разказ от моят баща, моят и на никой друг:)

11/28/12 09:17
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

разказ от моят баща, моят и на никой друг:)

днес е поредната годишнина от смъртта му, цели 7 години. изпитвам огромна благодарност към бог, че именно той беше моят баща, този на пръв поглед суров човек, който беше истински свързан с природата, добър, талантлив, чувствителен човек живял в недобро време. спасението му беше бягството в природата, сърцето му беше там както сами ще разберете от разказа.
преди малко прочетох някакво самовлюбено интервю на един от най-нашумелите ни в момента писатели, и честно казано, смятам, че почти никой вече не може да пише така както пишеше баща ми. има и по-силни негови неща, но това преписах, това предлагам. впрочем явно времето ни е такова, смахнато, психиатрично, защото вече всички пишем и всички сме самовлюбени. не знам обаче като си отидем кой ще остане дълго запомнен. иронията с пиара и авто-пиара е, че работят само докато си жив:)
финалът на този разказ е ужасно красив и по странен начин има общо с всичките ми глупави разсъждения по-горе.

Този крехък и прекрасен свят

Седяхме с бай Георги Грозданчев, пазач на горската хижа, на пейката в кръглата беседка, над главите ни се носеше аромат от вързани китки риган, жълт кантарион и дива мента. От тях си варяхме чай. Беседката беше под огромен орех, прострял клони над хижата. Имаше едно време от около половин час, когато всеки ден преди свечеряване поседявахме мълчаливо в беседката.

На това място край Велека, наречено Качул, навремето имаше колиби и малко земя дядо Анастас Европата. Не знам защо носеше такова прозвище – той мереше времето по арабски със стар арабски джобен часовник, пътуващ петте километра до селото и обратно на дръгливо конче и през юли и август носеше вързан зад себе си вълнен ямурлук. Тогава долината кънтеше от човешки гласове, от викове и кучешки лай, чуваше се мучене и блеене на добитък, от насрещните колиби Хаджи Станка понякога долиташе песен на жетварка или самотен овчар.

Сега беше тихо. По чакълестия път вдигаше прах по някой автомобил и спираше за вода на чешмата, която се виждаше от беседката. Или отминаваше надолу, пътят вървеше по теченията на Велека. В горския разсадник не се чуваха гласовете на жените, автобусът ги беше прибрал за селото. Слънцето преваляше и скоро щеше да се скрие зад хребета на запад, макар че имаше още доста до смрачаването – този хребет беше висок. Насреща стърчеше самотно Кукуля, щръкнал в долината, заобиколен от Велека, езерото и Качулски дол.

Бай Георги беше издънка от древното колибарско време по тези места, сам отраснал и живял до по-млада възраст в него. Дребен и подвижен като невестулка, прехвърлил не много отдавна шестдесетте, той умееше всичко, животът го беше научил да може всичко: да оре и сее, да сече дърва, да готви, да пере чаршафи и да ги глади, да сади и отглежда зеленчуци, да меси и пече хляб, да замаже олющена стена. И не по-лошо от това разбираше природата и гората, четеше я като книга – беше отличен ловец, не толкова сам да ловува, колкото да помага на нощуващите в хижата група ловци да открият дивеча, главно сърни и диви свине. За тази работа имаше и две кучета, отгледани и възпитани от него, които бяха способни да намерят диво прасе, ако ще само едно да бе в цялата планина наоколо.

Бях тук от няколко дни, работех нещо, и като желаеше да ми разнообрази времето, той ме увещаваше да отида нагоре по Качулски дол. На бента, който преди години бяха направили заради един несъществуващ вече рибарнки, излизал сръндак с много хубави, златни рога.

Знаех колко истина и красива измислица има в ловджийските приказки.

- Ланският ли? – попитах усмихнат.

Бай Георги също се усмихна.

- Ако говорим право, не е лански, от три-четири години го виждам.

- Не ми се вярва да пази тези рога точно за мен.

Не бяха голяма съблазън за мен златните рога на сръндака. По тези места повече ме привличаха далечните, отдавна минали години. Те ме натъжаваха и размекваха и по-лесно можеше да ме извади от това състояние някакъв звяр, като глиган например, отколкото красивият и наперен сръндак.

Като ми напомни със своята многозначителна усмивка, че и в лова всичко става и затова се казва „наслука“, бай Георги настоя:

- Върви, върви... Аз ще свърша някоя и друга работа и ще запаля огъня.

И той вече шеташе около беседката и дворната чешма, прибираше това-онова.

Зиданото огнище беше под стар габър с младежко здраве, който покриваше към един декар земя – може би защото корените му се простираха надалеч, впити във влажна, винаги скрита от слънцето долчинка, чиято вода не пресъхваше.

Вече склонил, аз се изправих, готов да тръгна. Задължителното време в което поседявахме на пейката в безмълвно съзерцание, бе изтекло, пък не бе лошо и да се поразтъпча.

- Снощи накиснах боб, ей сега ще туря гърнето. Докато се върнеш, бобът ще бъде готов. Бързо увира.

- Това вече е съблазън – усмихнах се, като знаех какъв майстор е на боба.

Захождащият юлски ден дишаше все още задуха, макар че мореникът, който плуваше привечер срещу течението на реката, вече полюляваше леко листата на ореха.

Колкото до дола по това време на годината винаги е сухо на около километър нагоре от устието. Някога Велека, изглежда е заобикаляла Кукуля, защото земята около него представлява дебел нанос от пясък, баластра и чакъл и като покопаеш два-три метра надолу, излиза бистра и студена вода. Поизтънялата от лятото вода на дола пропада през юли и август в тези наноси, а и през септември в сушави години, и се появява чак когато започнат есенните дъждове. Над меките и гористи странджански била те валят тихо и монотонно, смесени с лека мъгла, в продължение на дни и нощи.

Сега времето бе топло и свежо и аз тръгнах не толкова мамен от златния сръндак, колкото от мисълта, че ще вървя по коритото на дола, през зелената равнина на безводното лятно време езеро, по стари, едва забележими пътеки, докато стигна първата, сумрачно проблясваща вода на дола – най-напред в тъмни вирчета, а по-нагоре ще чуя и монотонния шум на малките водопади по каменните прагове.

Поставих два патрона с едри сачми в двуцевката и поех по стария път край дола – белязан някога от биволски коли и подновяван сега от някой джип или камион, нагоре имаше сечища и борови насаждения. Пътят вървеше двеста-триста метра успоредно на дола, а после се разделяше на две – единият все още от лявата страна на дола, а другият поемаше вдясно и опасваше Кукуля.

Носех пушката готова в ръка, не на рамо, беше ми приятно да вървя по този път със спомени от детските ми години. Поглеждах насам и натам, имаше много сърни на това място, кой го знаеше този златен сръндак дали нямаше да бъде мой късмет. Спокойствието и тишината тук бяха плътни и живи, от три дни време излизах за първи път. Вляво от мен въпреки сухотата коритото на дола бе заглушено от буйни и сочни бурени и от пролетния подраст на върбите, от лопушки с огромни като тави листа, от свежа зеленина. В коритото ровеха влажния пясък косове, къткаха алтово и прехвръкваха в шумака на леските и в къпиновите храсти, по които вече се чернееха зрели плодове.

След малко чух оживена птича врява и видях голямата корона на стара дребнолистна черница, съвсем близо до пътя от дясната страна – оттам започваше склон, полегат в началото и стръмен нагоре. На полегатото имаше джанки и камъни от стар зид, сигурен знак за някогашно човешко обиталище, под джанките бай Георги бе разположил десетина пчелни кошера.

В шумата на черницата скачаха косове, врабчета и две сойки, които предизвикваха свадата с тенекиените си крясъци.

Стори ми се странно, че дървото не живееше с нещо ярко в спомените ми, може би рядко е раждало, и щях да подмина, когато видях язовеца. Спрях се изненадан и животното не ме усети.

Всъщност за първи път виждах жив язовец. Знаех го от описания, от рисунки и от оплаквания на мои съселяни, а и на бай Георги и неговия разказ, че язовецът е голям майстор на дупки в земята, прави си няколко входа и изхода и му идва дохаки само лисицата – като голям чистник, не може да търпи миризмата й и щом лисицата влезе в леговището му, той го напуска възмутен. И така, лисицата живее наготово, а той, горкият, трябва да копае нова дупка. В тази работа бай Георги съчувстваше на язовеца.

И тъй, аз държах заредената пушка, под топлото небе в клоните на черницата скачаха с къткане косове, чирикаха врабчета, караха се със сойките и ронеха на земята зрели плодове, не много едри, кремавобели. Като ги гледах, почувствах в устата си лепкавата им сладост.

В първия миг на изненадата помислих, че е малко прасе, но бързо разбрах заблудата си. Животното приличаше само на себе си – с тъпа муцунка и раирана на бели и червени ивици глава чак до носа, с късо и закръглено тяло, обрасло със сивожълтеникава козина. Учудих се, че е излязло през деня, защото знаех, че шета нощем да си дири храна.

Стоях като закован от страх да не ме усети, тихото и захождащо свечеряване носеше особено спокойствие. И мислех какво ме накара да преодолея трепването на ръката, която стискаше пушката. Много и различни чувства и най-вероятно животното с нещо ме беше трогнало.

Язовецът не ме виждаше, нито обонянието му подсказваше, че само на десетина крачки от него има човек – вятърът полъхваше в обратна посока. Той шареше чевръсто и делово в сухата трева на черницата, събираше черничеви плодове и мляскаше – замираше за миг, вероятно докато глътне тази сладост, и отново навираше муцунката в сухата трева. Понякога вдигаше раираната си глава нагоре, сякаш да види дали има какво още да падне оттам. Помислих, че души въздуха, но вероятно недоловил опасността, язовецът не се интересуваше от никого и от нищо, увлечен от заниманието си, което всъщност бе много важно, защото един царевичен кочан трудно можеше да бъде заместен от дребните черничеви плодове. Царевицата още не бе станала, а и не се намираше кой знае колко наоколо.

След като го наблюдавах няколко минути, вероятно подвластен на желанието на човека да се намесва във всичко и особено в природните работи, свирнах леко. Язовецът се закова, сякаш бе доловил неопределен далечен звук, и аз си помислих, че сетивата му не са от най-острите. Постоя с вдигната глава един миг и отново придоби своя делови вид, своята съсредоточеност, която изключваше всичко друго, дори и елементарния инстинкт за самосъхранение.

Чувствах се напълно слят с тихото свечеряване, избеляващото небе и това познато от далечни години място с черницата, едрия чакъл в коритото на дола и бурените, склоновете насреща, обрасли с многовековна дъбова и букова гора, свадливата птича врява. Над всичко в главата ми звънтеше една тънка и с особена мелодичност струна. И докато я слушах запленен, представих си как след изстрела щеше да замре нейното звънтене и да се разтроши този свят над безжизненото кърваво тяло на язовеца и щяха да отлетят недоумяващи птиците от клоните на черницата.

Усмихнах се и отново свирнах и дори тропнах с крак, но резултатът беше същият – животното не ме усещаше, може би засищаше силен глад.

Тогава вдигнах пушката и викнах:

- Бягай, че те убих!

Язовецът леко подскочи, извъртя се и ме видя. Гледахме се един миг и като ми обърна гръб, той с явно неудоволствие, тромаво, но спорно се затича към близката тумба трънки, гъсти и непроходими, и изчезна в тях.

След него светът остана цял и тих и в дълбоката тишина звънтеше нежната и мелодична струна. Тръгнах нататък и видях пътеката, която бе отъпкал в сухата трева и трънките от леговището си към черницата. Гладка и не много широка пътека, жива като самия него и пазеща тръпките на тялото му. Трябваше да минат само няколко дни след изстрела, за да престане да бъде жива и да изникнат първите резедави тревички от вечната земя.

Както на всяко място, от което животът е изчезнал.

Прочети цялата новина

Публикувана на 11/28/12 09:17 http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2012/11/blog-post_28.html