Призраци бродят из България

Пътувахме преди години, а по радиото вървяха новини. Нещо за “Кремиковци”. “Пак ли Кремиковци?! Това не беше ли миналата година!” реагира възмутено детският глас от задната седалка. Отдавна на всички беше известно, че металургичната гордост на социализма е мъртва, но призракът отказваше да си тръгне. И така през няколко месеца темата започваше отначало, преговори, работници, кредитори, синдикати, едни и същи хора, едни и същи думи, а в това време други откраднаха много.

Призраците все още не ни напускат и трудно можем да открием тема, по която обществото веднъж да е стигнало до някаква позиция и само година по-късно тази позиция да не е поставяна отново под въпрос. Понякога сроковете са много по-кратки. Преди няколко дни в медиите пак се появи случаят Йордан Опиц, който силно се надявах да е приключил с ясен извод за всички – не можеш да стреляш по хора, дори и когато си мислиш, че са крадци или наркомани. Оказа се, че противниковите лагери отново са мобилизирани, а телевизионните студиа отново са отворили вратите си за призрака.

Преди пет месеца темата избухна по повод предстоящото тогава влизане в затвора на г-н Опиц. Много хора спонтанно застанаха в негова подкрепа както заради ненаказаната престъпност, така и заради собствената си неинформираност по случая. По-късно детайлите станаха общоизвестни и здравият разум очакваше окончателното погребване на темата. Писмото, с което вицепрезидентът Маргарита Попова на практика отказа да помилва г-н Опиц, вместо да потвърди това, отново събуди призрака.

И докато този случай може да мине за частен, то нищо частно няма в отново подновения дебат за връщане на смъртното наказание.

Двама депутати, напуснали парламентарната група на “Атака”, внесоха такова предложение. Така призракът се върна, и то след много кратко отсъствие. Само преди година и няколко месеца споменатата партия отново предложи връщане на смъртното наказание по повод инцидентите в Катуница. Преди го правеха други. Със сигурност ще го правят и нови депутати от следващите парламенти. Нали не се съмнявате, че крайни популисти ще има и в бъдеще.

Нормално беше тази тема да е приключила още през 1990 г., когато Великото народно събрание наложи мораториум върху смъртното наказание. Нормално беше също да приключи през 1998 г., когато парламентът отмени този вид наказание. Най-нормално беше окончателно да приключи през 2007 г., когато България се присъедини към Европейския съюз, чиято Харта на основните права забранява смъртното наказание в държавите от съюза. Само така си мислехме обаче.

След като уважението към чуждия живот все още се поставя под въпрос, няма никаква изненада, че уважението към чуждата собственост също не е тема, по която има съгласие.

Призивите за национализация са всекидневие. До скоро трябваше да бъдат изгонени само електроразпределителните предприятия, а напоследък все повече атаки отнасят и добивните компании, които работят с концесии в България. Питайте хората около вас и ще видите, че поне няколко човека си мечтаят “да си върнем заграбеното”. Разумният път е да си избираме управления, които не крадат (поне не толкова много), а не да избираме тези, които обещават да отнемат заграбеното от предишните. Но ето че с последното изречение и аз влязох в този дебат и без да искам, помогнах на призрака да остане тук. И така ден след ден, очаровани от обещанията за възмездие, пропускаме какво се случва днес и след време отново ще чакаме някой да ни обещае, че ще върне заграбеното.

От 2007 г. функционира т.нар. закон за досиетата, който не е първият подобен, но е първият, издържал толкова дълго време. Комисията работи, разсекретяването е факт, постепенно научаваме детайли от историята си. Преди по-малко от месец обхватът на закона беше разширен и това отново събуди призрака. Отново пламенни защитници на “националната сигурност” заплашиха колко опасно е това, отново влезе в употреба изразът “национално предателство”, а в медиите се появи дори дебат да се гордеем или да се срамуваме от Държавна сигурност. И тази тема не е затворена за съжаление, и тя продължава да броди като призрак.

Нормално е в едно общество да има различни мнения, дори и понякога те да са крайни. Не е нормално обаче всяка крайна позиция да успява да предизвиква толкова шум и да започва отново и отново един и същи дебат. И в Германия има неонацисти, но в медиите им няма дебати “за” и “против” Третия райх. А тук незатворените теми от време на време ни отрезвяват, че всъщност не сме напреднали. Икономически и политически България може да е променена, но в оценките си за живота, собствеността и миналото, обществото ни изобщо не е помръднало. Така, докато съжителстваме с нашите си призраци, може да се окаже, че онзи призрак на Маркс и Енгелс все още свободно броди по нашите земи.

Прочети цялата новина

Свързани новини: