Френска Полинезия (1): Моорея, Бора Бора и Рангироа

Когато отиваме към райски места, някои детайли някак ми стават маловажни – като например как е правилното изписване на остров Моорея или Морея във Френска Полинезия ;) Затова в текста ще го срещнете всякак – ама че райско място, аз да му намирам ма'ана? ;) Приятно четене:  

Френска Полинезия

част първа

Моорея, Бора Бора и Рангироа

Пристигнахме в Таити

към 11 вечерта след приятен полет от Великденски остров. Посрещнаха ни с цветя и серенада, както на островите на Кук преди 3 години, но тук дори не си направиха труда да ни проверяват, докато тогава няколко кученца сновяха около багажа. :) Готвехме се за поредното спане на летището. Припомнихме си, че и предния път когато пристигахме в Полинезия, прекарахме първата нощ на летището. И тогава беше късно, а имахме ранен полет на следващия ден, какво дежа ву...;) - само където този път планирахме да пътуваме с ферибот до Морея. Това е най - близкия до Таити остров, само на 30 минути по вода. Отново се поизкривихме на металните пейки, и това като че ли ни беше най - неудобното летище, но този път беше една идея по-затворено, въпреки че нямаше значение в тамошните горещини. Преди да се наместим да подремнем, питахме човека на информацията, за насоки как да се предвижим до пристанището. Той ни обясни и на няколко пъти повтори, да не излизаме от летището, докато не се съмне. Явно и тук имаха проблеми с престъпността, което първаночално ни учуди, но в последствие се убедихме с очите си каква е обстановката в Папете. Още от ферибота видяхме доста делфини да играят наоколо, и усещахме че ни чакат много морски преживявания в заобикалящия ни аквариум.

Френска Полинезия се състои от 5 островни групи –

Австралски острови, Туамуту, Дружествени острови, Маркизки острови и Гамбе.

Морея е един от големите вулканични острови,

част от архипелага Дружествени острови, заедно с Таити и Бора Бора. За него се твърди, че е последно образувания остров от всички във Френска Полинезия. Обиколката на острова е 67км. Имаше градски транспорт, но за съжаление, той се движеше само спрямо пристигащите и заминаващи фериботи, а те не бяха много. В последния момент на тръгване от Великденски остров, получихме отговор на запитването ни за отсядане в един французин в Морея, чрез популярния сайт"coachsurfing". Казваше се Дом и беше писал, че с радост ще ни приеме и в случай, че не си е вкъщи, просто да се разполагаме, както намерим за добре. Ориентирахме се по описанията и след като няколко злобни кучета ни посрещнаха доста не гостоприемно, намерихме колибката на Дом. В отзивите за него бяха писали, че е много приятен човек, но условията са малко първобитни - така че бяхме подготвени. Вратата на колибата беше широко отворена и имаше оставена табелка "Добре дошли". Настанихме се удобно и извадихме от запасите си кафе, за да уплътним времето докато го чакаме. Комарите ни посрещнаха подобаващо за тези географски ширини- на рояци, влизайки свободно в къщата поради липса на предпазни мрежи. Трябваше да свикваме, защото предстоеше да спим на дюшек на терасата. Нямаше много стаи, а и банята си беше доста импровизирана. Дом беше малко над 40-те с корени от Мартеник. Първоначално беше малко дръпнат, но явно просто му трябваше малко време да ни опознае. Нямахме търпение да се гмурнем в близката лагуна. От многото обиколки през последните 2 месеца, не ни беше останало изобщо време за море и почивка. Морея е известен с двата си силно врязани навътре залива, а ние се намирахме в близост до единия, така че лесно се ориентирахме. Целия беше ограден от красиви зелени възвишения. Водата беше доста топла, а Дом ни даде и очила и шнорхели. След като напазарувахме от местния супермаркет се прибрахме, за да изненадаме за вечеря нашия домакин. Ако нямаш нищо против да си готвиш, Френска Полинезия е доста изгодно място за посещение. Прясна риба се предлага навсякъде на много сносни цени, и то не каква да е, а всякакви филета от големи риби като тон, марлин и махи махи - все вкусотийки. Иронията беше голяма, защото точно тук се хранихме най - добре от цялото ни пътуване - просто постояно си хапвахме прясна риба почти без пари.

  На вечеря Дом ни разказа за себе си и затова, че живее тук от 12 години. Цялото време е прекарал в Морея, в същата къща, която наемаше за 350 евро месечен наем. Преди е работел като дизайнер на бижута, но сега работеше към морското министерство по проект за опазване на околната среда. Обикновено работеше от вкъщи, като рядко излизаше по работа. За местните разказваше, че съвсем са загубили порядките си и в момента се интересуват единствено от това, как да имат по - голяма и скъпа кола. Сравненията с островите на Кук бяха неизбежни, като според нас, ситуацията беше почти идентична в това отношение. Тук се забелязваше една основна разлика, най - вероятно допринесена от факта, как англичаните и французите са управлявали колониите си. Дом смяташе, че тъй като англичаните са се държали лошо с местните, то те са извоювали независимостта си в първия удобен момент. Докато французите постъпват обратното - дават на местните много права и социални придобивки, с които те свикват и не искат да ги загубят. Поради тази причина, програмата в училищата във Френска Полинезия е същата, както във Франция и

се преподава само на френски

В течение на дълги години е било забранено на децата да говорят на таитянски в училище, и детето което е проговаряло, обикновено е наказвано с увесването на голяма мида за назидание. Наказанието се е изрязавало в миене на тоалетните след училище. Имало е период, в който родителите не са говорили френски, а след като на децата не им е било позволено да говорят таитянски, комуникацията между тях е била много трудна. Освен това, децата не са могли да разчитат на родители си да им помагат в домашните и по този начин са изоставали от френските деца. Спомням си, че канадецът, който срещнахме в Аутитаки (островите на Кук) ни разказваше за обратната ситуация. Децата на белите там са много трудно приемани в училище, защото се говори само местен език. Дори учителите ги третирали лошо. В резултат някои от децата са получавали психически проблеми и семействата е трябвало да напуснат островите. Дом вярваше, че тук подобен расизъм срещу белите не се наблюдава, но по - късно се сблъскахме и с това. В крайна сметка, местните са се усетили, че не е добре да забравят езика си и таитянския е върнат в училище за изучаване по 2 часа седмично. Едва ли е достатъчно за децата, за да го говорят свободно, но все пак е нещо. Така, докато си говорихме, около нас постоянно пъплеха всевъзможни животинки - нали всичко беше широко отворено. Освен комарите и гущерчетата геко, по едно време, влезе една огромна хлебарка, която явно се намеси в територията на мишката, живееща зад хладилника, и тя беше принудена да се покаже от скривалището си, за да изгони натрапника. Спането на терасата не беше толкова лошо, а и бяхме доста изморени, така че заспахме без проблем. На следващата сутрин закусихме всички заедно и потеглихме да се възползваме от

най-добрия транспорт на острова - стопирането

Качи ни поредния французин - беше учител в местното училище. Живееше във Френска Полинезия от 10 години - беше обиколил повечето от известните острови. Разказваше че работи до обяд и след това има цялото време за себе си, за да се наслаждава на красотата наоколо или да сърфира. Морея е също така известна с няколкото си много добри спота за сърфисти. Тъй като не успяхме да стигнем до желаното от нас място, трябваше да се прехвърлим при следващия французин авантюрист. И той не отиваше далече, но въпреки това ни закара. Обясняваше, че е идвал тук като млад, много му е харесало и след като децата му са станали на по 3-4 години се е преместил с цялото семейство. Имаха магазин за перли - тук навсякъде перлите са много известни, но продаваха и стоки за местните - определено не можеше да се разчита на добри доходи само от туристите. Разказваше, че ако идваш на тропически остров с проблемите си от цивилизацията и очакваш да ги разрешиш, защото си си купил кола и къща, ще стане още по-зле. Поради малките мащаби, тук нещата лесно загрубяват и трябва да останеш само ако наистина ти харесва и си сигурен в това.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

    Стигнахме до

заветното изпълнение на дългогодишната мечта на Иван

Като фен на татуировките, той винаги е мечтал да придобие такава от първородното им място.

Татуирането е открито от европейците при контакта им с полинезийците

Думата татуировка идва от таитянската дума tattau, което означава "маркиране", и за първи път е спомената в записки на изследователя Джеймс Кук по време на експедицията му до Южния Пасифик през 1769г. Полинезийския стил за татуиране коренно се различава от това, което бяхме виждали до момента. Особено известни са татуирвките от Маркизките острови. Бяхме се свързали предварително с Джеймс - един от местните майстори. В сайта му имаше доста снимки и коментари от туристи, както и от американци. Често пътуваше до Щатите по заявка на клиенти. Очевидно му се носеше добра слава. Посрещна ни в едно бунгало, което отдаваше под наем. Каза, че е посрещал и българка, която му е гостувала цял месец. Беше доста разхвърляно и както често се случваше и в колибката на Дом, нямаше вода. Наоколо се разхождаха кучета, а една котка си лежеше до кутията с инструменти. Не ми се стори много отговарящо на изискванията за стерилност място, но тук май и нямаше такива. Харесахме татуировка от неговия каталог и след като обсъдихме символиката, казахме че искаме нещо подобно. Полинезийците никога не рисуват една и съща татуировка. Джеймс надраска нещо върху Иван с помощта на маркер, но резултата не беше много сполучлив. Поговорихме още малко и той потвърди, че вече е наясно и директно започна да го татуира, без шаблон и без ние да имаме идея какво точно да очакваме, като краен резултат. Аз гледах притеснено, а Иван само се смееше - "Имал му пълно доверие". :)

    Не му отне повече от час, час и половина, като в движение задаваше въпроси и добавяше каквото му хрумне. В крайна сметка резулта учудващо се получи добре, дори се чудихме как изобщо успя да направи татуировката толкова симетрична. Докато пиехме бира, и чакахме Джеймс да довърши, се появи пореднияфранцузин - явно лентяй, наслаждаващ се на така наречения "island life". Обясняваше че преди имал бизнес, но сега загубил всичко и с жена му и децата преживявали на плодове, които обикновено заменяли и за риба. Дори вкара самоирония, като каза, че той пропадал по социалната стълбица, докато Джеймс постепенно се издигал - вече дори имал имоти, които отдавал под наем. :) За сметка на това той си имал две растения (тук отглеждат нещо подобно на марихуана), които освен че ползвал за собствени нужди, от време на време и продавал. Нямал проблеми с полицията, засега...:) Следобеда заваля доста силно, а вече бяхме изпуснали последния автобус. След няколко дни свършваше дъждовния сезон и до тогава явно щеше да е така. Вече бяхме подгизнали, когато видяхме как една жена от местните, пътуваща в другата посока, обърна колата и ни закара до нашето местенце. Това определено беше нетипично по тези места, защото рядко коренното насление качваше бели и туристи.

Говорихме с Дом за нашите планове за следващите дни.

Първоначално бяхме решили след Морея да останем 9 дена в Бора Бора и после още 3 в Таити. Той се чудеше какво ще правим на Бора Бора толкова време. Покани ни, ако ни доскучее да се върнем пак при него. Чудехме се как изобщо би могло да ни стане скучно точно на Бора Бора... Повечето от местните не харесваха известния остров. Според нас основната причина беше, че голяма част от приходите от туризъм отиват там. В последствие не ни се стори толкова претъпкан, нито толкова скъп, колкото всички обесняваха, а дори напротив. В началото бяхме запазили ферибот, с който да пътуваме от Таити до Бора Бора. Последния ден в Сантяго разбрахме, че фериботите до там са отменени за следващите две седмици. Много се разочаровахме, защото това означаваше, че ако искаме да отидем, трябва да си вземем самолетни билети, а това определено нарушаваше бюджета ни. В крайна сметка, след като купихме билетите до там, срещнахме двойка австрийци във Великденски остров, които ни обясняваха, че местната компания предлага пасове, които включват обиколки на няколко острова на цената на един билет. Направо мислехме да пишем благодарствено писмо на фериботната компания. Ако не бяха отложили пътуванията си през този период, просто щяхме да си посетим само Бора Бора, не че е малко, но все пак предпочитахме да посетим и други острови. Много преди да тръгнем от България гледахме с интерес атола Рангироа и уникалния начин по който изглежда - огромен коралов кръг и океанската бездна по средата. Освен с красотата си, мястото привлича и с това, че е един от най - големите естествени световни аквариуми и е сбъдната мечта за всеки гмуркач. По това време посещението му изглеждаше непосилно, но сега ставаше ясно, че мечтата ни можеше да стане реалност. След известни пазарлъци, успяхме да сменим единичния билет за този пас и да обиколим още 2 острова във Френска Полинезия, включително и мечтания Рангироа.  

Но все още бяхме в Морея

и трябваше да се насладим на прекарването си тук. Отидохме до мястото, където могат да се видят делфини и костенурки, полюбувахме им се и след това просто се насладихме на кристалните плажове с топла вода. На връщане отново ни поваля, но ни качи поредния французин с интересна биография. Живееше в Папете и каза, че нещата тук доста са се променили от началото, когато е дошъл.

Насилието все повече се разпростирало, особено в столицата

Обясни го с настройването на местните срещу белите, поради факта, че са по - богати и имат всичко. Разходките вечер са били много опасни, защото постоянно има нападения и обири. Проблема идвал основно от това, че голяма част от младите не работят и пият по цял ден. Френска Полинезия е известна с това, че повече от 50% от населението е на възраст под 20 години. Същия феномен наблюдавахме и в Островите на Кук, но там обикновено се прояваваше в домашно насилие. Интересно беше как навлизането на цивилизацията им е повлияло и на бързо е променило ценностите им, като са попили във възможно най - лошото от западния начин на живот. По време на преминаването ни в Папете по пътя за ферибота и обратно, стана ясно, че е едно доста мръсно, шумно и претъпкано място, с ужасяващ за мащабите си трафик.

Последната ни вечер в Мореа

прекарахме с Дом, който направи жест и ни заведе до мястото за най - добър изглед към двата залива. Гледката наистина беше страхотна, но беше облачно и мрачно. Прибрахме се отново мокри, но това отдавна не ни правеше впечатление. На вечеря стана въпрос за третия пол тук - вече бяхме забелязали няколко представителя, докато се помотавахме наоколо. Обикновени мъже, които просто са по женствени от останалите. На времето в семейството са ги приемали нормално, тъй като са помагали в домакинството - наричали са ги "mahu". След втората световна война и превръщането на Бора Бора във военна база от американците, вече не им се радват толкова, поради факта, че през този период започват да проституират. На сутринта излезе много по - рано от нас и просто ни остави да се оправяме по - същия начин, по който ни беше и посрещнал. Определено запомнихме нашия домакин като доста симпатичен и интересен човек. Отново валеше и вече се чудехме как ще стигнем до пристанището на време за ферибота. Поредният приятен французин ни се притече на помощ - закара ни директно до пристанището. Каза, че обикновено спира само на туристи и никога на местни. Живееше тук от 50 години, но вече се беше изморил от Полинезия, като цяло - от влагата и горещината. Обесняваше също за насилието наоколо, дори го определи като "социална експлозия". Беше разпродал всичко и се готвеше да се прибира във Франция. За разлика от Дом, той говореше за вкъщи във Франция, а не тук. На летището , вече доволни от бързата промяна в плановете ни, нямахме търпение да пристигнем в

Бора Бора

Гледката от самолета беше повече от уникална - високия и зелен планински хълм в средата на острова, кораловия атол, който го заобикаля и цвета на водата в лагуната, заедно с бунгалцата накацали от вътрешната страна на атола. Беше дори по-красиво от всички картички и снимки, които бяхме виждали до момента. Тъй като летището се намираше на един от многото малки острови в лагуната, осигуряваха лодка която да те закара до големия остров. Джерард ни посрещна на пристанището. Беше, и си остава, най-уникалният човек, който сме срещали някога. В допълнение беше страшно отзивчив и отговаряше буквално на всичките ни прищевки. Изобщо не се разсърди, че ще останем по малко от първоначалния план и дори ни предложи да ни услужи с палатка, която да използваме на другите два острова. Бързата смяна на билета не ни беше оставила време за планиране на нощувките на новите места. В крайна сметка Джерард ни съдейства с организацията и се отказахме от палатката. Остави ни на разположение и апарата си, за да го използваме по време на целия ни престой там. На сутринта се възползвахме от безплатните колела, които ни осигуряваше и потеглихме да изследваме острова. Обиколката на острова по крайбрежния път е само 32км, но ти предоставя най-страхотните емоции и гледки наоколо. По пътя събирахме всякакви плодове, които определено оценихме на вечеря. Спирахме където ни хареса и дори поредния порой не успя да развали страхотното ни преживяване. На следващата сутрин, Джерард предложи да ни остави

до един от известните плажове,

от където с канутата да стигнем до 2 малки островчета. Доста гребане имаше до там, но определено си заслужаваше - подводния свят беше страшно разнообразен и видяхме доста рибки, които не бяхме виждали преди. Имаше още няколко семейства на скалите, с които заедно хранехме рибите с хляб или просто отваряхме и затваряхме една огромна мида, като малките балончета привличаха рибите повече и от хляба. Буквално се блъскаха в нас. Иван си направи разходка с кануто и до рифа, като по едно време направо се изгуби от погледа ми и само виждах как големите вълни се разбиват с трясък в рифа. Прибирането обратно до уговорения плаж беше малко по - сложно, поради вятъра и вълните, които излезнаха. Тъкмо починахме малко и събрахме няколко кокосови ореха за вечеря, когато се засякахме отново с австрийската двойка от Великденски остров. Дадоха ни доста ценни съвети и за Нова Зеландия, а и се оказа че имаме същите планове за посещение на останалите острови. На следващата сутрин, Джерард ни събуди с плодове и току що изпечени франзели и с обещанието, че вече времето се оправя. Отново потеглихме с канутата, само че този път в обратна посока. Разполагахме с детайлни обяснения, от къде да минем, къде да спрем за шнорхелинг и къде да не спираме, защото са частни острови и ще ни направят забележка. Собственика на един от малките острови в лагуната, с цел да си осигури спокойствие, се беше оградил с хиляди кокосови дървета, като само едното струваше по хиляда долара. Очевидно високо ценеше спокойствието си :)

 

Спряхме до един малък остров,

където се запознахме с местен гид, който водеше туристи с лодка на пикник. Оказа се, че и той е частен, но явно не беше проблем да останем. Дори местният ни донесе кокосов хляб, който си беше по вкусен от нашия кекс. По късно стигнахме почти до острова на летището и се разположихме на една пясъчна плитчина с няколко кокоса наоколо, оставени, очевидно с идеята да се превърнат в палми. Мечтаехме си това да е нашия частен остров... :) В близост се намираше един по-голям остров и две кучета съвсем скоро се присъединиха към нас. Ровеха пясъка и търсеха рачета, а после ги гониха към водата. Когато дойде време да тръгваме едното много настояваше да се качи в канутата ни. Май остана доста разочаровано, че не е желано. По пътя на обратно видяхме няколко големи ската - бяха поне по 80см диаметър - сиви и черни. Минаваха под канутата, а ние ги гонихме, за да ги видим по отблизо. За вечеря Джерард ни приготви сурова риба - не бяхме яли такава вкусотийка до сега. Разказваше ни, че за първи път е дошъл тук с армията, когато са правили ядрените опити. Харесало му и втория път се върнал в Таити, където взел бар под наем. Жена му беше местна и работела за него в бара. След като забременяла се разбрали, че той не иска сериозно обвързване, а тя иска да задържи детето. Така, той се прибрал обратно във Франция, където осъзнал, че не иска да загуби дъщеря си и се върнал отново. В последствие се беше появил и син, и така той останал с жена си, докато децата не поели техния си път. Жена му идваше от малък остров от архипелага Туамоту, където до скоро не е имало ток и вода, а вечер се налагало да палят голям казан пълен с кокоси, за да се предпазват от комарите. Сестрата на жена му, в последствие се оженила за французин и от дълги години, живеела във Франция. Вече говорила за родното си място като за варварско и лишено от всякаква цивилизация. В последствие с прокарването на ток в селото, първи си купил телевизор местния китайски търговец. Китайците са едни от първите заселници във Френска Полинезия, а начина по който са започнали да търгуват и изкарват пари е повече от показателен за тяхната предприемчивост. Тъй като топлата вода си е била голям лукс по това време - първо трябва да я донесеш от някъде, а след това да накладеш огън, за да я стоплиш, те са започнали да я продават на очевидно мързеливите полинезийци. В последствие са развили бизнес и в други насоки - като в крайна сметка, голяма част от земите на островите се държаха от китайци. Та въпросния китаец с телевизора бил звездата на острова и всички се струпали под прозореца му вечер, за да гледат култовия по това време сериал Спайдърмен. На сутринта цялото село обсъждали геройствата му и как и те искали да се научат да летят като него. Когато Джерард започнал да им обеснява за илюзията в киното и, че всичко е в следствие на модерна техника, те се изумявали как е възможно да се създаде такава техника, а да не може човек просто да си лети. Дори, когато той им разказвал за първия човек кацнал на луната, те му се присмивали, че вярва, че е възможно човек да кацне на луната, но не е възможно да лети.

За странните разбирания на местните

стана ясно и когато ни разказваше за различните видове бизнес, с които се е занимавал в Полинезия. Сред тях - ресторанти, барове, търговия, студио за татуировки и дори лодка за разходка на туристи. Най - доходоносен е бил бизнеса със строителството, като обикновено строяли бунгала и къщички за туристи. Една от поръчките била за жълта фасада, а местните работници до тогава не били правили такава. Толкова ги стресирала различната задача, че освен оцветителя, забравили за останалите стабилизатори и мазилката много бързо паднала ;) Местните синдикати обаче си настояват за големи заплати и минималната заплата тук се равнява на тази във Франция или около 1250 евро. С цел да запази райските си владения, Франция изпраща ежегодно по повече от милиард евро бюджет. Всички социални придобивки се равняват на западноевропейските и стандарта на живот тук е много висок. По време на един от множеството циклони, минаващи през дъждовния период, Джерард беше загубил покрива на къщата си, а лодката му потънала в лагуната. Всички разходи са му били възстановени от Френското правителство. Разказа ни още за децата и внуците му и как неговите родители никога не са възприели децата му, поради факта, че имат местна жилка и говорят френски с местния диалект. В последствие дори спрели да ги посещават...

Беше 1-ви май и типично по френска традиция беше почивен ден. Нямаше и хляб от къде да си вземем, затова се наложи отново да разчитаме на запасите на Джерард, който както обикновено нямаше нищо против да помогне. Прекарахме последния си ден в Бора Бора отново обикаляйки с колелата, като се изкачихме до едно малко хълмче, за да се насладим на уникалната гледка, която се предоставяше към лагуната отгоре. Следобеда плувахме на едно плажче, гонейки с часове огромен скат, който идваше да обира остатъците от риба, които местните хвърляха във водата. Само опашката му беше по дълга от метър. По пътя на обратно се сетихме за Стив Ървин - ловецът на крокодили, и факта че беше убит от точно такъв скат. Със сигурност му беше досаждал повече от нас, но и ние добре се постарахме J Отново прекарахме вечерта в компанията на страхотния ни домакин и прясната риба, която ни донесе. Говорихме за скъпата електроенергия на острова, за целенасоченото не навлизане на соларните панели, за липста на градски транспорт и невероятно скъпите таксита, очевидно все бонуси, получени от добрите управници. И тук водата е скъпоценен ресурс, но обикновените хора могат да преживяват и само с дъждовната. Проблема е, че хотелите не могат. Затова произвеждат прясна вода от солена - изключително скъпа технология, която местните заплащат на 80 цента кубика, а хотелите, като масови потребители - 10 евро кубика. Не ни се искаше да се разделяме със симпатичната ни къщичка и страхотния ни домакин, но дойде време да напуснем Бора Бора.

Отлитахме към заветната Рангироа

и понеже самолета не беше пълен, туристите постоянно се местихме ту от едната му страна, ту от другата, за да не изпуснем уникалната гледка на кораловите атоли, разположени под нас. Повечето от полинезийските острови са образувани в резултат на изригването на вулкани и с течение на милиони години, те са пропадали докато накрая, целия остров потъва и от него остава само кораловата стена.

Рангироа е третия по големина коралов атол в света,

след един от атолите, разположен на Маршалските острови и такъв на Малдивите. Малките островчета, част от атола бяха в най-причудливи форми. Лагуната на Рангироа бе толкова огромна, че не можеше да се обгърне с поглед дори от самолета. Фреди ни посрещна на летището - беше много приятна и още с пристигането ни, ни извоюва по-добра цена за гмуркане. На целия атол имаше две селца, населени с хора, разположени в двете му противоположни страни. В последствие се оказа, че другото населено място в момента се използва само от местните, които гледат копра (олио добито от изсушената вътрешност на кокоса), но за да се заредят с провизии, е необходимо да минат цялата бездна по средата, за да дойдат до нашето градче. А то се простираше на скромните 10км от общата дължина на атола надвишаваща 200км.

 

Разходихме се из плажа,

който беше целия покрит в корали и докато говорихме за гмуркането и за това, че задължително ще видим големи акули, в следващия момент Фреди ни обесняваше за плажа пред бунгалата. Затова как тук можем да плуваме с различни риби, но най вече със скатове и акули. Тъкмо се чудехме дали сме я разбрали правилно или нещо се е объркала и говори за гмуркането, когато тя посочи към водата, където плуваха 2 малки черно пери акули дълги около метър. Каза, че обикновено са много срамежливи и бягат от хората, но все пак си бяха акули...Всеки път когато влизахме във водата се оглеждахме притеснено, да не би случайно тези толкова срамежливи екземпляри да се намират в близост. :) Следобеда докато мързелувахме на плажа се запознахме с останалите нощуващи в хостела, предимно французи - все големи симпатяги. Разбрахме се да пазаруваме заедно и да си приготвим вечеря. Съвсем в близост живееше местния рибар, така че прясна риба имаше постоянно. Забавлявахме се с историята за това как местните се закичват с цветя. Когато носят цветето на ухото си в ляво, това означава че са заети, а когато е в дясно са свободни. Колко проста и същевременно полезна концепция... :)

Станахме рано сутринта и закусихме всички заедно, включително и една възрастна дама - Жоел, която щеше да се гмурка с нас. Фреди, собственичката беше също на закуската и освен за акулите и за предстоящото гмуркане, говорихме и за токсичността на лагуните и за това, че не е препоръчително да се яде риба от лагуната. Тя го обясни съвсем просто: токсичните водорасли, биват изяждани от коралите, малките риби ядат корали и съответно натрупват токсини. Те биват изяждани от големите риби, които съответно натрупват още повече токсини и ако не е препоръчително да се ядат малките, то е направо забранено да ядеш големи риби от лагуна. Проблема става по-голям, когато коралите са мъртви и през времето за което пак израстват - обикновено седмица, не ядат токсините от водораслите и те просто се натрупват по повърхността им. Тогава малките риби ядат директно токсините и трупат много повече, отколкото ако ги поемат през коралите, които ядат.

  Очаквайте продължението Автор: Иван Иванов Снимки: авторът

• Още от същото околосветско пътешествие:
  • Гватемала,
  • Мексико
  • Венецуела
  • Перу
  • Боливия
  • Аржентина
  • Великденски остров

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

Прочети цялата новина

Свързани новини: