Ето какво показват оперативните данни. Първо да видим картината на натовареността на мощностите (блокове 5 и 6) от по-рано през деня, днес 31 август 2013 г.:  

Благодарение на научно-техническия прогрес днес, за първи път в 39 годишната история на родната АЕЦ, вие, хората извън телените огради на площадката и, ще имате уникалния шанс да проследите непрекъснат, двумесечен тренд в изменението на ...

Нина Господинова

Нина Господинова трябва да е позната вече на читателите на блог Де зората, а също и на приятелите, френдовете и следовниците ни във Фейсбук. Още по-познати трябва да са тя и многобройната й дребна челяд на всекидневните участници на протестите в София.

Благодаря й за този току що завършен, дишащ още искрено вълнение и голяма грижа текст. Заглавието и курсивът са на “Де зората”.

М.Р.

---

България се намира в сложна до невъзможност ситуация.

Ситуация на непреодолим антагонизъм между отделните съставни части на обществото. Двубоят е на съвършените антитези, които не могат да съжителстват мирно така, както не могат да съжителстват огънят и водата. Гладиаторска битка*, от която ще зависи не само личната, но и свободата, разбирана като безусловен суверенитет на отечеството ни.

От едната страна на арената са застанали подобно на Великата китайска стена сплотени като един всички комунисти, сметкаджии, продажници, безхаберници и обикновени идиоти, а от другата страна се е разположила нашата “разпасана команда” от протестиращи, в огромната си част хора, които не се понасят взаимно, които се отричат едни други, такива – пламенни, бързащи да постигнат оставка и други – решили да направят от протестите начин на живот.

Така се стигна до положение, при което съ-мишлениците не си съ-трудничим понеже не се виждаме едни други (това ясно личи в текста на templar, който съвсем откровено пита къде са привържениците на ГЕРБ на протестите). Тук важният въпрос е този не за видимостта изобщо, а за видимостта в един етичен план, при който губим цялата картина на протеста, понеже нашето политическо око различава само строго себеподобните.

Да, България се намира в сложна до невъзможност ситуация.

От една страна тя е кристално ясна – безупречно отчетливо се различават моралните от неморалните съждения, цели и постъпки. От друга страна всички са парализирани, застинали в някаква скована поза, която олицетворява определена политическа страст, на която са подвластни – глухи и слепи за истината и реалността, за всяко рационално решение.

Кои са невиждащите се групи и несводими ли са те една към друга. Отговорът на този въпрос е решаващ за успеха на начинанието.

Протестът се състои от ядро, маса и изключения.

Ядрото е формирано главно от креативните привърженици на извънпарламентарната опозиция и нейните умерени, интелигентни симпатизанти, масата са вдъхновените поддръжници на ГЕРБ и подкрепящите тази партия прагматици, а изключенията – представителите на различни социалистически организации, отвратени до подобна самоотвержена, автоимунна реакция към собствената си партийна принадлежност.

У всички тях (нас) се долавят характерните признаци на “изоставеното дете”, подхвърлено на собственото си произволение. Това доскоро беше много симпатично, но ето че септември ни поставя пред сериозната дилема: ще се обединим ли ментално и емоционално в името на постигане на действителната цел, която ни събира на жълтите павета или ще останем незрящи за останалите проявления на десен политически разум.

Да се огледаме за миг.

Крилото, подкрепящо извънпарламентарната опозиция е шумно и ярко. То ръководи протеста, генерира “креативни” идеи и по всичко личи, без това да се артикулира по никакъв начин, че е набрало опасна инерция в творчески план, и че по силата на тази инерция може реално да пропусне момента за обединение с останалите протестиращи. Това е групата на интелектуалците, понякога по-суетни от допустимото, които не могат да приемат насериозно, че и други, обикновени хора изпитват подобна на тяхната нетърпимост към правителството на тройната коалиция.

Непрекъснато задават въпроса, къде са привържениците на ГЕРБ на протеста, като добре знаят, че същите са плътно около тях. Конкурират се с тях, дистанцират се при всеки повод, игнорират ги. И това не за друго, а от удобство и тщеславие да останат при другарите си от едно интелектуално “тесто”. Да не допуснат никакъв примес на прагматизъм в идейно чистите им позиции на убедени антикомунисти без да могат да дадат приемливо обяснение за присъствието на дълбоко дискредитирани партийни водачи като Пръмова (Кунева) в закваската за тяхното тесто. Така, те се оказват антикомунисти, решени отнапред да прокарват двоен стандарт, прагматични в компромиса с процентите на Пръмова (Кунева) и неспособни да направят компромис с единствената политическа сила, която може да сбъдне мечтата им за изместване на комунистите от властта.

Тук резонно възниква въпросът: А дали е така и дали е мечта?

На тези въпроси трябва да отговорят не точно те, а ръководството на извънпраламентарната опозиция, но не така както тук, а честно и откровено. Необходим е един ясен отговор на въпроса: биха ли предприели съвместни действия с парламентарната опозиция в подкрепа на протестите.

Честният отговор е важен. Увъртанията са вредни и пораждат съмнения. Представителното ядро на тази опозиция трябва да заяви ясно и отчетливо, не какво ги дистанцира от ГЕРБ, а ще се съюзят ли с тази партия за осъществяване на конкретни политически действия, а именно за сваляне на управляващите. В противен случай ще остане подозрението, че се стремят не към власт, а към скромно парламентарно представителство. Че им е достатъчно да си останат елитарната, малка партия на софийските интелектуалци, и че им трябват хора, точно толкова, колкото да ги изпратят в Парламента. Не повече, за да не се вулгаризира образа им в обществото.

Крилото на ГЕРБ е по-радикално, но тъй като се състои от неартистични хора без особен усет към режисурата и ПР-а, не бие на очи. Те обаче се чувстват най-изоставени. Техните лидери не се виждат на протеста. И не отправят призиви към него. Преглъщат без особено съкрушение издиганите анти-ГЕРБ плакати и имат по-ясна представа за необходимостта от съвместни действия с останалите дясно ориентирани граждани. Понякога отблъскват в стремежа си да омаловажат грешките и да преувеличат постиженията на доскорошните управляващи.

За сега, привържениците на извънпарламентарната опозиция по протестите им отказват обединение и дори взаимодействие.

При това с пренебрежение.

Позициите на интелектуалците, подкрепящи ГЕРБ великодушно се приемат за ексцентрични и толкова. Пък и колко на брой са интелектуалците, подкрепящи ГЕРБ или по-точно колко от тях са готови да го признаят в средата си? Нищо, че като тях мислят и постъпват много хора и те са почтени и умни. Нищо, че в редиците на тези прагматици се открояват фигури на всепризнати анти-комунисти, остатъци от отдавна прокуден от България интелектуален елит, политически затворници, изстрадали с цената на потресаващи житейски драми стремежа си към свободата. Свобода, която вече 23 години проиграваме, напук на техните жертви и страдания. Истински борци за демокрация, които в безумието си на недорасли по дух игнорираме и съдим.

На тези хора, парламентарната опозиция трябва ясно и отчетливо да каже – иска ли властта и за какво ще я употреби, когато се завърне в управлението. И крайно време е да призове милионните (1 081 605 избиратели според последния протокол на ЦИК) привърженици на ГЕРБ в София и в страната и да ги поведе към жълтите павета.

Да, България се намира в сложна до невъзможност ситуация, а 4-ти септември е близо и ни изобличава.

---

* Гладиаторска битка – в смисъл битка между несвободни, своеобразни пленници на комунизма.

Много е трудно да се напише каквото и да било за такъв спектакъл. Или да се предаде с думи усещането, което предизвика той миналата вечер на националния стадион "Васил Левски". Във всеки случай снощи видяхме нещо невиждано до този момент у нас. Не само от гледна точка на аудио-визуалното изживяване, което ни предложиха Роджър Уотърс и мега-професионалният му екип, но и като послание и символика. И в този, втория смисъл - нещо, което не съм сигурен дали заслужаваме.

Бях гледал записи в YouTube, бях изчел доста за невероятното шоу, но въпреки всичко не бях подготвен и наполовина за спектакъла, който предстоеше. Стената от "тухли", извисяваща се през сцената от единия до другия край на стадиона, предстоеше да се превърне в платно за най-въздействащата прожекция, която някога съм виждал.

A snapshot in the family album - daddy, what else did you leave for me?


Когато започна всичко и публиката изригна във възторг при появата на Роджър, стана ясно, че това няма да е обикновен концерт, пък било то на един от най-легендарните музиканти в рока. Автобиографичните елементи, отправките към Втората световна война, снимката на бащата на Уотърс и на други мъже и жени, загинали във войни и или убити невинни от потиснически режими, буквално ме разтрепераха. Не можех да ръкопляскам, да викам, да пея заедно с публиката. На сцената видях този възрастен човек, посветил живота и творчеството си на своя баща, с когото никога не се е срещал, и на протеста срещу безумното лице на войната, на консумеризма, на всички онези сили, които потискат и смазват човека. Този човек обикаляше света със своето послание и същият този човек тази вечер беше в София, България - страната, която не бутна своята стена. Почувствах се невероятно нелепо.


Искаше ми се да се кача горе и да му кажа: "Хей, Роджър! Ние не бутнахме Стената, ние си я държим подобно на каторжника, който е свикнал с веригата си и дори си я харесва. Това е страната, в която хората катерят Бузлуджа с автобуси, за да размахват плакати "Искаме си социализма!" в сянката на една разбита бетонна чиния, а правителството си организира всенародни митинги в своя чест, както е правило в продължение на 45 години през миналия век".

 България не разбра Роджър Уотърс. Медиите положиха много усилия за това. Не става въпрос за онези няколко хиляди зрители, които бяха на стадиона и които със сигурност ще носят винаги в себе си спомена за величествения спектакъл. Става дума за онези, огромното мнозинство от хора, които чуха за Уотърс по телевизията и от печата. За медиите акцентът беше в това колко стар, "грохнал", "капнал" и съсипан изглеждал музикантът. Два дни се занимаваха с много тревожния въпрос защо ли е решил да отиде на гроба на майор Томпсън в Литаково (вместо примерно да се снима с полуголи девойки в Син Сити). Някои го обявиха за комунист, други за политически объркан човек. Веднага след концерта всички се хванаха за надписа "оставка", появил се за 5 секунди върху Стената по време на изпълнението. Със сигурност това ще е и единствената новина, която ще се появи в утрешните вестници.


Tear down this wall!

Безкрайно тъжно. Посланието на Уотърс си остана там, между трибуните на националния стадион. Който видял - видял. Който разбрал - разбрал. А именно - да се вгледаме в самите себе си, в стените, които ни заобикалят. Да открием демоните, които ни преследват и които са се вкопчили в нас. Някои са видими и имат реални измерения, други са стаени дълбоко в нас и трябват много усилия, за да ги откъснем от себе си. Да съборим тези стени! Звучи някак мъгляво-привлекателно, нали? Звучи космически - така, както са звучали Pink Floyd за българина отпреди 30 години, доволен от своите банички за шест стотинки и боза  за четири. Звучи така и днес на същия този българин, който си носи веригата около крака и е доволен зад своята Стена. Пък дори и да не е доволен, е крайно подозрителен, че отвъд Стената въобще е по-добре. Comfortably numb - това е нашата песен и перманентно състояние.

Авторска снимка на Илиян Ружин. Публикува се със съгласието на автора. Други снимки от същия автор тук.