Играта на ангела на Сафон

„Играта на ангела” е Карлос Руис Сафон до последната капчица мастило по страниците си. Тя носи духа,  атмосферата  и усещането на „Сянката на вятъра”.  Макар да се води прелюдие,  втората част може да се чете напълно самостоятелно и, поне привидно, не е свързана по никакъв начин със Сянката. За съжаление, като почти всеки автор на поредици, испанският майстор, не е успял да надмине или дори да достигне нивото на безпогрешната първа част. Защото, макар да й отстъпва с малко, „Играта на ангела” е обречена да лежи в сянката на своята предшественица.

Историята, както споменах, няма нищо общо с първата част. Тук имаме напълно нова сюжетна линия с напълно нови герои.  Този път главният герой се нарича Давид Мартин – изключително интелигентен и надарен писател, който пропилява таланта си , пишейки шаблонни криминални романи, за да свърже двата края. Един ден той се среща с мистериозен френски издател, който му предлага колосална сума пари, за да напише нова религия. Една оферта, която не може да откаже, но която се оказва много по-страшна от колкото е очаквал. Разбира се, интригите и проблемите на Давид, не свършват до тук. Сдобивайки се с достатъчно пари, той заживява в зловеща стара къща, чиято история се преплита с живота на Мартин, за да го промени завинаги. И то не към по-добро.

Сюжетът е типичен за Сафон – оплетен, мистичен, с много обрати, интриги, въпросителни и разбира се потресаващ край. Историята може да няма нищо общо с тази на „Сянката на вятъра”, но за сметка на това напълно преповтаря структурата й. Трудно е за обяснение, но макар двете части на поредицата да са коренно различни по почти всеки параграф, оставят привкус за еднаквост. Сякаш авторът си е имал един план с основни точки и е писал и двете книги по него. Което, от една страна, никак не е толкова лошо, защото „Сянката на вятъра” е абсолютен шедьовър. Длъжен съм да ви предупредя, че единственото време, през което „Играта на ангела” може да се чете – това е през нощта. Втората част е много по-тежка, по-мрачна и по-смазваща.

Действието отново се развива във великолепната и чудата Барселона. Барселона така изящна, тайнствена и притегляща, че продължаваш да се чудиш, защото все още четеш, а не си зарязал всичко и купил самолетни билети към Испания. Втората книга е написана със същия вълшебен стил, който може да излезе единствено изпод пръстите на испанеца Карлос Руис. Помитаща и поглъщаща, книгата е толкова убийствено красива и четивна, че буквално те сграбчва (не, това, не е метафора) психически и те прави неспособен да я оставиш. Предупреждавам да не захващате „Играта на ангела”, ако сте заети. Първия път, когато седнах да я чета, не усетих кога са минали 4-5 часа и са отлетели 250 страници, без нито минута почивка. Което е прекалено, дори за мен.

„Играта на ангела” е по-сериозна и сложна книга. Докато първата част просто си разказваше една история, тука има много различни мотиви. Главният герой е по-зрял и по-мрачен, размишлява над живота по-философски и по-цинично. Едно от най-качествените неща в романа са разговорите между Давид Мартин и неговия тайнствен издател. Това са разговори за религията, живота, биологията и въобще какъв е смисълът на съществуването. В романа ясно си проличават принципите и възгледите на Сафон. Макар на моменти да е натоварващо и да спира действието, тези размишления са достатъчно интересни, за да задържат вниманието. Най-хубавото е, че авторът представя своята философия по един много ненатрапчив начин и показва, че е пределно наясно, че след всяка теза, задължително седи поне една антитеза.

Освен всичко, тук нещата стават по-странни и мистични от всякога. Много от случките на нашия главен герой просто нямат никакво смислено обяснение. Ако в "Сянката на вятъра" всичко беше странно, но напълно реалистично, то тук Сафон ни показва, че в неговия измислен свят нашите закони не действат. Защото втората книга се прокрадват съвсем истински фантастични елементи и моменти, които на мен ми допаднаха много. Не бързайте да правите физиономии, това не е и никога няма да бъде фентъзи поредица. Не пречи обаче от време на време да стават чудеса. Защото, кой знае, може би той наистина Мефистотел се разхожда по улиците на Барселона?

Като цяло „Играна на ангела” е наистина великолепен роман. Но много по-тежък, сложен и тъжен от своя предшественик. Книга, която може да се окаже твърде голяма хапка за някои. Както Сафон сам се е изказал, тя е като лошата сестра, която вечно създава проблеми. Сама по себе си „Играта на ангела” представлява шедьовър, чиято титла е оспорвана единственото от неизбежното сравнение с първата част. Защото, каквото и да си говорим, „Сянката на вятъра” е по-добрата книга. Гениална в своята простота, тежка, ангажираща, но накрая стопляща, предизвикваща усмивка. Докато тук Сафон е прекалил и изневерил на стила си с толкова много нещастие и липса на каквито и да е положителни емоции. Твърде целенасочено и чак нереалистично е как винаги се случва възможно най-лошото. Как надежда просто липсва.

Оценка:

8/10 – сравнено със „Сянката на вятъра”

9/10 – сравнено с всичко останало

Прочети цялата новина

Свързани новини: