За кого бие звънецът?

Ралица Ковачева

Тази учебна година ми тръгна трудно. За първи път се върнах в първи клас преди пет години, когато синът ми тръгна на училище. Вече пет години двамата с него се борим с образователната система, с променлив успех. Имаме си правило, че не са важни оценките, важни са знанията, а дали те са достатъчни си решаваме сами. Тази година обаче засложня, защото и дъщеря ми стана ученичка, та така се върнах в първи клас за втори път. И всичко започна отначало. Същото. Будистите казват, че едни и същи проблеми ще се повтарят в живота ти, докато допускаш едни и същи грешки. Затова вече месец се опитвам да открия къде бъркам. И стигнах до извода, че допускам една съществена грешка: опитвам се да намеря смисъл. Наивно вярвам, че целта на образователната система е децата да получат знания и умения, които да допринесат за интелектуалното и личностното им развитие.

Но всичко, което децата получават от образователната система е точно обратното. В училище има факти, но не и знания. Налагат се шаблони, но не се търсят идеи. Децата имат задължения, но не и права. Защото системата не се интересува от децата. Системата смята, че децата съществуват, за да оправдаят собственото й съществуване. Тя вярва, че деца без образование не може, но образование без деца – може. Тя се опитва да изсмуче от децата и последния помен от индивидуалност и жизненост, за да ги направи еднакво неграмотни, еднакво неинициативни, еднакво незаинтересовани.

Няма никакъв начин резултатът да е друг, при положение, че учебният ден (включително писането на домашни) на едно десетгодишно дете е дълъг, колкото стандартният работен ден (а понякога и повече). А допълнителни занимания, алианси, школи, тренировки? А време за игра? Програмата е наблъскана с часове, колкото е тежка ученическата раница. Починът „българските ученици – най-знаещите ученици в света” неуморно ражда нови идеи за увеличаване на учебното съдържание- тези дни слушах експерти, които настояваха да се вкарат и часове по полово възпитание в задължителната програма. В крайна сметка, щом има уроци по безопаност на движението, защо пък да няма уроци по безопасен секс?

Проблемът е, че дори и този предмет ще бъде въдворен в учебник, което автоматично ще го направи смъртоносно безинтересен за децата. Тайната ми мазохистична мечта от началото на учебната година насам е да накарам един образователен експерт да преживее денят на един ученик. Ама да учи по собствените си учебници (тези, одобрени от министерството). И да го изпитвам, така както изпитвам моите деца – като го накарам да намери най-важната информация в урока. Гарантирам му пълен провал. Последната цел на авторите на учебници е да улеснят децата в отсяване на важната информация.

Въпреки че вече основната форма на изпитване е тестова или чрез отговори на въпроси, т.нар. разказвателни предмети от моето детство продължават  да се леят в пространен, досаден, нечитаем наратив, в който фактите са смесени с лирически отклонения, художествени сравнения, религиозни откровения и обилно гарнирани с непознати думи. Не термини, които биха били даже улеснение, защото имат конкретно значение и създават понятиен апарат за съответната наука – просто непознати за децата префърцунени думи, целящи единствено да покажат колко е умен авторът на учебника. Изобщо, учебниците са като пържоли, приготвени от вегетарианец- сухи, безвкусни и сякаш предназначени да убият дори и минималният интерес на децата.

И после се смеем на горкото момиче Златка, че не знаела коя е столицата на Великобритания. А, извинете, как да разбере това? Защото такива простички работи в учебниците няма. Учебникът по география за пети клас, например, започва със способите за картографиране – способ на количествения фон, на качествения фон, на изолиниите, способ на линейните знаци… Нищо, че децата масово не знаят, че България се намира в Европа, да не говорим за Балканския полуостров. Изобщо, нищо не е просто в образованието, то трябва да е много сложно, извънредно високопарно и определено отблъскващо, за да може само най-упоритите, най-жилавите, тези които искат да научат нещо въпреки системата, да оцелеят. И разбира се, оцеляват конформистите, които не се интересуват от знанията, а от оценките и веднъж намерили начина да дават правилните отговори, продължават безпроблемно от клас в клас. А после по същия начин продължават в обществената йерархия с една единствена цел – да крепят системата в името на собственото си благополучие. На това учи училището децата ни.  

А училището на горката Златка забранило името му да се свързва с нея (или обратното) по какъвто и да било начин. Мда, г-да учители, голям срам. Обаче не е толкова лесно просто да тръснете аристократично рамене и да се облекчите от отговорност. Не бива да се генерализира, знам, но на първата родителска среща тази есен осем от десет учителки заявиха буквално: Така е, учебниците са много лошо написани, програмите са претоварени, но знаете, спуснати са ни отгоре.

Е докога бе, другари и другарки, отгоре ще ни спускат, а ние ще мълчим? Вие си мълчите, ние си мълчим и в крайна сметка, и децата си мълчат, когато ги питате. Знам, че има и други учители, познавам ги, благодаря им, за усилията, които полагат. Обаче те не са достатъчни, за да променят системата. Системата се състои от програми, методически указания, учебници, делегирани бюджети, формуляри, бланки, тестове и цифри, в които няма място за децата, освен като бройка ученици, срещу които училището получава определено финансиране от бюджета. А когато то не достига, родителите винаги са насреща. Ние може и да нямаме думата по отношение на учебното съдържание и програмите, но сме много търсени, когато делегираните бюджети не достигат (не съм чувала директор, който да не произнася този израз с цялото отвращение, на което е способен).

Веднъж влязох в спор с една директорка по този повод. Попитах я, след като училището и детската градина винаги могат да прибегнат до родителите, когато парите не им достигат, родителите на свой ред от кого да поискат. И не беше ли смисълът на делегираните бюджети именно да бъдат директорите мениджъри и да се научат да се оправят с толкова, с колкото разполагат? Знаете ли какво отговори директорката? Ами това е пазарната икономика, за която толкова се борихте.

Дами и господа, да влезе убитият! Ето го проблемът, значи – някой си позволява да иска промяна в системата! Някой си позволява да разбута самоцелното й самозадоволяващо се съществуване! Някакво си (гражданско) общество (което изповядва нездрава привързаност към демокрацията и пазарната икономика) иска да знае какво става в системата и още повече- да има думата?! Е, засега очевидно неуспешно, заради което системата доволно потрива ръце. А за промяна е нужна най-вече воля отвътре. Но системата не прощава на инакомислещите. Защо все по-малко млади хора искат да бъдат учители? Не е само заради ниските заплати, убедена съм, а защото във феодалната образователна система или ставаш васал на директора (а той на свой ред на следващия по веригата) или системата те изхвърля. И така е не само в средното образование – същото е и във висшето образование, същото е в медицината, същото е в съдебната система и където погледнете.

А иначе политиците много обичат да говорят за реформи, ние, журналистите много обичаме да критикуваме липсата на реформи, но всъщност, никой не иска да промени нищо. Системата е в нас и ние сме в системата. Преструваме се, че всичко е наред и всеки се оправя поединично, според възможностите си. Аз уча с децата си, други плащат за частни учители, а всички заедно мечтаем да изпратим децата си в чужбина. През това време държавата дава все повече пари за образование, а те все не достигат и никой не е доволен. А дебатите за образованието се въртят все около парите. Заплатите на учителите са обидно ниски, материалната база е остаряла, децата учат информационни технологии без компютри и т.н. Родителите на свой ред дофинансират системата по всевъзможни начини и въпреки това, резултатът не става по-добър. И пак идва будисткия въпрос- къде бъркаме, та се повтаря все едно и също?

Всички сме наясно с важността на образованието. Открай време българинът е държал децата му да са образовани, макар това похвално желание впоследствие да намери перверзен израз в максимата „Учи, за да не работиш”. Международните финансови институции, световни организации и престижни университети бълват изследвания, които показват директна зависимост между увеличаването на качеството в образованието и ръста на икономиката. Образованието е записано като приоритет във всички стратегически документи на Европейския съюз и на правителствата в неговите страни-членки, включително и българското.

И въпреки това, в паралелната реалност на нашето си, човешко ежедневие, нещата са точно обратните: образованието не е ценност, нито приоритет; реформа е мръсна дума, защото значи съкращения на учители, пари за компютри, вместо за заплати и зачертаване на цели глави от учебниците, по които са учили още нашите баби и дядовци; а в крайна сметка, дори и децата виждат, че за да караш хубава кола или да те дават по телевизията няма нужда да знаеш, дори напротив. И така продължаваме, всеки в личната си битка за оцеляване. Тя ежедневно ни изправя пред един въпрос, чийто отговор не фигурира в учебниците: на какво учим децата си? Как, бидейки тези, които сме и тук, където сме, да възпитаме поколението, което да успее да направи това, което ние не успяхме? Как да помогнем на децата си да променят системата, вместо да станат част от нея?

Една вечер бях свидетел на дребна случка: група деца влязоха в конфликт с охраната на училището, която не ги пускаше да отидат до тоалетната с мотива, че учебният ден е приключил и децата нямат право да влизат повече в сградата. Децата, които чакаха родителите си да приключат с родителските срещи, се обединиха в подкрепа на съучениците си, които искаха да влязат и започнаха да скандират: „Училището е наше!” Не спечелиха битката, но вече са спечелили една голяма победа – те инстинктивно знаят, че системата трябва да работи за тях, а не те – за системата. За разлика от нас, децата ни имат привилегията да се раждат с инстинктивното усещане за свобода. И нашата единствена задача като родители е да им помогнем да я отстояват. И да не повторят нашата вечно повтаряща се грешка – да смятат, че от тях нищо не зависи.

Прочети цялата новина

Свързани новини: