41. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – УЙЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕЙТС

Пламен Асенов

24. 07. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=44

Не знам с коя дума да започна. Мога да започна със „смърт”, но това никога не е добро начало. Мога да започна с „поезия”, но как ще свърша, след като поезията никога не свършва. Мога да започна с Ирландия, но всяка родина е една за много. Не, няма да ви мъча, ще започна и с трите думи едновременно, като кажа само – Уйлям Бътлър Йейтс.

Йейтс чете „Студено небе”

Превод: Внезапно аз видях студеното, измамно вкусното небе.

Великият ирландски поет Уйлям Бътлър Йейтс чете стихотворението си „Студено небе”. В него, както и във всичките му други стихове, поезията, смъртта и Ирландия живеят заедно. Не е случайно, че в мотивите на комитета, който през 1923 г. му присъди Нобеловата награда за литература, пише – „за неговата винаги вдъхновена поезия, която по крайно артистичен начин дава израз на духа на цяла една нация“.

Ян Фанет, „Думи за истинската музика”

Всички песни в албума „Думи за истинската музика” на ирландеца Ян Фенет, който излезе миналата година, са по текстове на Йейтс. Ирландия обича своя поет. Ирландия изобщо обича своите поети – може би затова и светът ги обича. „В едно общество, отхвърлило изначалното богатство на въображението, едва малцина, не повече от три-четири хиляди на милион, ощастливени от качествата на собствената си натура и от случайното стечение на обстоятелствата, след много и много труд  съумяват да прозрат до дълбините на въображението” – пише Йейтс в един текст, появил се на български в сборника „Кръвта и луната”, в превод на Владимир Трендафилов. Хареса ми неговото скромно – „едва малцина, три-четири хиляди на милион”, при посочването на онези, които съумяват да прозрат. Ако беше българин, щях да го обвиня в манипулативен оптимизъм, но ирландците наистина обичат своите поети. И все пак, не е случайно, че точно поетът Уйлям Бътлър Йейтс често е определян от критиците като „последният романтик”. В литературен смисъл това означава, че, след като той има стихотворение за виното и любовта, ако някой друг след него напише такова, то няма да му се брои за принос към традицията на романтизма. Критиците нямат чувство за хумор, нали?

Йейтс, Пиянска песен

Превод: Виното влиза през устата, а любовта през очите. Това е всичко, което трябва да знаем за истината, преди да остареем и умрем. Вдигам чашата до устата си, гледам те и въздишам.

Това е буквален превод на целия кратък текст от винено-любовното стихотворение на Йейтс с малко некрасиво звучащото на български заглавие „Пиянска песен”. Не е пиянска песен, то е опияняваща песен за живота, дишането и любовта. Какво да ви кажа за любовта – в началото забравих тази четвърта най-важна дума в живота и творчеството на Уйлям Бътлър Йейтс.

Йейтс е роден през 1865 година в Дъблин, в англо-ирландско протестантско семейство. Първата голяма любов идва от майка му. Тя отглежда четири деца с помощта на стари ирландски истории, митове, приказки, песни. После тази любов се разклонява в две, дори три посоки, но в крайна сметка всичко отново се събира и излива в творбите на поета. От този неизчерпаем фолклорен извор Йейтс прихваща здраво ирландската митология като основен поетичен инструмент, романтизма като поетична пелерина и страстта към метафизиката и окултното като специфична житейска и творческа нагласа. Да, при него тази склонност не е поза, както го обвиняват по-късно, а има дълбоки, до голяма степен – фройдистки корени. След Дъблин семейството се мести да живее в Слайго, градче в ирландската провинция, после в Слау, край Лондон, а когато Уйлям е на 15 – отново в Дъблин. Йейтс сменя доста училища, включително сегашния Ирландски национален колеж по изкуства и дизайн. Много предмети изобщо не му вървят. Математиката, естествено, но също и чуждите езици. Предполага се, че той е бил „тонално глух”, което по принцип означава, че човек не различава музикалните тонове, но в неговия случай пречи и за усвояване мелодията на езика. Как тогава създава своите поетични шедьоври, при това в класическата мерена и римувана реч, не в свободния стих – това е добър въпрос с неясен отговор. Чуйте, само го чуйте, няма да превеждам – „Когато остарееш” на Уйлям Йейтс, в изпълнение на Колин Фаръл:

Колин Фаръл, „Когато остарееш”

Така или иначе, когато е на 19, в Dublin University Review се появява и първата поема на Йейтс, герой в която е един магьосник. Следват стихотворения, свързани с езичеството, любовта и рицарите. Критиката ги определя като „не-ирландски”, конвенционални и създадени под влиянието на Шели, Спенсър, Уйлям Блейк и пре-рафаелитите. Три години по-късно Йейтс отново е в Лондон и, освен че пише, проявява една друга своя любов – да основава разни неща и да членува в общества. Започва с Rhymers’ Club, създаден заедно с група лондонски поети, седящи на бира и поезия в една кръчма на Флийт Стрийт. Те стават известни като „трагичните поети”. Цял живот нататък Йейтс членува, отписва се и се записва, изучава, захвърля и пак си навира носа в общества, свързани с мистицизма, спиритуализма, окултизма и астрологията, включително обществото „Призрачен клуб”, прочутия орден „Златна зора”, теософското дружество на мадам Блаватска. Още през 1892 година той твърди – „мистичният живот е център на всичко, което правя, което мисля и което пиша”. Това не е признание с половин уста, а избор на човек, който знае какво прави и защо – както личи и от цялата му поезия. В Лондон Йейтс се привързва още повече към Ирландия, а когато се връща там, създава Ирландския литературен театър. Начинанието е неуспешно, но после с приятели създава прочутия Abbey Theatre, сегашния Национален театър на Ирландия. Той се открива с пиеса на самия Йейтс, който все пак си остава известен не като успешен драматург, а като велик поет. Пиесата се казва, доколкото мога да го произнеса, „Катлийн Ни Хулихан” – женско име, символ на ирландската независимост. Тази, пък и други негови пиеси, носят силен националистически заряд, което не е характерно изобщо за поезията му, в която самата Ирландия е красота, но не и революция.

Езерният остров, песен по текст на Йейтс

Така или иначе обаче, Йейтс се чувства силно ангажиран с борбата за независимост на Ирландия – което е малко странно, като се имат предвид произхода и вярата му. Но тази крушка с национализма си има дълга и красива опашка. Тя се казва Мод Гоун – склонна към окултизъм къдрава чаровница и върл националист, девойка, в която Уйлям се влюбва за секунда. Тя е негова муза почти цял живот, въпреки че му носи доста разочарования. Например – постоянно го обвинява, че не е истински националист, поне пет или шест пъти отказва предложенията му за брак, жени се за радикален ирландец, а сексуално консумира връзката си с Йейтс много години по-късно. „Трагедията на половия акт е вечната девственост на душата” – коментира по този повод той. Така или иначе, въпреки многобройните други връзки, които има, Йейтс се чувства предан на Мод, пише за нея поезия, прави я героиня в пиеси. Но един ден, след десетилетна духовна близост, разбира, че истинската любов си е отишла и се е превърнала в любов по задължение. Тогава Йейт, който е на 51 и е решил твърдо да се задоми, предлага брак на дъщерята на Мод, 21-годишната Изиолт. Тя отказва. Шест години по-рано, когато е на 15, самата Изиолт, за да се спаси от тъжния си живот, му предлага да се ожени за нея, но тогава той, още влюбен в майка и, отказва. Странно нещо е животът. Но, така или иначе, Йейтс се жени за 25-годишната Джорджи Хайд-Лес. „Джорджи ли…..не можеш, тя трябва да е мъртва” – възкликват приятелите му по повод на госпожицата със странно поведение и възгледи, свързани с окултизма. Връзката обаче вдъхва нов живот на Уйлям. На първо време – веднага след сватбата двамата се отдават на тъй наречено „автоматично писане”, практика, свързана от една страна с психоанализата на Юнг и развитието на модерните течения в изкуството, а от друга – с окултистките практики. Джорджи е медиум, говори с духове. Двамата наричат духовете „съветници” и от контактите с тях се ражда философско-поетичната книга „Визия”, издадена през 1925 година. Тогава Йейтс вече е получил Нобеловата награда и е един от най-известните ирландски писатели, избран е за сенатор и се увлича по фашизма на Мусолини. Не чак толкова много, че да зачеркне доброто си име, но достатъчно, за да го помрачи. През следващите години, до смъртта си през 39-та, въпреки разклатеното здраве, той има няколко вдъхновяващи романтично-сексуални връзки и издава доста книги. Критиците го класират дори като една от странните птици в литературния свят, защото издава най-добрите си книги след като е получил Нобеловата награда, а не преди това. Все пак старостта побеждава иначе младия му дух. Йейтс отива в Южна Франция, за да се закрепи здравословно, но там умира. Вече е написал стихотворението си „Смърт”, в което казва, че човекът знае смърт какво е, защото чонекът е създал смъртта. Волята на Йейтс е да бъде погребан и след година, когато името му се забрави, да бъде върнат в любимото си имение в Слайго. Това се случва обаче чак след войната, през 1948-ма. Ирландското правителство изпраща специален кораб, за да прибере останките на своя велик поет. Капитан на кораба – по невероятна приумица на съдбата, е синът на Мод Гоун, голямата любов в живота на Уйлям Бътлър Йейтс. Освен, разбира се, любовта му към поезията, смъртта и Ирландия.

The Cranberries, гробът на Йейтс

Прочети цялата новина

Свързани новини: