Сирия разделя арабското ляво пространство

Никола Дут-Пояр, Le Monde diplomatique, август 2012.

Насилието се задълбочава и разпространява. Но за разлика от Египет и Тунис, сирийското въстание не получи единодушна подкрепа от арабското ляво пространство. Има разделение между онези, които подкрепят исканията на протестиращите, и тези, които се страхуват от външна намеса, както политическа, така и военна.

През август миналата година ливанският ляв националистически всекидневник “Ал-Ахбар”, премина през първата си криза от стартирането му през 2006 година. Редакторът Халед Сагие напусна изданието, за чието създаване помага, заради начина на отразяване на сирийската криза. Сагие осъди липсата на подкрепа за народното въстание, започнало през март 2011 година. От “Ал-Ахбар” никога не са отричали своите политически симпатии към Хизбулла, един от главните съюзници на Башар ал-Асад в региона, или да скриват факта, че преподпича диалог с правителството на Дамаск. Вестникът даде глас на някои членове на сирийската опозиция, включително Саламе Кайле, сирийско-палестински марксистки интелектуалец, който беше арестуван през април от службите за сигурност.

През юни статия на Амал Саад-Горайеб, предизвика разногласия в рамките на английската онлайн версия на вестника. Ливанският коментатор се постави твърдо зад режима в Дамаск и разкритикува привържениците на “третия път” – тези, които осъждат режима, като предупреждава за западна военна намеса по либийски модел. Същият месец друг журналист в в английската редакция на “Ал-Ахбар”, Макс Блументал, обяви в статия, че напуска, в която публикация критикува “апологетите на Асад” в рамките на редакционната колегия.

Кризата в “Ал-Ахбар” е симптоматичен за дебата, който разделя арабското ляво, идеологически и стратегически. Някои продължават да подкрепят сирийския режим в името на борбата срещу Израел и съпротива на империализма. Други стоят твърдо с опозицията, в името на революцията и защита на демократичните права. Трети пък поддържат среден път между показване на солидарност (от разстояние) с исканията на протестиращите за свобода и отхвърлят чужда намеса: те се застъпват за някакъв вид национално помирение. Сирийската криза прави така, че арабското ляво – дали стриктни комунисти с тенденция към марксизъм, леви националисти, радикално леви или умерени – да изглежда в безпорядък.

Има малко недвусмислена подкрепа за клана Асад и някои хора казват, че режимът трябва да продължи; но безусловните поддръжници на революцията не изглежда да са мнозинство. Повечето от тях са от най-лявата част на политическия спектър, обикновено троцкисти (Социалистически форум на Ливан, Революционни социалисти на Египет) или маоисти (Демократичен път за Мароко). Те имат връзки с части на опозицията, като сирийската революционна левица на Гаят Найсе. От пролетта на 2011 г. те вземат участие в демонстрации пред сирийските посолства и консулства. Има и няколко независими леви интелектуалци, които подкрепят въстанието, като ливанския историк Фауаз Трабулси. Те искат падането на режима и изключват диалог. Въпреки, че се борят мирно, смятат, че бунтовниците имат правото да прибегнат до силата на оръжието. Крайно левите поддръжници на революцията стоят встрани от Сирийския национален съвет (СНС), една от основните опозиционни коалиции, защото вярват, че връзките му със страни като Катар, Турция и Саудитска Арабия, могат да поставят под съмнение независимостта на народното движение.

Едно разумно разстояние

Част от радикалната левица, макар да осъжда режима на Асад и да призовава за неговото падане, се притесняват от подкрепата на монархиите от Персийския залив, която те дават на сирийските революционери, и не смее да се присъедини напълно към анти-асадския дискурс на международната общност, особено на САЩ. Но този анти-империалистически рефлекс не взима превес над подкрепата за революцията: това, което има значение, е вътрешното положение в Сирия и принципа на народната въстание по подобие на Тунис и Египет.

Но по-голямата част от арабското ляво пространство стои на определено разстояние от сирийското въстание. Те осъждат милитаризацията, като казват, че това е от полза само на радикални ислямистки групи и чуждестранни бойци, които се стичат към Сирия. Те критикуват религиозното измерение на конфликта, вкарало първо алаутите, а след това и християнското малцинство срещу мнозинството сунити, радикализирани от репресии, като се страхуват, че това ще доведе до безкрайна гражданска война. Безпокоят се също за регионалния и международен баланс на силите. Със заставането на Иран и Сирия срещу монархиите от Персийския залив, и на Русия и Китай срещу САЩ, Сирия е на предната линия на голяма международна война. Левицата има тенденция в полза на Иран и Сирия, и Русия и Китай, отколкото на онези, които им се противопоставят.

Шест леви и националистически партии, включително комунистите и арабските националисти, се срещнаха в Аман на 4 април, за да отбележат деветата годишнина от нахлуването на САЩ в Ирак. Но онова, което доминира дискусиите е не падането на Саддам Хюсеин, а сирийската криза. Говорителите силно осъдиха “външната намеса” в Сирия, а някои направиха паралел между 2003 г. в Ирак и подкрепата на основни западни сили за СНС и въоръжената опозиция в Сирия.

Мощният тунизийски Работнически съюз (част на важни членове са представители на крайно лявото пространство) издаде комюнике на 17 май, потвърждавайки своята подкрепа за демократичните искания на сирийския народ, но и предупреди “заговора” на “колониалните и реакционни” арабски държави. Два месеца по-рано, по време на конференция в Тунис, тунизийската Комунистическа работническа партия призова арабските националистически групи за демонстрация в знак на протест срещу “Приятели на Сирия” (организация, която обединява близо 60 международни представители и СНС).

 Ливанската комунистическа партия е особено предпазлива в позицията си. Въпреки, че е публикувала статии в изданията си от сирийски опозиционни лидери, като Мишел Кило, който не е част от СНС, тя остава встрани от демонстрациите, които се провеждат през последната година пред сирийското посолство в Бейрут. Нещо повече, партията е подложена на обстрел от ливанското крайно ляво пространство, защото част от ръководството остава близко до партията на Кадри Джамил, Партия на народната воля. Джамил е член на “официалната” сирийска опозиция и през юни Асад го назначи в кабинета на правителството на Рияд Хиджаб.

Друга част от арабското ляво призовава за постепенен, реформистки подход към сирийския конфликт с аргумента, че решението трябва да бъде политическа, а не военно. Тази позицията е отразена в заключителното комюнике на Арабския националистически конгрес през юни, който събра около 200 делегата от арабските националистически и леви групи, дори някои ислямисти, в Хамамет, Тунис. Документът се опитва да отразява възможно най-голямо съгласие. Въпреки, че признава правото на сирийския народ за “свобода, демокрация и мирно редуване във властта на различни партии”, осъди насилието от всички страни, критикува както режима, така и въоръжената опозиция и призова за диалог въз основа на мирния план на Кофи Анан.

Две лица

Докато част от крайно лявото арабски пространство все още вярва, че революцията е възможност, по-голям дял не иска да види насилствено падане на режима. Противоречието лежи на неизречена студена война. Те се опасяват от вакуум във власт след Асад, преговори със САЩ и съюзяване с държавите от Персийския залив повече, отколкото се страхуват от продължаване на сегашния режим.

Левите арабски активисти виждат Сирия като Янус, с две лица. Малцина отричат авторитарния и репресивен характер, но дори днес защитните аргументи на режима, съчетани с международните санкции срещу него, резонират с анти-империалистическото убеждение на арабското ляво. В някои тези чувства са закалени от привързаност към народния характер на въстанието, а в други те са подсилени от нарастващата интернационализация на конфликта.

Арабската пролет дава тласък на ислямистите, което води до партии с произход в Мюсюлманското братство, да дойдат на власт в Мароко, Тунис и Египет. Без съмнение това се е отразило на някои вляво да стоят встрани, опасявайки се, че арабските революции могат да доведат до ислямистка хегемония. Движението Ан-Нахда в Тунис, като Мюсюлманското братство в Египет и Йордания, се показват като пламенни поддръжници на сирийската опозиция. Така че, позицията на част от арабското ляво отразява собствения им сблъсък с политическия ислям. Ето защо партиите, които обикновено твърдят, че са “революционни” и “прогресивни”, дори да не са марксистки, колкото и да е парадоксално се надяват на решение чрез преговори и постепенен преход в Сирия, заради страха от разочарование в бъдеще.

Прочети цялата новина

Свързани новини: