Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко. Днес ще тръгнем към Писак, Олантайтамбо и Чинчиро. Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

  Денят на тура до Свещената долина на инките започна рано за нас – пак станахме в 6, независимо че набедените дразнители, сиреч децата, не бяха край нас. Закуската се яви чак към 8, когато вече бях умряла от глад – нали предходходната вечер ‘умирах’ заради надморската височина, така че не бях яла от доста време. Хапнахме пищно и вкусно – пържени яйца, масло, сладко, вкусни хлебчета с по-забележителна големина от онези от предходната вечер, кафе, мляко, мате де кока и плодова салата. Доволно сити, двамата с Филков отново се подредихме на добре познатото ни площадче пред стълбите, водещи до хотела, за да чакаме автобуса. Турът до Свещената долина на инките щеше да продължи цял ден – щяха ни върнат около 7 вечерта. Цената му беше 12 $ на човек. В този ден гид ни беше една бойна мацка-лелка, която в процеса на пътуване ни разказва, че е родена и е отраснала в малко селце в Андите и че в ранните си детски години е говорила само на кечуа. Заключихме, че най-вероятно е или чиста инданка, или поне половин – същият ден минахме покрай родното й селце и се оказа, че там чисти наследници на испанците няма. Произходът й по никакъв начин не й пречеше в днешни дни да изглежда съвременно и спортно-модерна – къса рошава коса, френски маникюр, много добър английски /въпреки акцента/, забавно чувство за хумор – изобщо нямаше нищо общо с местните каки с носии, мъкнещи в денкове деца и лами. Жената обясни маршрута, по който щяхме минем, като уточни, че независимо от официалните спирки, автобусът ще спира на всяко място, на което си струва туристите да слязат и да снимат природата, вулканите, Андите, гледката или каквото там има в настоящия момент. Предупреди, че на всяка платформа-отбивка, на която щяхме да спираме, ще има местни хора, нагиздени с шарените одежди и предлагащи купища джунджурии, текстилни платна и покривчици, шапки-ушанки и още стотици шарени нещица, заради привличат туристите като мухи на мед. От тези хора можехме да купуваме каквото си поискаме, но дамата ни светна, че има определени спирки, където бихме могли да купим изгодно различни неща – от едно място щеше да е изгодно да купим текстил, от друго – керамика, от трето – сувенири. Естествено, предупреди ни, че можем да снимаме всичко и всеки, ако искаме това, но ако желанието ни е и ние да присъстваме на снимката до съответния местен човек, то е редно да платим някаква сума, започваща от 50 сентимос или 1 соло и стигаща до 1 $. Поредното изкачване в Андите предизвиква лек тласък на болката в главата ми. Водачът на групата препоръча в случай на световъртеж или замайване да останем в автобуса и да не слизаме на всяка спирка на автобуса. Добави, че ако все пак неразположението не премине, просто трябва да й кажем и тя щеше да се погрижи да ни помогне. За себе си бях решила, че няма смисъл да продължавам да пия нашите бг хапове и на 2рата спирка, след като главоболието ми наистина осезателно се беше засилило, просто й поисках от нейните медикаменти. Оказа се, че лекът, който жената предлага, не е под формата на лекарства, а е под формата на индиански масаж на главата. Тогава чак ми стана ясно за какво е идело реч предишния ден, когато из центъра на Кузко местни индианки ни подръпваха за ръката и предлагаха ‘масаж, масаж’. Леко се стъписах, защото аз наистина не очаквах масаж, а хапчета, и даже дадох назад като настойчиво добавих, че в никакъв случай не искам да предизвиквам неудобство. Жената обаче ме успокои, че по никакъв начин не я затруднявам и че ежедневно се налага да помага на различни туристи от групите, които ‘води’. Масажът беше кратък – продължи не повече от 4-5 минути. Всъщност, не идеше реч точно за масаж. Жената извади един ширит – дълга лента, с дебелина около 2 cm, който от едната си страна беше гъсто обшит с дребни стъклени мъниста. Тоя ширит наложи през челото ми, обрамчи цялата глава и много стегнато завърза отзад на темето. Усетих как главата ми започна да пулсира заради здравото стягане. Не стига това, ами и другото – прилагайки силен натиск, жената започна да натиска темето на главата, попадащо над лентата, с меката част на пръстите си. И бая силничко натискаше. Та, това се оказа въпросният индиански масаж. Не знам от това ли или от факта, че след тая спирка за поредно снимане автобусът вече започна да слиза надолу, но главоболието ми поотшумя. Първото място, на което спряхме, беше

Писак

В неделен ден там се провежда голям пазар, на който туристите и местните хора могат да се снабдят с всичко, което поискат. Съвсем по план ние се озоваваме там именно в неделя. Още в автобуса гидът ни казва, че пазарът е разделен на 2 части – за сувенири или с други думи за туристи:

      и на

пазар за хранителни продукти

Жената разказа, че в различните краища на Перу се отглеждат различни хранителни припаси – по ниското едно, по високото – друго, а в джунглите – съвсем различно. И затова неделният ден /а също и четвъртъците, но тогава в много по- малък мащаб/ събира всички на пазара, от където именно хората от различните краища на Андите могат се снабдят с това, което липсва по техния край. Гидът разказа, че много често снабдяването ставало не посредством покупка, а с размяна, като  негласно правило било, че това, което можеш да държиш в 1 ръка, тежи една мерна единици /например 1 кг./, а ако нещото обема двете ти ръце, значи е 2 мерни единици. В тази част видяхме типични индиански лица и физиономии: [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Индианци[/caption]     и схванахме какво ни е обяснявала нашата водачка. Иде реч за шапките – бомбета, които се подвизават на главите на местните индианки. Цветът на бомбето указва качеството на човека - ако е един цвят /кафяв май/, то значи човекът е чист индианец, ако е друг, значи кръвта е смесена с испанска, а ако бомбето е бяло на цвят, то значи жената е собственичка на много земи, т.е. има пари. От частта на пазара за хранителни стоки си купихме и по кочан царевица с огромни месести зърна, който посолихме обилно, но за изумление на продавачката отказахме да вземем и безплатно предлаганото парче /вероятно/ сирене. И това беше вкусно. Но пък и  ние бяхме гладни.

     

От този пазар се сдобихме с кукли-сувенири,

магнитчета под формата на малки ръчно-правени човечета, керамични ръчно-рисувани свирки, с ‘дрънкалки’, направени от кратунки, които също бяха ръчно изографисани, с накити, шапки-ушанки и още куп други сувенири за раздаване. В тоя ден осъзнахме, че много бяхме сбъркали, когато оставяхме основния пазар на подаръци и сувенири за този ден. Първо, защото цените тук бяха по-високи от цените, които видяхме в Паракас, например. Второ, защото нещата, които видяхме там, бяха един вид шир-потреба – много накачулени джунджурии, които обаче именно понеже са толкова много, загубват стойност и ценност. Много време ми трябваше, за да се ‘полу-настървя’ за покупки. В Паракас /помните – Балестовите острови, океана, пустинята – иде реч за тура от първите дни/, например,  видяхме бижута, които по красота бяха като бижутата в Писак, но водеха с много, много точки, защото бяха продавани от индианки, които ги правеха пред нас! Жените там ги редяха пред нас или просто докато си ходеха по улицата и крайбрежието. Тамошните бижута бяха направени от морски материали, земеделски семена, изсушени плодове на неизвестни за нас растения и всички тия неща прецизно се нижеха в шантав порядък и след това се лъскаха с някакво полиращо нещо. Т.е. готовият продукт, който продаваха, добиваше вече съвсем друго значение, защото ние виждахме как всъщност от природни боклуци става нещо уникално и красиво. От Паракас, например, купих колан от естествени материали, изсушени морски красоти и семена, а също и гердани, които струваха х 10 солес всяко /или 5 бг. лева/. Всъщност, истината е, че струваха повече, но нали пазаренето е част от процеса на купуване, та на финала давахме по толкова. За тия, които планират да ходят в Перу –

свалянето на цената от минимум 20% е напълно нормално и закономерно.

В началото се чувствах като измамник – не стига, че е толкова евтино дори във вида, в който хората си предлагат стоката, ами аз искам да изкрънкам и съвсем да подбия цената. Но Филков в съвсем типичен за него бизнес тон ми припомни репликата на нашия гид, че ‘Колкото по-добър е купувачът, толкова по-добра цена ще получи.’ Това съвсем разми смущенията ми. Все пак постигнахме семейна сделка да не се пънем за повече от 20% спад в цената – толкова, колкото си беше очаквания старт при пазарлъка за крайната цена. Т.е. нашият пазар протичаше по следния начин: Ние питаме ‘Куанто солес’, отговаряха ни с чукване на цифра на калкулатора, ние чуквахме цифра, която беше с 20 % по-ниска от първо-показаната и продавачът тутакси казваше ‘ОК’. Така бяхме доволни, че все пак сме намалили цената, но в същото време бяхме сигурни, че не вземахме от хляба на бедните перуански дечица, които гладни, голи и боси чакаха отрудената си майка у дома. В същото време, търговците бяха доволни, че не се налагаше да ни умоляват да купим стоката им на по-висока цена. И тук да включа едно събитие от Кузко от предишния ден. Тогава на майтап и без всъщност да искам да пазарувам наистина, казах на продавачката на дискове с типична перуанска музика цена, която ни предлагаше стоката си, та казах й цена, която беше с 40% по-ниска от нейната. А тя, милата, ме погледна с големи черни тъжни очи и каза: ‘Сеньора, плийз, фифтиин /15/ солес’. Е толкова глупаво не бях се чувствала никога – не стига, че всъщност не исках да купувам дискове точно от там и точно в тоя момент, не стига, че всъщност иде реч за 7 и 50 български лева, а се и пазаря и за по-ниска цена като последен простак и просто заради спорта! Купих от жената дискове за сумата, която тя поиска. Но при все това, и тогава, та и сега още, продължавам да се усещам засрамена от самата себе си. Забравих до къде бях стигнала. Чакайте да прочета и да продължа смислово. ...

Да, идеше реч за пазара в Писак

На кратко –по-скъпо, по-натруфено, по-неистинско, по-туристическо и като цяло – не беше това, което очаквах и се надявах да бъде. Не че не пазарувах – напротив, но все пак усещането, че съм недоволна си го имаше. Да не говорим, че именно от там бях решила да купя голям дървен резбован къс /какъвто видяхме в Паракас, но решихме, че няма да вземем, за да не го мъкнем, а и защото на неделния пазар ще е по-евтино/ с местни мотиви, с идеята да го метна в хола до или около камината, а такова нещо не видяхме. След около 2 часа мотане из пазара, групата най-накрая се събра в автобуса, и продължихме натам по пътя. Вече беше станало обедно време, така че нашата кака ни обясни, че ще минем през селце, в което ще спрем за обяд. Имахме 4 опции за обяда. Жената изброи кое място какво е, направи сравнение на цените и каза, че тя самата би препоръчала първия ресторант, в който ще спрем, независимо че самата тя ще отиде в друг, като призна, че там, където заведе най-много хора, ще обядва безплатно.

Ресторантът имаше европейски вид –

маси с бели покривки, сервитьори с черни панталони и дълги бели престилки, шатри, осигуряващи сянка. Абсолютна противоположност на вида на туристите, които нагъваха с настървение манджата – всички бяхме с туристически дрехи, маратонки или поне кецове, комбатки, шапки с козирки, раници, потни и червени, мръсни и смачкани. А на такова място трябва да си по-така спретнат. Усещането за цивилизация ‘се разваляше’ от групата музиканти, облечени в традиционни дрехи, които свириха местна типична музика. В най-голямата шатра в центъра беше разположена основната блок-маса с различни ястия. Опитах, и мисля че успях, да пробвам от почти всичко. Филков си насипа огромна паница зрял фасул и с настървение се нахвърли над нея. Питах го защо не опита нещо местно, а той каза ‘Че това е местно - я виж к’ъв голям боб.’ Шантав ми е мъжът... След час и малко време за обяда продължихме по пътя си. Все така често спирахме тук и там за снимка. Група тъпи американци искаха да снимат как местен селянин оре с рало, теглено от вол. Предишният ден пък бяхме чули от една американска тьотка култовата реплика: ‘Какво е това животно’, като това животно беше чиста проба магаре. Да, малко по-космато магаре, наистина, но в планина сме все пак – нали трябва да му е топло на животното. Следващата спирка щеше да бъде

Олантайтамбо – археологически град-комплекс

Пред този комплекс гидът съвсем сериозно заяви, че тъй като предстои голямо изкачване на стълби, всеки, който се почувства изморен, или усети замайване, е редно да спре с геройствата, и ако все така продължи да се чувства зле, е редно да се запъти към автобуса на паркинга. ‘Светва’ ни, че до върха на Олантайтамбо се стига до 5 хиляди стъпала, така че шеговито казва, че след това изкачване Мачу Пикчу съвсем няма да ни затрудни, защото там стъпалата били едва 3 хиляди. Жената разказа накратко историята на Перу от последното столетие преди испанската колонизация и до окончателното смазване на инките – част от фактите ние вече бяхме научили от трилогията за Перу, която бяхме помъкнали от България. Пред Олантайтабо виждаме напоителни канали от времето на инките, които все още се използваха и в наши дни. Ето за това говоря:

    Филков се включва: При нашествието на испанците империята на Инките /Империята на четирите посоки/ все още е много млада – едва 500 годишна. Индиански градове е имало около езерото Титихаха още 5-6000 години преди Христа, а държавата, която днес знаем като Перу, е била населявана от много и различни племена. Явно инките са били по-организирани и са подчинили останалите много бързо. Сериозен завоевател е бил Пачакута Инка, а най-успешен - Уайна Капак. Това е и владетелят, по чието време за първи път акостират испански кораби по крайбрежието на Перу. Инките са били земеделци и са живеели при сложна система на взаимопомощ и нещо като „бригадирски труд”. Разменяли са стоки на принцип, колко от един продукт се побира в човешка длан. Много впечатляват огромните каменни блокове, които са полирали и местели за астрономическите си обсерватории и храмове. Да не забравяме, че не са имали впрегатни животни, а една лама едва ли може да вдигне повече от 30 килограма. Били са много добри астрономи, не и без благодарение на факта, че през зимния сезон небето е кристално чисто и безоблачно. За тях има Първи Бог – Виракоча, чиито деца са земята, слънцето и луната. А владетелите /Инките/, са синове на слънцето. Столицата е била Куско, но поради големите разстояния е имало и много други административни и религиозни центрове. Гидовете се опитаха да ни убедят, че жертвоприношенията /предимно на първородно чедо от женски пол/ при тях не са били ежедневие и не са се извършвали с нож, а с дим от кока или посредством смъркане а кока, което води до задушаване, но на мен не ми се вярва.   Както и да е. Сега сме на ОЛАНТАЙТАМБО – резиденцията за почивка. Това място е интересен кръстопът. Духа силен вятър, който по някакъв начин е свързан с океанските течения, и има клисури в ляво и в дясно, които са водили към инкски градове. Последният владетел на инките - Инка Манко, вдига революция срещу испанците, и именно тук губи поредна финална битка. Твърди се, че той се оттегля в джунглите, като поема по пътя, минаващ през клисурата на ляво, към последната столица на Инките /чието име не помним/, като по този начин запазил в тайна пътя на дясно, водещ до Мачу Пикчу. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Пак аз: Този комплекс също е датиран от пред-инскско време. Терасите и сградите в ниското са били ‘направени’ от индианци, живеещи много преди времето на  инките. Къщичките по ниската част на комплексът са служели за съхранение на хранителни продукти. Това селище завладяват и наследяват инките, и после го дооформят по свое виждане и усмотрение. Разбираме, че по времето на инките, колкото по-високо по склона е живеел някой инка, толкова по-знатен значи е бил той. Отново видяхме огромни и не толкова огромни каменни блокове, поставени в изряден порядък и образуващи изрядна права линия. За първи път именно тук видяхме /и изкачихме/ прословутите инкски тераси, които едно време са служели за отглеждане на посеви. Показаха ни остатъци от храмове на Слънцето, на Луната, на Водата и на бог знае още какво, като жената пак натърти, че всеки от тях е свързан освен с религията и с астрономията. В един момент /след около час и нещо лекции/ яко ми писна от разкази и история, и от там насетне фокусирах внимание единствено към това да се скатая на сянка под някоя голяма скала като изобщо не ме интересуваше дали скалата е от инкско или от пред-инкско време. За разнообразие се опитах да хвана в кадър някаква част от тоя комплекс, която да не е ужасно много пренаселена с туристи. Това последното се оказа много трудна задача. Все пак, ето малко снимки от там:

   

      ... и съзвучието на Андите и малките хора:

    Последната официална спирка за тоя ден беше градчето

Чинчиро

Това е мястото, за което сме предупредени още рано сутринта, когато тръгнахме от Кузко – там беше най-удачното средоточие за покупки на текстилни продукти. Знаехме, че от там можем да си купим пончо, шапка, дреха, пуловер, покривка за легло, одеяло или каквото там решим текстилно да си вземем. Цените там бяха с около 30 % по-ниски от пазара в Писак, защото нещата се предлагаха директно от производителите. Още в началото, когато влязохме в селцето, местни възрастни жени поканиха цялата група в една от къщите. Оказа се, че тук можехме да видим как се преде ламската вълна, как се тъче едно местно пончо или одеяло, и какви са техниките за багрен е:

      Селцето е малко. В централната част на площада видяхме типичната за всяко селище църква-катедралка. Именно на този площад, насядали на опънати платнища, продаваха своите продукти местните производители на тъкани. От тук награбихме още някое и друго пешкирче, няколко шала за мен, малко текстил под формата на картини за стена и след 30-тина минути щуране насам-натам из площада, групата най-накрая се натика в автобуса. Връщането в Кузко беше в 7 вечерта. Беше изминал един чудесен ден, изпълнен с чудесни преживявания, който подхранваше чудесни надежди за чудесен утрешен ден.   Очаквайте продължението Автор: Мая Филкова Снимки: авторът Други разкази свързани с Перу – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Прочети цялата новина

Свързани новини: