Нашият голям човек

Всички в село с голям зор се хващаха за зелено, ние с дваж по-голям. Всички в село още през май месец омитаха хамбарите, ние две седмици преди тях. Всички с десетина кръпки на гащите, ние с една отгоре. Всички с продънени цървули, ние боси. Но не по тези неща се отличавахме от съселяните си, защото беднотията си е беднотия и с един комат хляб повече. Друго имаше важно, което ни разделяше, което ни караше нас, децата и мама, да се големеем. Те си нямаха никого, а ние си имахме голям човек. Братовчед далечен, дето заемаше важна служба в София. „Защо само наш човек ще е бил този важен далечен братовчед?” ще попитате вие, дето потеклото ви е селско, тъй като знаете, че в село всички са роднини. Само наш си бе, защото е от майчиния ми род, а тя не само е другоселка, ами е от много далечен край. Ден нямаше, в който тя да не го спомене. Той не й беше брат, но ние му викахме вуйчо, така чувахме от нея. „Който не слуша, дойде ли вуйчо ви, ще го наковладя” – казваше тя и ние слушахме....

Прочети цялата новина

Свързани новини: