Ембедване на съдържание: каква е ситуацията у нас?

Снимката е моя. Кликни, за да увеличиш.

Преди известно време писах за правните последствия на ембедването на съдържание от перспективата на американския казус Flava Works vs myVidster, като в края на същия пост обещах да споделя на читателите на този блог каква е ситуацията у нас.

За добро или за зло българското правосъдие все още не е успяло да произведе съдебна практика по отношение на така важните за съществуването на интернет действия като линкинг или ембединг и в този смисъл написаното насетне представлява

чиста проба лична преценка

поради което и препоръчвам да се консумира с поне едно зрънце сол.

Отправната точка за тази преценка би трябвало да бъде ясната дефиницята на термина ембедване, каквато за съжаление не можах да намеря. Ако някой разполага с такава, нека бъде така добър да я сподели, като при необходимост обещавам да преработя поста.

Доколкото аз съм запознат, процесът на ембедване е много сходен с онзи на линкването.

Това е важно, защото последното на правен български се нарича “електронна препратка” и легалната му дефиниция се намира в § 1, 9 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронната търговия (ЗЕТ). Според същия “електронна препратка” означава

връзка, обозначена в определена интернет страница, която позволява автоматизирано препращане към друга интернет страница, информационен ресурс или обект чрез стандартизирани протоколи.

Тази дефиниция като че ли потвърждава твърдението ми за сходство, тъй като

процесът на ембедване се характеризира

с (1) наличието на ембединг код, който съдържа линк към интернет страница, която за удобство наричам страница-донор, (2) копирането на ембединг кода и (3) поставянето му на друга страница, която за удобство наричам страница-получател.

Резултатът от всичко това е, че чрез страницата-получател интернет потребителите могат да достъпят съдържание, което на практика се намира на страницата-донор.

Още по-опростеният вариант би бил, че страницата-получател функционира като браузър към страницата-донор.

Дотук добре, но нека сега се обърнем към главната тема, а именно към

правните аспекти

които съпътстват ембедването на съдържание.

Големият въпрос, който се задава при ползването на чуждо съдържание (текст, изображения, видео) по пътя на линкинга или ембединга е, дали (и евентуално доколко) това ползване нарушава правата, които съответният носител има върху съдържанието – предмет на ползване.

Под въпросителния знак обикновено застават изключителните права на възпроизвеждане според чл. 18 ал. 2, т. 1 от ЗАПСП и на предоставяне на индивидуален достъп по безжичен път или по кабел (разбирай онлайн) според чл. 18 ал. 2, т. 10 от ЗАПСП.

Актът на възпроизвеждане

разполага със своя легална дефиниция, която се намира в § 2, 3 от Допълнителните разпоредби на ЗАПСП и тя гласи:

“възпроизвеждане на произведение” е прякото или непрякото размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му под цифрова форма в електронен носител;

От това следва, че за да е налице възпроизвеждане на произведение, то въпросното произведение трябва да е било (1) размножено и (2) размножаването да е приело поне временна форма.

Според скромното ми мнение при ембединг не се стига до размножаване, защото произведението остава, където е било – на страницата-донор. Неговата видимост и достъпност чрез страницата-получател се осъществява не чрез размножаване, а посредством електронна препратка, т. е. чрез линк.

Ако изобщо се достига до някакво обусловено от техническия процес на ембедването временно или инцидентно размножаване, то същото е обхванато от разрешението на чл. 24, ал. 1, т. 1, а) от ЗАПСП, според което

Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

1. (доп. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) временното възпроизвеждане на произведения, ако то има преходен или инцидентен характер, няма самостоятелно икономическо значение, съставлява неделима и съществена част от техническия процес и се прави с единствената цел да позволи:

а) предаване в мрежа чрез посредник

В следствие на всичко това, аз бих заключил, че ембедването на съдържание не води до нарушение на изключителното право на възпроизвеждане, което правоносителят има върху съдържанието.

Актът на предоставяне на индивидуален достъп

(за разлика от събрата си – акта на възпроизвеждане) не разполага с истинска легална дефиниция.

Все пак трябва да отчетем факта, че това ново имуществено право бе въведено в българското законодателство чрез директива 2001/29, в чийто рецитал 25 откриваме следната интересна информация

Следва да бъде ясно, че всички притежатели на права, признати съгласно настоящата директива, имат изключителното право да предоставят на разположение на публиката произведения, закриляни от авторското право или друг закрилян обект, чрез интерактивни предавания при поискване.

Такива интерактивни предавания при поискване се характеризират с факта, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, което той избира индивидуално.

Доколкото пишещият тези редове блогър си спомня, директива 2001/29 (както и предшестващите я WCT и WPPT) се появи във вече почти забравеното време на Napster & Co.

Поради това, за да бъде нарушено изключителното право за предоставяне на достъп до дадено произведение, нарушителят най-напред трябва да разполага с (копие от) произведението, което да е ъплоуднал и сетне предоставил за даунлоуд, позволявайки на трети лица да го достъпят

от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях;

Както вече се убедихме обаче случаят на ембедването е различен – макар и визуализирано на страницата-получател, съдържанието все пак бива достъпвано на страницата-донор.

По отношение на последната съществуват две хипотези: тя или бива поддържана от разполагащ със съответното право правоносител, или пък от нарушител. Във всеки един от случаите, ползващият се от техническата възможност на ембединга не нарушава правото на индивидуален достъп.

Такава е и позицията, която някои немски съдилища (окръжен съд Кьолн, апелативен съд Кьолн) изразяват в решенията си и това не е без значение, тъй като Германия в качеството си на страна членка на ЕС също е транспонирала директива 2001/29, но за разлика от нас вече е създала (макар и не върховносъдилищна) юриспруденция.

За финал

ще кажа, че написаното представлява моята най-добросъвестна преценка.

Изрично препоръчвам на всички ембедващи, които не желаят да поставят под съмнение своята добросъвестност, винаги да указват произхода на съдържанието, което използват.

В коментарната секция приемам всякакви критики, предложения и идеи.

Related posts:

1. Ембедване на съдържание: каква е ситуацията в САЩ?

Прочети цялата новина

Свързани новини: