Пътеводител на ироничния стопаджия

Любослава Русева

„Israel. No wonder we didn`t make it to the World Cup…”

Моис все още работи за компанията „Keta Keta”, когато нейният клип предизвиква фурор през 2006 година.

На пръв поглед сценарият не е нищо особено: красиви момчета играят плажен футбол. Вратарят е кошмарен аматьор и непрекъснато „пропуска“. Камерата следи ту него, ту мадамите в оскъдни бански, които – предполага зрителят, са причина за разсейването му.

Изненадата идва малко преди слогана „Израел. Нищо чудно, че не се класирахме за Световното…“ Този път топката спокойно се търкулва между краката на вратаря и влиза в мрежата, докато той с премрежен поглед наблюдава… снажен момък, който излиза от морските вълни.

Можете ли да повярвате, че този клип е рекламирал Израел по няколко световни телевизионни канала? Нещо повече – че е бил част от държавната кампания на страната като туристическа дестинация?

Честно, и аз не повярвах, когато Моис ми се фукаше, че „Кeta Keta” е била нещо като официален дистрибутор на израелския туризъм, при това избрана за такъв след още по-скандални клипове като този:

Отново на плажа. Двама младежи зяпат готини момичета. Коментарите са „Holy shit, man!“, „Holy fuck!“ и „Holy Jesus!“. Накрая двамата дотам изтрещяват, че един през друг възклицават: “Holy Mother of God!”
Изразите, естествено, са игра на думи и в свободен превод означават „егати“, „божичко“ и „майката си трака“. Номерът обаче е в заигравката с „Holy” (свещен), която отвежда към слогана „No wonder they call it the Holy land!” (Нищо чудно, че я наричат Свещената земя!)

Моис твърди, че тъкмо самоиронията е била ключът за последвалия наплив към Израел. Е, имало и възмутени поклонници на светите места, но рискът си заслужавал – само за няколко години Тел Авив, например, се утвърдил като столица на средиземноморския гей туризъм, а заради големия интерес на американските туристи наскоро бил вдигнат петзвезден хотел с 222 стаи дори в ивицата Газа.

„Само си представи какво предизвикателство е това!“ – разправя. „Летят снаряди, мустакати мъже се самовзривяват, аятолях еди-кой-си се прицелва с ядрена бомба в кампарито ти, а твоето прекрасно семейство продължава да плува в гигантския басейн на деветия етаж!“

Моис вече не работи за рекламната компания, но от три години обикаля света и си води дневник за всички страни, през които е минал на колело, пеша, с каруца или влак, за да ги използва в бъдещия си пътеводител за авантюристи. Той е като Астерикс – не, не онзи тантурест комиксов герой, а като германеца Майк Астерикс, който през 2008 г. тръгна от Германия и успя да овършее почти цяла Европа, пишейки книга за приключенията си.

Впрочем през тази пролет Астерикс беше в България и според в. „Стандарт” само за няколко дни натрупал незабравими спомени. След като четири години обикалял безпроблемно, тъкмо тук му се случил особено комичен инцидент:

Майк решил да разпъне походния си бивак в… Перник, без да има и най-малка представа каква самонадеяна глупост извършва. Естествено, славата на града се стоварила със страшна сила върху палатката му, явявайки се в образа на пиян и въоръжен с винкел местен, който се нахвърлил да „граби вещите на странника”. Слава Богу, неговите кучета Сандра и Шадоу не спяли, въпреки че нападателят бил в състояние да ги умъртви дори само с дъха си. Те залаяли и събудили своя стопанин, така че обирът бил осуетен. „Тогава за отмъщение перничанинът счупил дръжката на пиратския флаг, който се вее до самоделното ремарке на немеца”, разказваше „Стандарт”, подчертавайки няколко пъти, че „единственият проблем, който Астерикс е имал от 4 години насам, е нападението в Перник”…

Моис намира тази случка за изключително чаровна. Самият той е тук от две седмици и с възторг обяснява какъв екстремен туризъм бихме могли да развиваме, ако се рекламираме правилно. „Стига с Мадарския конник – казва, – хората се интересуват от живия живот!”

Забравих да спомена, че освен да посещава причудливи дестинации, за да напише пътеводителя си (щял да го озаглави „Пътеводител на ироничния стопаджия”), Моис събира истории, които изпраща в класацията за наградите „Дарвин” – онези призове, които се връчват всяка година на шеметни идиоти, съумели да се наранят по впечатляващо тъп начин.

Миналата година, например, една от наградите била поделена между четирима души, пострадали в поредица от случайно навързани инциденти. В плавна последователност Шели Мюлер си счупила главата, Тим Вегас катастрофирал, Брайън Коркоран получил жестоко увреждане на венците, а Памела Клесик изгубила два пръста на дясната си ръка. Това се случило, след като Шели се спънала и разбила главата си във водосточна тръба, а шофьорът на минаващото покрай нея такси – Тим Вегас, се загледал и фраснал колата в най-близката сграда, където зъболекарката Памела Клесик преглеждала венците на Брайън Коркоран, но от силния удар подскочила и наранила пациента, който пък от шока рязко затворил челюстта си, отхапвайки два пръста на Клесик…

Хайде, това било въпрос на малшанс, но какво ще кажете за Сюзън Смит, която със съвършено трезво съзнание решила да изчисти паяжините в мазето на дървената си къща с ацетиленова горелка?

Отплеснах се, но исках да кажа, че нелепости се случват навсякъде. Честта да влязат в амбициозния „Пътеводител на ироничния стопаджия” обаче ще имат единствено онези, които са устойчив елемент от „живия живот” в една страна.

А Моис е убеден, че в това отношение сме златна мина. Научил даже вица за Апокалипсиса и смята да го използва за слоган: „Ако вярвате в предсказанието на маите, че светът свършва през 2012-та, елате в България – тук сме 20 години назад!”

За две седмици той се уверил с очите си, че това е точно така. В иронията му обаче няма обидни стрелички, защото Моис гледа на нещата с добронамерено любопитство. Воден от искрения интерес на професионалния авантюрист и едновременно с това сценарист на забавни туристически клипове, той възхитено цъка с език пред всяка „забележителност” и се ядосва, че не използваме по предназначение тази благодатна и неразорана нива.

„Как е възможно хем да няма война, хем всичко да изглежда по-зле от ивицата Газа, и вие да не построите един хотел с 222 стаи поне на разклона за Банкя?” – изумен е, когато от Околовръстното завиваме към родното място на българския премиер и точно там изникват десетки цигански къщички в кашони, виснали над застлано с килим от боклуци дере.

Или: „Как е възможно да не използвате декора на Перник като готов рекламен продукт за туристите от Третия свят в стил „Ето, че и на Запад може да се живее лошо”?”

Аз, естествено, се засягам от подобни подхвърляния и му разправям за древната ни история, розите и киселото мляко, но Моис продължава да дърдори колко губим от подобни баналности. „Кисело мляко ли каза? Навсякъде има кисело мляко, това е ску-ка! Виж, ако представите киселото мляко като в онази случка в Бургас, работата става друга.”

Смешното е, че тъкмо от Моис научих как преди няколко месеца в морския град имало бой за безплатно кисело мляко, кебапчета и бира. Срещу касова бележка от новооткрит хипермаркет, където на промоция продавали картофи, хиляди решили да се възползват от авантата. Въпреки дъжда и вятъра хората стоически издържали на опашката до 3 часа през нощта. От преумора и притеснение, че безплатните артикули в един момент ще се изчерпят, се стигнало и до случаи на физическа разправа, та затова на следващата заран промоцията била обезпечена с екипи на „Спешна помощ” и полиция.

Моис ми разказва това, докато се залива от смях и ломоти нещо неразбираемо от рода на „коле… хаха… ада… вин”. Чак после разбирам, че се кани да номинира бургаската история за колективна награда „Дарвин”.

Отвръщам му, че номинация заслужава и откриването на първата обществена тоалетна във Видин навръх Гергьовден – кметът прерязал тържествено лентата, а сетне цветът на местната общественост закрачил гордо зад духовия оркестър, който повел шествието към церемония по освещаване на бойните знамена. „Всъщност знаеш ли, викам му, че имаме цял голям град, в който няма не само обществена тоалетна, но липсват и улици, защото са разкопани от бившия кмет? С една приятелка даже намислихме да предложим туристически пакет за мазохисти с точно разграфена програма за посещение на дупки, ровове и трапове, но така ни отвея „живият живот”, че тарикати като теб ще ни изпреварят…”

Ей такива работи си приказвахме с този весел пътешественик, за да преодолеем по-лесно тежкия маршрут. Изкачвахме се по стръмна пътека в напълно диво и осеяно с трънаци място в компанията на няколко кучета. Това обстоятелство ми позволи да разказвам и за хубостите на българската природа, докато стигнахме до… метрото.

Добре, де, не го качих на Витоша, а го заведох да види метростанция „Цариградско шосе”, до която от столичния квартал „Дружба 2” се стига единствено по въпросната стръмна пътека. Нужно ли е да казвам, че Моис вече беше напълно запленен?

Неприятното е, че после го пуснах да се разхожда самостоятелно и с него се случил следният „дарвинизъм”:

Докато вървял по централния софийски булевард „Г.С. Раковски”, Моис се спънал в кривия капак на някаква шахта и паднал по корем. От близкия магазин излизала едра жена, която пък се спънала в ръката му и рухнала върху него. Никой от минувачите не спрял да помогне, но когато все пак успял да се вдигне, пъргаво се появило някакво циганче и ловко му грабнало портфейла. Останал без пукнат лев за такси, авантюристът закуцукал в търсене на полиция (каквато така и не се появила) и на най-близката болница. Когото и да питал обаче къде може да намери медицинска помощ, не разбирал бъкел английски. Накрая все пак се добрал до една клиника и понеже не бил по клинична пътека, нито имал пари, седял на продънена кушетка в коридора часове наред и задрямал. Когато се събудил, се оказало, че му липсва и часовникът – същият като на онзи от „Напоителни системи”, дето нямаше образование – за 30 000 евро.

„Хич не му беше до самоирония”, казва наша обща позната, която отишла да го прибере и му платила обезболяващата инжекция, впоследствие предизвикала алергична реакция у иначе веселия Моис…

Скоро се чухме и той ми каза, че смята скоро да отпътува. Колко скоро – не знаел, защото няма часовник. Въобще представите му за времето тия две седмици се объркали тотално.

„No wonder – отговарям. Remember… We are 20 years behind!”

Прочети цялата новина

Свързани новини: