Опиум се нарича сокът, отделян от чашките на цвета на опиевия мак. Съдържа над 20 алкалоида, включително кодеин, тебаин и морфин, като от него се синтезира и хероин. Най-изявеното му действие е на болкоуспокояващо, но има редица странични ефекти, като страхово безпокойство, силна зависмост и влечение към наркотика, безсъние, изпотяване, раздразнителност, забавяне на сърдечната дейност, проблеми с дишането. Понастоящем най-големите макови плантации са в т. нар. Златен полумесец (Иран, Афганистан, Пакистан) и Златен триъгълник в Индокитай. В миналото се е отглеждал и на Балканите, затова в герба на Република Македония присъства чашка на опиев мак. В Азия традиционно се пуши, но може да се инжектира или приготвя като чай. Макар в момента да е предимно суровина за производството на в пъти по-силния хероин, опиумът остава в историята като наркотика, успял да сломи цяла една империя.

А заглавието е буквално - става дума за няколко въоръжени конфликта между Китай и Великобритания от средата на 19. век. След установяването на Кантонската система в средата на 18. век търговията между Китай и Запада е силно небалансирана - докато консумацията на чай и други азиатски стоки в Европа и Великобритания расте, азиатците не се интересуват от вноса на кой знае какво и предпочитат разплащания изцяло в сребро. Горе-долу по същото време Британската източноиндийска компания (най-страховитата фирма в световната история - нещо като Майкрософт, Шел и Кока-Кола наедно, но със собствени флот и армия) установява контрол над Бенгал, с което монополизира производството и търговията с опиум в Азия. Политиката на Източноиндийска компания в Индия през следващите години е умопомрачителна - данъкът върху земята се увеличава до 50% от стойността на реколтата, а оризът постепенно е изместен от насаждения на опиев мак и индигофера, които са много по-печеливши за британците. Резултатът е големият Бенгалски глад от 1770 г. и смъртта на 10 милиона души, или 1/3 от населението на провинцията. Всъщност Източноиндийската компания е намерила начин да обърне търговския баланс с Китай в полза на Великобритания. Опиумът е популярен в Китай най-късно от 15. век, приоритет на по-заможните и със славата на средство, удължаващо сексуалната издръжливост на мъжа (за да не стане "приключваче преди да сме започнали", както казва Илиан Илиев). Забрани за продажбата и търговията му са правени нееднократно, но англичаните не се свенят да използват различни схеми за контрабанда - така в края на века количеството на бенгалски опиум, внасян от британците в Китай, нараства от 200 до 1000 сандъка (всеки по около 60 кг) годишно, към 1820 г. стига 5000 сандъка, а в годините непосредствено преди конфликта - над 20 хиляди.

През 1839 г. император Даогуан изпраща Лин Цесю в Кантон (днешен Гуанджоу) със задачата да се справи с нелегалната търговия - наказанието за контрабанда става смърт, Лин организира различни акции и кампании, арестувани са над 1600 души. Водният път към града е блокиран, докато чуждестранните търговци не предадат всичкия си опиум на Лин - 20 хиляди сандъка, които той с удоволствие изсипва в морето. Губернаторът дори пише писмо до кралица Виктория, в което донякъде наивно, но безкрайно логично я пита, защо, след като в нейната страна опиумът е забранен, британците толкова държат да го продават на китайците. Писмото не стига до кралицата, но в Британския парламент един млад депутат - Уилям Юарт Гладстон (да, същият, на когото е кръстена софийската улица) казва за последвалите събития, че "едва ли има друга, по-несправедлива война, война, която неизбежно ще покрие страната ни с постоянен позор".

Войните са две - Първа англо-китайска война (1839 – 1842) и Втора китайска война (1856 - 1860) - и двата пъти британците разпердушинват превъзхождащата ги многократно по численост китайска армия, като втория път, заедно със съюзниците си от Франция, не се задоволяват с това да вършеят из провинция Гуандун, а продължават на север към Пекин. Император Сиенфън бяга от града (изпада в депресия и умира малко след това), докато окупаторите благородно избират да опожарят Летния дворец вместо целия Забранен град. Условията на мирните договори включват отваряне на все повече пристанища за международна търговия, огромни репарации, териториални загуби, като например сдаването на Хонг Конг през 1841 г., все по-голяма либерализация на опиума, както и унизителни клаузи, като правото на англичаните, извършили престъпления в Китай да бъдат съдени по британски закони и от британски съд.

В края на 19. век и началото на 20. около 1/4 от населението на страната е зависимо от наркотика. Следствията - глад, бедност, политическа нестабилност и редовни въстания. Демографският ръст, с който толкова обичаме да свързваме Китай, на практика спира в последните години от управлението на династията Цин. Опиумът вижда сметката на повече китайци, отколкото Културната революция на Мао и политиката едно семейство – едно дете. В интерес на истината от началото на 20. век и местните власти и британците се опитват да ограничат употребата на наркотика, с променлив успех (не, че англичаните внезапно са станали по-морални - те така или иначе контролират митниците, а и нямат изгода от нация, която дреме дрогирана, вместо да копае плантациите с ориз и чай, и се пробужда, само когато трябва да се разбунтува за нещо). Едва комунистите се справят с проблема окончателно. Там, където има китайски емигранти, се появяват местенца за консумация на опиум - в Европа и най-вече на Западния бряг на САЩ. Тъй като там това продължава да е незаконно, а и защото си е гнусен навик, местенцата са известни като опиумни бърлоги - представи си нещо средно между мазето на Юсуф от Генезис и произволно българско кафене от преди няколко месеца (или просто виж снимката горе). Успехът на опиума е не защото той е силен, напротив - защото е сравнително слаб, социално интегрируем наркотик.

Поздравления за това, че си стигнал дотук. Тук е най-важното - причината да пиша този текст изобщо. Опиумните войни по същество са първият сериозен конфликт за пазари. Апокалиптичните сценарии за нашия свят неизменно включват войни за ресурси. Истината е обаче, че съвремието ни предлага почти неизменно конфликти (в т. ч. дипломацията като продължение на войната с други средства, знаеш лафа) за пазари - от цигарения лобизъм, шистовия газ и АЕЦ Белене до АКТА и разнобоя относно гражданската война в Сирия. И начинът, по който ще се справяме с тях като общество, ще определи къде ще се намираме, колко ще сме силни и докъде ще я докараме.