Още нещо за Кръчмата на Калахан

След като прочетох няколко изключително позитивни ревюта за „Кръчмата на Калахан”, която наскоро бе „съживена” у нас, веднага се докопах до едно копие. Седнах да чета с нагласата, че държа в ръцете си едва ли не някакъв крайпътен камък на сатирата и фантастиката, взети заедно. Исках да ми хареса. Какво да направя, не обичам да пиша за книги, които не харесвам. Има толкова много романи, които искам да прочета до края на живота си, че нямам време да се занимавам с глупавите и безлични такива. Затова винаги се информирам преди да седна да чета нещо. И този път направих така. Но бях... подведен.

„Кръчмата на Калахан” всъщност не е роман. Книгата представлява сборник с тематични разкази от автора, издавани през 70-ти и 80-те години в Америка. В интерес на истината, идеята е разкошна. Всички разкази се развиват в кръчмата на Калахан – най-страхотното заведение в цялата Вселена. Правилата при Калахан са елементарни – абсолютно всичко струва по един долар като 50 цента от него са депозит за чашата, в която ти се сервира напитката. Ако решиш да не я счупиш в огромната камина, какъвто е ритуалът, на излизане си взимаш рестото от старата кутия за пури до вратата. Всеки редовен клиент намира кръчмата в най-драматичния и тежък период в живота си.

На пръв поглед концепцията е страхотна – всеки разказ е нова история. През бара минават хора, вампири, извънземни, киборги, говорещи кучета и пътешественици във времето. Всеки носи своята история и мъка. В интерес на истината „Кръчмата на Калахан” едва ли ще ви доскучае. Всеки отделен разказ е различен и вълнуващ сам по себе си. Персонажите са кои от кои по шантави и интересни. А редовните клиенти на кръчмата и най-вече нашият главен герои, който се води и разказвач, са до един симпатяги. За най-огромно съжаление положителните черти на тази книга свършват до тук.

Страхотната идея е тотално опропастена от ужасното изпълнение. Стилът на Спайдърмен Робинсън е един от най-нечетивните и неприятни, които съм срещал някога. При това не от превода на доказалата се като добър преводач Комата. Думите в тази книга са груби, грозни и неприятни за четене. Текстът върви с мъка. Диалозите са просташки, изпълнени с вулгарност и дебелашки шеги. Положението никак не става по-розово, когато Робинсън започне да вкарва (през един абзац) всякакви социални и политически препратки към живота в Америка по онова време. И това не е всичко –книгата е бъкана с американска фактология.  На всяка страница ще срещате имена на политици, актьори, певци, водещи и какви ли още не, за които въобще не сте чували и никога няма и да чуете. Не съм чел книга, на която до такава степен да си наясно какъв по народност е авторът.  През цялото време бях с не съвсем приятното усещане, че тези разкази са писани от американец за американци. И със сигурност не за мен.

Освен, че е адски трудна за разбиране от чужденци, „Кръчмата на Калахан” е абсолютно непреводим текст, с който не би се справил и най-добрият преводач. Обяснявам. Почти всеки разказ започва през дните от седмицата (май вторник и сряда, но ще ви излъжа), когато по закон в кръчмата има или надпревара за това кой ще измисли най-оригиналния лаф, или кой ще измисли най-небивалата история. Редовните клиенти се надцакват и надприказват и само най-острият език печели. Всичко това е огромна игра с думи, която е едно от основните неща в текста на Спайдър Робинсън. Сигурен съм, че на английски звучи страхотно, но за съжаление е непреведимо на български. И в крайна сметка целият замисъл се губи. Лафовете звучат ужасно НЕсмешно, дебелашки и глупаво. В небивалите истории няма абсолютно никаква логика и уж страхотната поука на края, след която авторът обяснява как всички в кръчмата крещят от възторг и тръшкат чашите си в камината, те кара да си блъснеш книгата в главата и да си кажеш „какво ЗА БОГА, прочетох туко-що!!?!?!?!”.  А тези шеги, повярвайте, заемат огромна част от текста.

„Кръчмата на Калахан” е много мъжка книга. Простащина, наливане до откат и мелодрама, на която е способен само един наистина отчаян мъж. А да не можеш да създадеш нито един свестен женски образ в обем от 500 страници не е повод за гордост. И въпреки това, въпреки всички отрицателни черти не мога да кажа, че Кръчмата е лоша книга. Да, тук са дебелашките майтапи, тук е глупавата атмосфера от Америка през 70-те и наистина го има отвратителния език. Но тук е също онази разкошна концепция, интересните персонажи и неугасващата надеждата, за която само прочелите могат да разберат. Нарочно не съм писал толкова много за положителните черти. Не че ги няма. Просто поразровете в интернет и веднага ще ви излязат мнения на страшно възхитени от книгата блогъри.

Mоето мнение е, че това не е книга за българи. А още по-малко е книга, която може да се чете на български. Ако изброените от мен минуси обаче не ви плашат, дайте шанс на Спайдър Робинсън, кой знае, може проблемът да е в мен, а на вас да ви хареса.

Прочети цялата новина

Свързани новини: