Отвъд приличието

Не са прави и тези, и предишни управляващи, когато се оправдават, че за един мандат време нищо не може генерално да се промени. Може. И то така, че да се съмняваме ние ли изобщо бяхме онези отпреди няколко години, защото най-близкото ни минало започва да изглежда така, все едно някой друг го е живял.

Само за три години животът ни се промени генерално. Тогава се ядосвахме на едни неща, други ни впечатляваха, а днес подминаваме с безразличие същите тези неща. На 18 юни 2009 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган произнесе думите, които изхвърлиха всички други теми от предизборната кампания: „Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата. Искам да сте много наясно с този проблем, защото това е важен въпрос.”Това изключително нахално самохвалство вбеси голяма част от публиката и дори и без да сме любители на теория на конспирацията, за всички беше ясно, че тези думи увеличиха преднината на управляващата днес партия ГЕРБ.

Три години по-късно порциите се разпределят пред очите на хората, т.е. пред телевизионните камери. И мнозинството от хората не показват признаци на раздразнение или неодобрение поне.

Премиерът лично звъни на търговец на лекарства и го убеждава да спонсорира футболен клуб. После премиерът играе демонстративен футболен мач, а спонсор е същият търговец. Той пък си направил партия, която мечтае да е в коалиция с… премиера. В същото време двуетажната къща на търговеца остава необезпокоявана върху пясъка на варненския плаж.

Премиерът праща работниците на частния ОЦК – Кърджали да протестират пред къщата на собственика, после води новите собственици пред камерите и обещава поне 50 години работа. Не е работа на правителството да посредничи в изцяло частни сделки, но пък е добре публиката да знае кой разпределя.

Още малко сравнение. Дори и преди изказването на Доган значителна част от гражданите подозираха как стават нещата. Малка част знаеха от първа ръка. И когато получиха самопризнанието, напълно обяснимо се ядосаха. И медии, и опозиция, и всички хора. Днес Бойко Борисов води купувачи на фирми, поръчва на държавни компании да спонсорират нещо си, разпорежда се с временно предоставените му удобства все едно са му лично наследство, разпределя порции един вид. Има и една огромна разлика, разбира се – Доган не беше избран за премиер, докато Борисов беше. И сериозна част от избирателите не са очаквали от Доган да контролира всичко с размаха на средновековен властелин, докато от Борисов точно това очакваха. И тогава, и сега обаче България е правова държава с изградени институции и нещата не би трябвало да стават по този начин.

Всъщност прекаляването на част от управляващите не е изрично забранено нито в закон, нито в европейска директива. Става дума за мярка и приличие, защото се насъбраха много неприлични случки и много неприлично поведение. Приличие ли, това пък какво беше? Може и да е поизчезнало, но е добре да си припомним, че приличието е онази ненаписана никъде граница, която членовете на една общност не преминават, заради уважението си един към друг.

Неприлично е да запазиш за себе си правото да паркираш навсякъде из София безплатно, а в същото време да увеличаваш двойно цената за редовите граждани. Законно е, но не е прилично. Точно това направиха общинските съветници в столицата и то от всички политически сили, не само от управляващите. (по-късно СОС отмени тази привилегия)

Неприлично е да обвиняваш някого друг заради скандала, който сам си сътворил като си извозил квартални футболисти с правителствения самолет. Премиерът обвини тройната коалиция, че е купила самолетите, а той просто се опитвал да им осигурява полети, за да не бездействат. Ако не ги бяхте купили, нямаше да има с какво да ги извозя и нямаше да има скандал – това ни казва министър-председателят. Прилично е да замълчиш.

Неприлично е министърът на културата да псува, дори и като приятелско обръщение на шега. И това не е забранено от закона, но просто не се прави. Откровено е да казваш пред публика, че някои хора са си уредили живота докато се подмазвали на премиера. Неприлично е да приемаш, че това е съвсем нормално и изобщо да не допускаш, че ако знаеш за такива случаи, си длъжен да не ги приемаш и да информираш т.нар. компетентни институции.

Неприлично е БСП да приема декларация, с която настоява за „разследване на престъпните решения на ГЕРБ“ за АЕЦ „Белене“, след като всички помним „Големия шлем“ на Георги Първанов и социалистическата партия.

Всички тези неприличия изглежда никому не правят впечатление. С всяка следваща година границата на търпимост се измества все по-далече от приличието и все по-близо до абсолютната разхайтеност. И също толкова неприлично ще бъде, ако обвиняваме за ръждясването на обществото ни само управляващите. Търпимостта е като все по-мокра гъба – поема още и още вода, стига да е бавно, постепенно, с капкомер. Дали някой целенасочено измества границата, за да прави каквото си иска или просто ние доброволно бягаме от приличието, няма особена разлика. И в двата случая изводът за обществото ни е нелицеприятен.

написано за в. “Труд“

Прочети цялата новина

Свързани новини: