбрах. Той отново изрече нещо, което завършваше с “ако обичате”, но аз не разбирах. Той изрече нещо,което ми прозвуча като френската дума “риза”, но този път с категоричен и строг глас. Документите ми бяха пред него, но той не ги докосваше. Съпругът ми подаде своите и той ги прие и чак тогава аз разбрах, че той би желал да извадя личната си карта от калъфчето. След секунди пред нас се откриха ленти, по който се движеха куфари. Това го бяхме гледали по ТВ. На някоя от тези ленти бяха и нашите куфари. Куфарите, с които щяхме да пренесем вода от Лурд, защото знаехме, че течности се допускат само в “чекирания” багаж. Затова бяха важни тези куфари. Затова можех още сто пъти да казвам:”ние търсим наш багаж”. Над лентите имаше екрани, които обозначаваха от кои полети са куфарите по тях. Лесно се ориентирахме, после намерихме изхода и пред нас се откриха множество хора, очевидно посрещащи. Сред тях имаше повече от 20 човека с табели с имена, но както и очаквахме....моето име не бе на нито една табела.

Минахме покрай множеството хора и потърсихме по-спокойно място.

Трябваше да обсъдим какво ще правим. Хубавото бе, че имахме около 6 часа до следващия полет. Решихме за последен път да потърсим човека, с моето име на табелата. Аз останах с куфарите на нещо като седалка, а съпругът ми се върна при посрещачите. Огледах се и виждах как хората разговарят по мобилните си телефони, как други използваха телефони през телефонни кабини. Не разбирах защо нашите телефони не работят. Опитвах се да набера който и да е номер от трите ни налични мобилни телефона. Извадих лаптопа и се опитах да се свържа, посредством устройство за мобилен интернет. Опитах да се свържа и с wi-fi, но и това не се случваше. Успявах да вляза единственно в някакъв сайт на летище Шарл-де-Гол. Междувременно съпругът ми се появи и за съжаление потвърди, че табела с името ми няма сред посрещачите. Нормално, бяха изминали близо 2 часа от кацането ни. От Астрал-Холидейз явно смятаха, че за 1 час при множество полети човек може да се справи с получаването на багажа си. Може би това е така, но не на Шарл-де-Гол в 09.00 часа сутринта и не за хора, нестъпвали на летище. Многократно им подчертавах, че никога не сме напускали България...Все пак това не беше неочаквано за мен, знаех, че “Астрал-Холидейз” ще изпуснат нещо маловажно. Знаех, но нямах време да намеря друга компания. Бяхме заплатили 200 евро за трансфера, но защо ли, щом допуснахме да се доверим на...българи. Сега трябваше да намерим начин да се предвижим до летище Орли, но как да стане това. Хванах се за главата и не виждах нищо, не можех да мисля в този миг. Чувствах се излъгана, но и безкрайно глупава. Чувствах се невежа. Вдигнах очите си и видях, че точно срещу нас има надпис”информация за туристи”. Прегледах разговорника и се запътих към гишето. Срещу мен стоеше млад мъж с индуски черти. Той ме поздрави, усмихна се и ме попита как да ми помогне. “Ние намерили наш багаж”, така че нямах готова реплика. Казах му:”Ние кацнали тази сутрин. Ние имаме личен трансфер, но човек го няма”. Служителят ме попита говоря ли английски, испански, италиански, а аз клатех глава. Попита ме каква е моята националност и когато разбра изглеждаше притеснен. Помолих го да говорим на френски, но бавно. Той ми каза: – Спокойно госпожо, сега ще намерим компанията, ангажирана с вашия трансфер. Как се казва френската компания, мадам? Аз отвърнах:-не зная. – Госпожо, дайте ми номер, френски номер, за да позвъня на компанията и да осъществим вашия трансфер. Казах му: – Аз имам номер на българската компания – Френски ли е номера госпожо? – Не, не е. Служителят сведе очи. – Госпожо, дайте ми телефонен номер, който може да бъде набран от тук. Аз пак му казах: – Ето ви един български номер. – Госпожо, аз не мога да звънна на този номер и не мога да ви помогна. Съжалявам. Тогава му казах:добре, аз съм загубила трансфер. Как да стигна до Орли? А той каза: – За къде? Аз: – За Орли. Той повтори: – За къде? А аз разбрах, че не произнасям както трябва името на летището./все пак имах вече опит след тран и трен/и реших да кажа до “летище Орли”. А той вече разбра и ме поправи:-Аааааааа, Олли. После ми каза, че има автобус. Автобус три. Попитах го откъде да взема автобуса, а той отвърна нещо, което аз не разбирах. Той изрече: „тикет, мадам, тикет.“ Този път аз казах: „Аааааа, вие дадете билети.“ Той кимна и каза нещо, което не разбирах. Повтори го, но аз все още не разбирах. После той каза: – Евро, двайсет. – АААа, попитах го/мисля, че го направих ясно/двайсет евро за човек, а за куфарите. Той ми каза:-това е за всичко. Двайсет евро за човек с багажа му. Изрекох: – Един момент господине, моя съпруг, аз трябва да му кажа. Отидох до съпруга ми, обсъдихме бързичко и решихме да купим билетите. Но докато се върна пред младия господин се бяха насъбрали хора. Неговата колежка ме поздрави, а аз казах:”аз обясних на ваш...и го посочих с очи”. Тя кимна, а аз продължих: “и аз иска каже на него. Извинете ме”. Тя се усмихна, а аз и казах:”това не лично.” Тя се усмихна и каза:това не е проблем. Докато чаках да закупя билетите си, чух че за около 10 минути този млад мъж, който след моя френски според мен се нуждаеше от дълга почивка разговаряше спокойно първо на английски, а след това на испански. За няколко минути той смени спокойно 3 езика. Спомних си за не един репортаж по българските телевизии как българи владеещи повече от 2 езика стояха без работа. Но дойде и моя ред и наистина не исках да измъчвам това момче повече. Подадох му банкнотите, той попита 2 билета ли, аз потвърдих и смятах, че с това ще приключим, но....Попита ме до кой терминал трябва да стигнем на Орли. Аз го разбрах веднага и уверено отговорих. Той обърна билетите и ми показа с химикал къде се намираме в момента и къде трябва да слезем. Каза ми:”госпожо, внимавайте, защото автобусът обикаля и посочи маршрута на автобуса.” Аз кимнах и се опитах да се усмихна. Каза ми: “автобус 3, разбрахте, нали.” Аз казах: трета спирка, нали. Той отново повтори автобус 3, а спирката е оттук в ляво. Разбрахте къде да слезете, нали? Добре, че имаше преграда между него и мен. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа:Ти човек ли си, бе? Знаеш ли в България как постъпваме при такава ситуация? Искам да те взема с мен и да те покажа. Българите, ех...българите...колко пъти съм виждала на автобусните спирки надписа: тук не е информация, колко пъти са ми отказвали да ме упътят-мен провинциалистката, когато попаднах в столицата. Исках да го прегърна, защото тогава не осъзнавах, но нещо в мен усещаше, че срещу мен има човек. Човек, не българин.

Лесно намерихме спирката, а и имаше огромна табела линия 3-Шарл-де-Гол-Орли

Побързахме, защото автобус 3 май се канеше да отпътува. Шофьорът ни видя, слезе от автобуса, взе куфарите ни, сложи ги в багажното и поиска билетите ни. Аз обърнах билета с маршрута и му посочих. Казах му:”можете ли да ни кажете кога да слезем?/това го имаше в разговорника/, ние трябва стигнем тук, отново му показах, а той кимна и се усмихна.” Автобусът наподобяваше нашите междуградски автобуси, но беше чист. Нямаше надписи, нямаше скъсани седалки, просто обикновен автобус. Пред нас имаше млада жена с дете на неповече от 2 годинки. Автобусът тръгна, спря след около 15 минути, но после близо 20 минути пътуваше без прекъсване. Честно казано се притесних. Отворих разговорника и намерих репликата:”Бихте ли могли да ни кажете кога трябва да слезем за... Попитах младата жена, тя ме поправи за “Орли”, защото е “Олли”, и ми каза, че след около 20 минути ще пристигнем и тя ще ни каже кога да слезем”. Детенцето с нея бе момиченце. То непрекъснато се въртеше и ни поглеждаше между седалките. Мисля, че брадата на съпруга ми предизвикваше интереса й. Ние се усмихвахме, дори и казах, че е много мила госпожица/или поне това исках да кажа/. Детето се въртеше, а майка му каза спокойно, но категорично да седне. Момиченцето се подчини. Не след дълго детето отново ни погледна, а майката отново й каза да седне и това се повтори няколко пъти. Детето обаче се подчиняваше, макар и за кратко. Детето не прекаляваше, а майката не повишаваше тон. За да не правя аналогии, които определено ми се промъкваха в съзнанието се обърнах към прозореца. Мисля, че минавахме през нещо като индустриална зона. Погледнах пътя и не ме изненада, когато не видях нито една дупка. Погледнах около пътя и какво да видя....тук таме имаше разни боклучета. Най-после видях нещо, което ни доближаваше до тях. Не исках да правя сравнение между индустриалните зони на София и Париж. Исках само да отбележа, че боклучета по пътя има и в Париж.

Час и половина след качването ни, слязохме на летище “Олли”, терминал Запад.

Както се очакваше и спътничката ни, и шофьорът на автобуса ни уведомиха, че това е нашата спирка. Слязохме, а към автобуса се приближиха някакви мъже в работно облекло. Те бързо отвориха багажника на автобуса и измъкваха сякаш светкавично чантите. Ние стояхме до автобуса, но нашите куфари не ги виждахме. Тогава един от работниците, очевидно забелязал нашите неподвижни фигури, отвори другата част на багажника и видя нашите куфари, само тях, във възможно най- отдалечения край. Възкликна:оля-ла, усмихна се и ги измъкна. Бях доволна, но чувствах, че трябва да кажа нещо и изрекох:ооо, чужденци-проблем. Той ме погледна, но вече не се усмихваше. Летище “Орли”- о, сбъдната мечта! Решихме най-сетне да седнем, да извадим сандвичите си от куфарите, да пийнем вода и после... ще видим. Оставаха едва 4 часа до следващия полет. Разполагахме с твърде нищожна сума евра. Ако и на връщане платеният от нас трансфер не се осъществи, ще се наложи да хванем автобус, а това означаваше, че от тук на сетне не биваше да си позволяваме кафе, вода, сандвичи и тн. Трябваше да се задоволим с разтворимите супи и инстантните спагети в куфарите. Погледнах със завист към кафето. Да изпиеш кафето си в Париж, макар и на летището – това бе сбъдната мечта за мен, а сега бях до кафето, а не биваше да се сещам за тази си мечта. Въздъхнах и бързо си припомних, че не сме на екскурзия. Какво кафе, бе, Ирино, тръгнала си да се поклониш пред Божията майка и да измолиш чудо за детето си.