През Африка с джип (2): Судан и Етиопия

От днес започваме същинския преход с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, а днес ще минем през мюсюлмански Судан и православна Етиопия Приятно четене:

През Африка с джип

част втора

Судан и Етиопия

Дни 17- 20 (5- 7 декември)

Нощта беше насечена от звучно трептене на мощна цикада. В 6 сутринта имаше лека струйка от крана, който беше на 15 см от пода. Освежен и ободрен се измъквам от минус 10-звездния хотел и колегата, който спа в колата, ме прибира. По- късно в Хартум срещаме двойка французи, които караха дребна шарка. В течение на разговора се оказа, че са спали в съседен ходел в Донгола, а дребната шарка са десетки ухапвания от местни хотелски насекоми като бълхи, комари, паяци и един суданец знае какво. Пътят е перфектен – прав, равен, през пустинята. Полицейските постове са чести, за разлика от Египет сме спирани на места, но отношението е подчертано приятелско. Контрастът с Египет е очеизваден – тук хората не чакат бакшиш, знаят Стоичков (някой и Бербатов) и са много любопитни към света. В

Мерое

търсихме дейта сим карта и се озовахме на местния пазар. Карта не намерихме, но пресен хляб и банани да. Продавачът на сергията за камилско, плодове и зеленчуци ни даде да опитаме по банан, преди д купим – добра търговска практика, рядко срещана у нас. В магазина за хляб имаше безалкохолна бира (в Судан алкохола е строго забранен), кисело мляко, сирене и други типично нашенски стоки.

Карима

е село от типа на Донгола, което не привлича с хотелските си комплекси – нивото им е около и под това в Донгола. Въпреки това шепата туристи, пътуващи към Хартум могат да спрат и разгледат пирамидите, останали вероятно от 18-тата династия на фараоните. Няма огради, билети, търговци – пирамидите са оставени сами на себе си. Дефи без грижи преодолява пясъчните дюни и си сгушва в сянката на една от пирамидите. Изживяването е още по- наситено, тъй като наблизо се издига свещената планина Жебел Баркал, а малко по- надолу - пълната с живот долина на Нил. Бързо забравяме за възможни скорпиони, докато мислено се връщаме 3000 години назад. Цялата зона около карима е под защитата на ЮНЕСКО. Тук е зима, но преходът през вътрешната пустиня Баюда е нажежен – навън е над 35 градуса,слънцето изсушава пейзажа, а погледът присвито обхваща отразяващите дюни и редките храсти и дръвчета. Но живот има – камили лениво преживят до пътя, гигантски скакалци са се отдали на слънчеви бани и секс, странни кактуси на места са превзели части от пустоща.

Мерое, долкокото има известни и познати места в Судан, е мястото, където продължава нашето пътуване в Мероетичното царство на фараоните. Пастелно море от тиквено-оранжев пясък обгражда царската гробница. Краткият преход от входа до двата комплекса може да се преодолее на гърба на едногърби камили. Може да се окажете единствените посетители за седмица напред, което е видно от следите в пясъка. Потънали в безвремието и далеч от масовия туризъм, този комплекс лесно те вкарва във фунията на времето, когато сърцето на света е туптяло във водовъртежа на Нил и пясъците на Сахара. Пътят след Атбара е тежък с неестествено дългите композиции тирове, прелитащи судански кучета и селяни с бели магарета. В столицата

Хартум

хотели почти няма, така че загърбваме търсенето на качество и се съсредоточаваме в разумния компромис на чисто, приятелско и спокойно място. 6 декември, четвъртък

  Днес е ден за администриране – визи за Етипия, регистрация в полицията, разрешително за снимане. Събрали сили след битови премеждия, които тоалетните на ферибота и хотелите на Донголани предоставиха с пълни шепи, сме заредени с търпение, настойчивост и светски мирис. Първата спирка е посолство на Етиопия. Новата и огромна сграда на посолството се оказва спирка и на десетки суданци. Чакаме търпеливо, докато консулката ни повика. Третата виза за Етиопия трябва да вземем на всяка цена днес, тъй като следващите 2 дни тук се почива. Получаваме бърз удар под кръста – това посолство не обслужвало българи. Консулката завършва серията със съвета да отидем до Виена, тма облсужвали такива като нас. Благодарим за грижата се радваме на виенски шницел, докато чакаме издаването на визи и избегнали нокаут контраатакуваме. Посолството на Етиопия в Австрия е затворено от поне година. Втори аргумент – вече имаме визи от Кайро. Дръннн! Третия удар попада в жалостивото лице на суровата консулка – в събота трябва да сме в Етиопия, МОЛЯ. Тя се предава, приемайки папирите и изтъква, ще че поеме риска и нашите 40 долара да ни издаде визи.

Купуваме местна сим карта, която обаче не работи в мобилния рутер. Поне минута разговор с България е стотинки.

Хотелът поема тегобата да ни регистрира в полицията – таксата на държавата за удоволствието да разгледаме Судан е близо 50 долара на човек. В допълнение на 100-доларовата виза, дадена с голям зор. Отделно ще ни изкарат и разрешително за снимане.

Остава малко време да разгледаме сука в стария град

Ондурман

  Тук тупти сърцето на 8-милионния град. Старият пазар е разделен тематично на видове стоки – иначе не можеш да се ориентираш в безкрайните лабиринти от сергии, магазини, ресторантчета и хм, барове за пресен сок, посетители и търговци, търговски дискусии и рекламни подвиквания се сливат в общо жужене, нарушено само от вечерната молитва.

8-милионен Хартум е разположен точно където Сини и Бели Нил се сливат.

  Обикновената презумпция за неразвит и западнал град констрастира с модерните сгради, които се издигат около реките Нил. Снимането на моста, където най- дългата река в света се обединява, е забранено. Както и снимането на мостове, държавни учереждения и военни обекти. Не са малко туристите, запознали се с местните арести, след като са насочили обектив към бързите води на Сини Нил и мързеливите на Бели Нил. Разликата в цвета можеш да видиш с просто око.

Вечеряме на покрива на хотела, докато зяпаме Транспортер с арабски субтитри. 7 декември, петък Улиците са празни – днес е ден за молитва, предвижването е по- лесно. По принцип трафикът е много по- приемлив, стила на каране е близък до европейския, клаксон почти не се ползва. Минаваме през улица на магазинчета за сувенири – нищо не работи. Затова тръгваме на сложна и опасна мисия през улици, пясъчни пътчета и липсващи в навигацията земни места, за да открием пазара на камили. Тук става срещата между големи потребители като Египет и солидни производители от южен Судан. Минаваме през вълни пазари за употребявани автомобили, магарета и кози. Днес камилите на пазара не са много – може би вече са спазарени, тъй като е следобед. Разглеждаме в стария град гробницата на Мехди – основател на Ондурман, както и музея на халифа – негов наследник. Купуваме вода за другия ден и зареждаме Дефи. С вълнени разбираме от показанията на колонката, че резервоарът ни е 95 литра, а не както твърди Ланд Ровър – 75. Спорът с местния тарикат е безсмислен, плащаме и отпрашваме към гробището, където се намира джамията на Хамед ел Нил. Там в 17.00 часа ще станем свидетели на Халт Зир – церемония на танцуващи дервиши в чест на Аллах. Паркираме в самото гробище както всички останали, малко притеснени от мястото, където оставяме християнския Дефи. Скоро група европейци се присъединяват към оформящото се множество местни.

До залез слънце, дервишите танцуват и пеят в оранжевата пепел пред джамията. След античната страна на Судан, ставаме свидетели на по- нови, но пак древни ритуали, в които сме реален участник тук и сега. Боготворенето на Аллах, сърцето и душата в церемонията и раздаването радват, увличат и изпълват с увереност, че мнозинството хора са добри и не спят с бомба под дюшека. По време на церемонията ме заговарят няколко местни, любопитни от къде съм, как се живее в България, какво мисля за Судан. Любопитството е детско и добронамерено, без задни мисли. Последната ни вечер в Хартум е възнаграждаваща, спокойна, окончателно скъсала с напрегнатото очакване, когато влизахме през Вади Халфа.

 

Дни 21- 23 (8-10 декември)

Етиопия

Ставаме рано, за да успеем да пресечем границата с Етиопия при Галабат, тъй като работи само до 18.00 часа. Чакат ни близо 700 км до Гондар, затова с пукването на зората ние сме отново на път. Полицейските постове не са рядкост, някои ни проверяват паспортите, други се задоволят с познанието от къде сме. Целия район е земеделски, равнинен, изпъстрен със кирпичени къщи, говеда, магарета, кози и друг селски инвентар. С напредването на юг къщите стават сламени, говедата се редуват с камили и цялата равнина се обработва. Границата минаваме за 2 часа – по един за всяка страна. Едночасовото оформяне на вноса на колата е като смяна на гумите на F1 – зрелищно и невероятно бързо. Струва ни само един комплект моливи от кашона, който носим за училище в

Лалибела

Трябва да коригираме и понятията си за време. Изгревът в Етиопия бележи 12 часа, наше време 6. Залезът отбелязва затваряне на кръговрата – тогава е отново 12.00. Разликите стават още по- трудни за разбиране, тук сме в 2005 година, а Новата година е започнала през септември.

И без граница можеш да усетиш, че си в друга държава. Рязко хората изглеждат по различен начин – като физиономии, бедно облекло, всичко се случва на пътя. Буквално хиляди говеда, пастири, кози и талази магарета са буквално навсякъде – без край. Всъщност се движим по огромен тротоар, където колите са веднъж на полуден. Скоростта ни пада внезапно, а опасността бебе или яре да притича пред колата са толкова чести, колкото сърдити буги или магарета, които не отстъпват територия на Дефи. Равнината постепенно се губи в Етиопското плато, за пръв път от седмици се радваме на планини и облаци.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

В

Гондар

предприемчиви хлапета с туктук ни отвеждат до най- добрия хотел в града. Етиопска вечеря с фрешове – 8 лева. В нещото, което те наричат бар – бира, печен ечемик и сок, други 8 лв,нощувката беше 66 долара. Нека нагледно покажа защо живеем в глобално село. В ресторанта на хотела срещнахме французойка, която живееше в Лондон, посещаваше Етиопия и пееше български народни песни. На другия ден записахме видео и тя стана едно от лицата на експедицията.Виж я тук. 9 декември Нощта беше кратка, тъй като беше неделя и още с пукването на зората църковни песнопения огласиха целия град. В близката до замъка църква, месията беше в пълна сила. Стотици жени с бели забрадки изпълваха двора. Бяхме приканени за малко търпение, за да опитаме от свещения хляб.    

Средновековната столица на Етиопия, Гондар е известна и като Камелот на Африка

Дворцовия комплекс на Фасилидис, строен от 1 635 година с добавяни нови сгради от наследниците му е достатъчно добра причина Етиопия да се гордее с историята си. Ако добавим и Аксум, Етиопия никога не е била колониална държава, приела е християнството първа и е развила култура и цивилизация, малко известни днес.

Особено децата са много бъбриви в Етиопия.

Някои молят за пари, за други си прозорец към света, трети, може би най- хитрите – опитват и двете. Младеж на 13 години ни обясни колко обичат футбола, как нямат топка и как ще се радват ако им купим да се снимат с нас. Можело гумена. Но най- добре кожена, щяла да изкара дълго. 250 бирр (около 25 лв) и сбъднахме мечтата им. Това хлапе имаше потенциал да стигне далеко. След замъка на Гондар се отправихме към

църквата Debre Berhan Selassie,

построена от император Ейасу II през XVII век. Това е една от- красивите ортодоксални църкви, които човек може да посети. Сламения покрив е приютил стотици истории, изрисувани по стени. Тавана е уникален с изографисаните глави на ангели, Разменихме няколко думи с отеца, който беше искрено развълнуван да посрещне православни. Храмът беше остров на духовното безвремие в прашните и пренаселени Симиенски планини.  

    Религиозността на местните хора е близка до тази на грузинците, например. Всяка меса се посещава от цялото село, ритуалите при влизане в храм са задължителни, църквите и манастирите са стотици. Неслучайно в Гондар църквите са 44 при население от около 300 000. След Гондар бързахме да стигнем до

Аксум –

друг емблематичен град в Етиопия, където може би е заровен и Кивота. Пътят, който водеше към мисията на Индиана Джоунс минава през живописни селски райони, където тучните ливади се редуват с блокове ечемик, и както няма 50 метра, в които да няма дете, пастир, човек, запътил се нанякъде с торба, по- голяма от него или добитък. След 100 км пътят се превърна в неравен прах и чакъл, а скоро – непроходими бабуни от разрита пръст и камъни. А не бяхме минали и една трета от пътя. Решихме да пропуснем Аксуми да стигнем Лалибела. Планинският път, който се вие между 2100 и 3200 метра надмосрка височина не е проблем за колата, но непрестанната върволица от хора и непослушни животни ни караше да мечтаем за пустинята на Судан. Едно от правилата за шофиране в Африка е да не се кара по тъмно. С последните пурпурни лъчи на слънцето фосфорициращите очи на буги, диви зайци и чакали и милион местни. Пътят е завой след завой, урва до урва в непрогледна тъма и постоянна денивелация. Затова и не ни учудва, колко близо бяхме до животозастрашаващ инцидент. Малко след един завой в нашето платно бяха нахвърляни няколко скали. Ако не беше Дефендъра, щяхме да изхрачим картера още на първата. 4 метра след тях цистерна беше преобърната и препречила почти целия път. До сега не разбирахме скалите на пътя като сигнализация. Спряхме на 30 см от цистерната с зачервени спирачки и секнал дъх. След като избегнахме най- лошото, стигнахме до лошото – изглежда пътят беше блокиран. До минутата, в която друг тир не се промъкна през банкета отсреща, което говореше, че преобърнатата цистерна е там от дни, седмици или месеци. Най- голямото изпитание за Дефендъра обаче предстоеше – 64-те км второстепен път си бяха изпитание за всеки нит на колата, всеки мускул на краката и шофьорски умения. Непрогледната тъмнина,порпастите от двете страни и траповете, редуващи се с тлъсти камъни бяха курс за оцеляване. Бяхме само ние, етиопските диви зайци и желанието да стигнем целта си – вълшебната религиозна Лалибела.  

    10 декември Хорът на стотици птици и яркото слънце са добър будилник за туриста, намерил подслон в Лалибела – една от духовните столици на Етипопия, която мери сили с бившата столица Аксум. Тук са създадени 11 монолитни църква, издялани от камък отгоре надолу.

Император Лалибела

решава да построи град, който да е достоен за всеки пилигрим, отправил се към Йерусалим. В късните години на XII век, Роха, старото име на Лалибела, стартира строителството на 11 масивни каменни църкви, които ще изпратят във вечността местното градче. Десетки години и стотици майстори усърдно копаят местните базалтови и вулканични скали, за да издълбаят и изваят невиждани и до днес храмове, свързвани с дълги тунели и обгръщани от гробници и монашески килии. Кападокия е засенчена от инжинеринга и целеустременността на етиопските християни. Заслужава си да се спомене, че входът за черквите е по 350 бирр на човек, а догодина планирали вдигане до 800 (80 лв). Местен гид добавя още 400 бирр към богоугодната сметка.

Тукашните свещеници не признават пилигрими православни от България.

Влизането в църквите е без обувки, което отказва колегата от очарованието на каменните монолитни постройки, по детски нарисувани съвременни плакати-икони и десетките легенди на гида. След пирамидите немеем пред гения, проектирал и издълбан надолу в скалата 11-те храма. Символиката е навсякъде, от думите на водача ни не остава много, но духовната столица на Етиопия има основание за това определение.

Всички църкви са действащи

и в някой монаси и свещеници репетираха за коледа, 7 януари, когато над 40 000 поклонници от цялата страна ще се съберат в Лалибела.

  По обедно време се върнахме при колата, тъй като последната църква – Св. Георги е затворена до 14.00 часа, пардон 8 часа местно време. Под чистачките имахме 6 билета за паркиране. Нямаше нито знак, нито ред, нито намек дори, че в страната с най- много магарета има синя зона. Броячът, под формата на местен лалибелец чинно чакаше на сянка, за да си прибере таксата от 5 брр за всеки половин час. Друг местен искаше български монети, трети – да обменим евроцентовете му. Само търговец на магарета не ни чакаше да предложи стоката си. Помолих гида да купи местен мед, за да избегнем надценката Тлъст европейски шаран-турист, след което сменихме хотела.

Църквата Св. Георги

е най- емблематичната, внушителна и красива от всички 11 в града. 15-метровата църква с гръцки кръст на покривае изваяна в базалтовите скали на Роха, чезнеща от погледа само на метри от заобикалящата я скала. В една от камерите до храма стояха костите на пилигрими, дошли от Рим и Александрия на поклонение и молили се Господ да ги остави да умрат в това свещено място.

Тунелната система на самите църкви е забавна с ниските си тавани и неизвестност в коя черква ще попаднеш. Тетрадките и моливите, които носим от България, намират своя получател в лицето на директор на местното начално училище. След това решаваме да посетим още един храм до Лалибела, изваян в карстови скали и събиращ вода от тавана си, която се освещава. Входът е 150 бирр, а свещеникът е готов да бъде манекен, демоснтрирайки различни одежди, кръстове корони, които ползва при различни празници. Показва и 600-годишна църковна книга, направена от ярешка кожа. Посещението завършва с напръскването ми 3 пъти със въпросната светена вода, процедура, гарантираща благословия за следващите ми 40 поколения.

Осигурил доброто им бъдеще, се връщаме в градчето и пълним резервоара. Тук дизелът е по долар литъра – една безкрайно несправедлива цена на фона на комунизма в Египет и Судан. Вечеряме с 3-ма холандци и един американец в „7 маслинови дървета“. Разговорът върви по- добре от местните специалитети и завършваме късно вечерта в разговори за световното положение и особеностите на местните скотовъдци.    

Дни 24 - 26 (11-13 декември)

 

Съмва се, преди да се покаже слънцето.

Заради голямата надморска височина и веригите планини около Лалибела, изгревът предупреждава за себе си много преди първите лъчи да огреят платото. Надяваме се, че другият път, който свързва Лалибела със света ще бъде асфалтов. Взимаме първите 60 км за 2 часа и половина – сигурен съм, местните могат да са по- бързи пеша. Дневно в Етиопия пеша се изминават милиони километри. Единствените коли, които могат да са забележат на ден са няколко камиона и маршрутки.Хора и домашни животни вървят безспирно по главните пътища – за вода, на училище, пазар. Голямата разходка обаче е свързана с ужасяващи битови трудности – питейната ти вода е на 15 км от дома. Или майка, превита от тежестта, носи дърва за готвене. Всички живеят в колиби, изградени от евкалиптови дървета и кал. Месо на практика не се яде, при нужда от лекар разчиташ на местния свещеник. Хората притежават единствено живота си, който обаче зависи от природата най- вече. Тадессе, с който се запознахме, идва от семейство с 8 деца. И майка му и баща му отдавна са починали, а братята и сестрите му – живеят в Адис или Бахир Дар и работят за по 1000 бирр на месец. Просещите за храна не са изключение и религията е колоната, на която се крепи целия свят на селяните. Нищетата е част от живота, а достъпът до образование, забавления и здравеопазване се изчерпва до единствения телевизор в селото, ако изобщо има ток. До Гондар колегата споделяше, че всъщност Дефендър не ни трябва – можем да се справим и с нормално SUV – пътищата са асфалтови и много добри. След като поставихме рекорд по най- дълго каране на първа скорост, съпроводено с непрестанно изкачване, преминаване през дерета и заобикаляне на скали и полудиви говеда, сме убедени, че от Дефендър започва изборът за най- подходящ автомобил и завършва с верижен булдозер. Започнахме калкулации ако взимаме 60 километра за два часа и половина, колко седмици ни трябват, за да продолем 640-те км до Адис, без да блъснем крава или не потрошим колата.

Отговорът дойде с появата на колеблив асфалт и оживеното движение на хора и тяхната жива стока. 456, 457, 458 хилярното магаре по пътя беше изпитание за спирачките на колата и преценката ми на шофьор. Следваха, не по реда на изброяването им – свличане на скали буквално пред колата, няколко камиона, каращи в нашето платно, магаре,с което се разминахме на една конска муха разстояние, биещи се буги, няколко реещи се пастири, разярен мъжки бабуин. След 13 часа пътуване с едно спиране за 2 минути, влязохме в местната метрополия. Адис Абеба предлагаше на всеки гост разкопани улици и кални странични улички. Избрахме хотела с най- бързия интернет в града, според пътеводителя, хапнахме набързо бисквити в стаята и заспахме бързо с все още вибриращи глави. А още не бяхме стигнали Мояле. 12 декември Първата ни задача за деня бе намирането на застрахователен офис, където да си направим COMESA жълта карта – Гражданска отговорност за Кения, Танзания и Замбия. Застраховка може да се направи на всяка граница, но ще струва в пъти повече. В близкия базар ни дават ценни указания – до Ню Йорк кафе е нашето място. Булеварда до там е изкопан, но движението – свободно. В офиса на NIB Insurance цари делова атмосфера- малцината кандидат- застраховани търпеливо чакат попълването на десетки формуляри, започващи с броя заварки в колата и завършващи с цвета на лака на третата ти братовчедка. Срещу бюрокрацията и 500 бирр спестяваме чакане и много пари на юг. С това изречение

отдаваме дължимото и на жените на Етиопия,

много по- различни от тези в Египет и Судан, а немалка част и красиви по европейските разбирания с фини черти и тела.

Адис Абеба

е развиващ се град, както и да го погледнеш. Развива се културата на гражданите как и къде да си изхвърлят боклука, развиват се колибите във високи блокчета, дори китайци развиват градска железница.

В Националния музей се запознахме с Люси – братовчед на homo sapience

и свързващо звено в нашата еволюция. В пустинните места на североизток от Адис са намерени повечето останки на нашия еволюирал вид. Експозицията е кратка, но добре подредена и демонстрираща теорията на Дарвин. Катедралата Св. Георги, Пиацата и местния пазар са другите забележителности. Фаранджи – месното название на туристите, правят впечатление само на просяците и таксиджиите със синьо-бели Жигули. Най- типично местно ястие е инджера – палачинкообразен (или сюнгероообразен) тъмен хляб с кисел вкус. Яде се подправена с местната люта гордост бербере в яхнии, телешко или овче. Храната е като самата Етиопия – самобитна, натурална, понякога трудна за поглъщане. Заредихме Дефи с вода и дизел за дългия преход на другия ден. Дизелът тепърва щеше да се покачва с влизането ни в Кения и Танзания. Тук бе 17 бирр – 1.70. Адис Абеба е само 4 милиона при 85 милиона жители в цяла Етиопия. Само 70 г. по- рано в тази страна са живели 15 милиона души. В края на деня посещаваме местен базар, прикрит под модерното Мол. Търсим естествени камъни с кристали, който приятел ме е заклел да му купувам от всяка държава. Камъни не намерихме, но се разговорихме със собственик на магазинче за сребро и злато. Бизнесът западал, тъй като държавата била единствен преразпределите и износител на ценни метали и камъни. Магазинчето му беше подстлано с ароматни треви – днес тук празнуват рожденния ден на Св. Дева Мария. Оформяме снимките от деня, докато чакаме най- бързия хотелски интернет в града да стигне и до нас. [caption id="" align="aligncenter" width="560"] Люси[/caption]     13 декември Днес и утре ни предстоят едни от най- тежките преходи. От Адис до Мояла с предизвикателните 750 км, а после до Марсабит в Кения по легендарен 250-км път, на който много картери иполуоски и още повече гуми и човешки съдби са останали завинаги в кенийската калдера. Чули сме, че условията за спане и почивка в Мояле успешно конкурират тези в Донгола, Судан. Пътуваме по протежението на разломната долина на Рифта, драматична депресия, започваща от Йордания и стигаща до Мозамбик. Образувана от сблъска на две текточни плочи и мега вулканите, действали някога, долината е изпъстрена с дълбоки езера и високи планини. Повечето мъже носят пръчки, които подпират на вратовете си и простират на тях ръцете си. Има обаче една по- особена порода, която носи автомати или пушки по същия начин като масовата мода. Хубаво е, че етиопците са спокойни и лажерни хора, поне тези, покрай които минахме. Почти навсякъде има покритие на GSM мрежата, сателитния ни телефон засега е излишен – разчитаме на подкрепата на Виваком във връзката със света. С напредването на юг района стана равнинен, видяха се 2 комбайна и огромна оранжерия за цветя. После навлязохме във влажна зона, нашарена с колиби, бананови дървета и гигантскицаревица.

Всъщност Етиопия има разкошни природни дадености –

планини, умерен климат без зима, живописни долини и изключителна култура. Войните, липсата на образование и корупцията подяждат иначе тази великолепна страна. Първите 100 км са претрупани с камиони и бусове от 70-те години. Следващите 200 са отличен път, а останалите 450 са с дупки в добрата си част и липса на път в лошата. Китайска компания удвоява пътя към Мояле. Дефи се държи достойно дори и през големите трапове, конкурирайки багери и камиони. Продавачи на банани, ананас и авокадо подканят фаранджи да си купят на тройни и четворни цени. Стимулираме местните фермери – бананите са с червеникави оттенъци и по- различен, приятен вкус. Като всяко соц дете за мен бананите имат специално място в сърцето ми. Може би и заради това през деня, докато караме, опустошаваме по 1-2 кг от тях. За втори път колегата се разминава да си тръгне предсрочно, което е добра новина и за планираното разглеждане на Нгоро Нгоро и Серенгети. Този път заради служебни проблеми. С падането на нощта птици, насекоми и бозайници наизлизат включително на пътя – шофирането става въпрос на късмет за нас, етиопски зайци и малки антилопи.

По тъмно влизаме в

Мояле,

бензиностанцията е затворена, утре отваряла в 1.30. Трябва ни малко време, за да си припомним тукашните отмервания на времето. Хотелът отвън изглежда обещаващо. Така е изглеждал за талази хлебарки, ята комари, локални котки и други буби. Плащаме 370 бирр, но колегата решава да спи в колата – стаята ще ползва само за номер 2. Барът на хотела е прототипа на бара от Междузвездни войни 4. Музиката е директно заета, а странните индивиди, набиващи инджера или питиета, са от поне няколко Вселени. Задоволяваме се с по банан и всеки по къщята – аз в стаята, запасил се с тропическо мазило против комари, а тежката артилерия е електрически унищожител. Колегата – в колата, вече негов втори дом. В 2 след полунощ ме посещава, за да вземе спрея против комари – след дълга обсада и много чужда кръв кръвосмучещите са превзели Дефендъра. Вече сме твърдо в маларийна зона. Очаквайте продължението Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов Снимки: авторите   Други разкази, свързани с Обиколка на Африка] – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: