Новата епоха

“Днес Ориентът има двама господари: единият заповядва, забранява и му се подчиняват, ала той е старец с единия крак в гроба; другият е безмълвен като законите и постулатите и спокоен като правдата, ала е титан със здрави мишци, който познава силата си, сигурен е в същността си и вярва в призванието си.

Днес в Ориента има два вида хора: човекът на вчерашния и човекът на утрешния ден. Ала кой от двамата си ти, Ориент?

[...]

И тъй в Ориента се движат две шествия: едното – от прегърбени старци, които вървят, подпирайки се на криви тояги; другото – от младежи, които се надбягват, като че нозете им имат крила; пеят, ликуващи, като че в гърлата им има струни; превземат стръмнините, като че в планинските била има някаква сила, която ги привлича, и магия, която пленява сърцата им.

От кои си ти, Ориент, и в кое шествие вървиш?

Запитай душата си в нощната тишина – след като се е събудила от упоението на своето обкръжение, поискай да ти отговори дали си от робите на вчерашния ден, или от свободните синове на утрешния?

Ще ти кажа, че синовете на вчерашния ден вървят в погребалната процесия на епохата, която ги е създала и която те са създали. Да, те се държат на едно въже, чиито нишки са изтънели от дните, и когато се скъса – а то ще се скъса скоро, – онези, които се държат за него, ще пропаднат в пропастта на забвението. Да, те живеят в жилища с разклатени основи и щом се надигне бурята – а тя е на прага да се разрази, тези жилища ще се срутят върху главите им и ще станат техни гробове. Да, техните идеи, слова, стремления, съчинения, сборници и всичките им дела са само букаи, които ги повличат с тежестта си, а те не могат да ги влачат, защото са слаби.

А синовете на утрешния ден – тях животът ги зове и те го следват с твърди крачки и изправени глави. Те са зората на една нова епоха и нито димът ще скрие светлината им, нито дрънченето на окови ще заглуши гласовете им, нито зловонието на блатата ще надделее тяхната благост. Те са шепа хора сред многолюдните общности, ала в разцъфналата вейка има нещо, дето го няма в цяла изсъхнала гора; в пшениченото зърно има нещо, дето го няма в цяла планина слама. Те са неизвестна група, но се познават един друг и като високи планински върхове единият вижда другия, чува неговия зов и му отвръща, докато пещерите са слепи – не виждат, и глухи – не чуват. Те са семе, което Бог е спуснал в нивата. Неговата ядка твърдо пробива черупката и под лика на слънцето се люшва свежа зелена фиданка, от която ще израсне огромно дърво, чиито корени ще стигнат до сърцето на земята и чиито клони ще се извисяват към бездните на пространството.”

Джубран, из “Новата епоха”; превод: Мая Ценова

Прочети цялата новина

Свързани новини: