Мълчанието на агнетата - текст за Уикенд

12/07/12 11:11
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

Мълчанието на агнетата - текст за Уикенд

Живеем във време на безнаказано непрекъснато говорене на страшни глупости, на тотална липса на контрол какви мисли минават през главите ни, и не само минават, а без никакви задръжки излизат от устите ни. Аз съм първата припознаваща се в тази невъздържаност. Докато живеех в Америка не ми правеше впечатление, защото Америка е гигантско място в което е много трудно да бъдеш чут от друг освен себе си. Там е обратното на тук, думите ти се размиват в огромните пространства на които хората са свикнали. Те не се чувстват комфортно ако са прекалено близо един до друг. Между къщите няма огради, но винаги има голямо разстояние. Не е лесно да видиш какво става в съседите. В България е точно обратното. Малко е. И пренаселено. Говориш с някой по телефона, или във фейсбук, излизаш, и се сблъскваш с него на улицата. И започвате да споделяте, отново, на живо. А вече всичко се споделя, малките мръсни тайни се знаят от всеки, дори и да не чете жълти вестници. Тайни просто няма, нито големи, нито малки, нито лични, нито обществени, нито политически. ВСЕКИ говори и всеки разменя информация за всичко.

Вчера четох в Ню Йорк Таймс много интересна статия за едно успяло българско момиче в Ню Йорк – Мария Попова. Тя не работи, не е писател, не произвежда нищо, не се показва публично, не създава новини, не е човек на изкуството, не е бизнес жена, няма работно време. Във фантастично време живеем, повярвайте ми. Човек може да стане известен и да има тежест неправейки всичко изброено преди малко. Изглежда като че ли не прави нищо тази Мария Попова, а тя всъщност има блог. В този блог няма лично творчество, а еклектика от теми, явно според настроението на момичето, и според събитията на момента, които тя представя с цитати от различни автори, с линкове към сайтове, имена на хора създаващи това, което тя не създава – „контент“ – „съдържание“ на български.

Мария Попова продава без да продава и създава без да създава. Със сигурност тя е брилянтен рекламист избрал тоталната свобода да рекламира каквото пожелае и както пожелае, на собствена територия, без да я интересуват други медии, и без да търси големите пари. Абонаментът към блога й е по желание, както и даренията. Тя не се оплаква, парите, които изкарва по този начин й стигат за да живее нормално и да се чувства СВОБОДНА. Английският й е перфектен, блогът й се чете от всякакви големи имена във всичко. Да се конкретизира е излишно. Така както това, което представя няма никаква конкретна цел, нито идея, освен свободното споделяне на информация, така и хората, които я харесват са всякакви. Изключително продуктивна е, според думите й работи по 450 часа на месец. Трудохолик. И много бъбрива. На практика това е непрекъснато говорене, но без глас. Седи Мария в Ню Йорк пред компютъра си и сърфира нон-стоп. Затворник на информацията. Brainpickings.org.

С цялата си вдъхновяваща и впечатляваща достъпност на успеха, това е история на нашето време в която се говори МНОГО, а се създава МАЛКО. История за съобщението, за медиите, за нищото, което остава след думите, освен информацията за това къде би могъл да натрупаш още повече информация за света извън тази, която вече имаш. А какво правиш с нея и за какво ти е, е съвсем друг въпрос. Често не знаеш какво да правиш с нея и това може да те докара до нервна криза, дори психически срив. Това е моментът в който ми се говори за мълчанието.

Една моя американска приятелка преди години напълно изтощена от житейско-информационния поток, с изгорели платки, бушони, релета, жици, изпържена памет, раздрънкан сърдечен хард драйв, решила да отиде за 2 седмици на едно място, където се мълчи. Не правиш абсолютно нищо друго освен да мълчиш. Две седмици не обелваш дума. Първите няколко дни се чувствала ужасно. Имала чувството, че е заобиколена от призраци, в главата й се блъскали мисли, хаос от чувства, защо е там, защо е сред тези непознати, защо трябва да се самонаказва с мълчание, защо е толкова объркана за да стигне до там, изобщо има ли я, тя самата съществува ли щом не може да говори? Кое я прави човек? Този въпрос за кратко я депресирал ужасно, но изведнъж нещо се променило. На третия ден, след третата безсънна нощ в която гласовете на мислите й били толкова силни, че крещели какво ли не в главата й, изведнъж усетила, че всички хора, които й се стрували близки, както и тези, които я натоварвали, й се видяли далечни, дори някак незначителни познати. Емоционалната й обвързаност с тях изчезнала с думите с които били прикрепени към живота й. Липсата на информация за света, защото там нямало нито телефони, нито телевизия, нито интернет, нито компютри, изведнъж й се видяла прекрасна, а светът едно много тихо и уютно място за което знаела точно толкова, колкото всъщност било необходимо.

Била сред природата, всеки ден имали час за медитация в която водещият приканвал мълчащите да задават въпроси, ако имат такива, но никой не пожелал да проговори. Въпросите им изглеждали някак без значение, дори и отговорите - било достатъчно да гледаш гората, да чуваш вятъра, разговорите на птиците станали изведнъж съдържателни, оказало се, че всяко чуруликане изразявало различни емоции. Звукът от счупени съчки под лапите на животните не звучал страшно, а като потвърждение, че си престанал да бъдеш човек, а си част от един на пръв поглед тих свят, несравнимо по тих от твоя, изпразнен от смисълът на думите, а от там и от смисъла на човешкото, но не било страшно, а някак уютно, и неочаквано близко и успокояващо. Моята позната усетила, че принадлежи на този свят, а принадлежността й към информацията и думите, й се видяла нелепа, безсмислена, оставила я дори озадачена. Как така до сега не е разбирала, че всъщност няма нужда от знание, от това знание, което отдалечава от тихия свят, който тя носела в себе си, в пъти по-истинския и щастлив от оня, другия свят в който тя говорела и слушала, говорела и слушала, говорела и слушала....

Добре, няма да лъжа повече, тази история се е случила само донякъде така както я разказвам. В момента я измислям, представям си я вдъхновена от един много мълчалив разказ на моя баща. Разказ, който ме подсети, че думите могат да служат и за да споделиш мълчанието. Да забравиш какво знаеш, това, което знаеш да загуби значение, защото си сам в гората. Сам с пукота на съчките под краката на един язовец. Колко хора знаят как изглежда язовеца? Аз не знам, защото информацията с която живея не е населена с язовци. А в Лос Анджелис всяка неделя можеш да заведеш детето си на „зоологическа градина за галене“. Тази зоологическа градина е малко оградено пространство на улицата или в някоя градинка в което се разхождат овце, кози, кокошки, патици, понита, пуйки, прасенца, изобщо животните, които отглеждаме и ЯДЕМ. Децата израстнали в големия град нямат села и няма къде да видят тези животни на живо. Затова и се появяват тези „зоологически градини за галене“. Невероятно щастливи са да погалят овцата, да подгонят кокошката и да разберат, че не могат да я хванат, да им мирише на „лошо“. Толкова щастливи, колкото и да „разлистват“ страница след страница на ipad.

Има един израз „too much information” – прекалено много информация. Вероятно всичко това също е ненужна информация, но ми се прииска да я споделя. Прииска ми се също да има ако не един ден, то поне няколко часа всяка седмица в които всички българи да млъкнат по едно и също време. Нещо като едноминутно мълчание за 2 часа. Време в което се отделят от телевизори, компютри и социални мрежи и млъкват. Имам чувството, че ще е много здравословно за нацията. Може да станат чудеса. Може да се заобичаме повече, да се окаже, че това, което ни се струва убийствено може да бъде напуснато просто напускайки мислите за него.

Това е бягство. Утопия. Знам. Но мълчанието наистина е злато в място в което се крещи все по-неистово срещу всичко. Ако светът млъкне за малко, сигурно ще ни се види ужасяващ, а всъщност изглежда, че скоро той ще бъде убит от думите. Добре, млъквам.

Прочети цялата новина

Публикувана на 12/07/12 11:11 http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2012/12/blog-post.html