Говори Пловдив: КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ДЕМОКРАЦИЯТА ЗА СВОИТЕ ВИСШИ ЦЕЛИ

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Съжалявам, граждани, но стоте дни Протест, които отбелязахме в събота, вместо повод за гордост, за мен се превърнаха в повод за сериозен размисъл и ме доведоха до една еретична мисъл – най-добре е Протестът да спре, поне в тази си форма, която изглежда вече изчерпана.

Добре, де, добре, знам всички гнусни епитети, с които ще ме наречете заради това, но опасението, което стои в дъното на идеята, е резонно: страхувам се, че с безплодието си Протестът вече започва да играе обратна на желаната роля – вместо да свали от власт антидемократичното комунистическо управление, той все повече му служи за демократичен параван, с който то да си прикрива срамотиите.

Комунистите, както и всички останали бандити, през годините са доказали, че знаят как да използват слабостите на демокрацията, като ги превръщат в свое оръжие.

Не сте ли се чудили например защо царският режим в Русия не убива терористи като другарите Ленин, Сталин и Дзерджински, а ги праща на заточение в Сибир. Дали защото е „гнусен”, както те твърдят, или защото все пак спазва някакви демократични правила? Леле, колко трудно им е било на горките – режимът им осигурява квартира, плаща им пари, с които те да живеят, без да работят, да лежат цял ден като михлюзи върху печката на някой тьотка и да пишат тъпите си съчинения или просто да обмислят пъклени планове против самия режим.

А бягствата им от Сибир? Като чуе думата „бягство”, човек инстинктивно си представя как героите тези изминават дълъг и труден път през тайгата, а царските пазванти ги гонят отзад с бесни кучета. Но да сте попадали на подобен героичен разказ от страна на споменатите другари? Доколкото познавам комунистическата пропаганда, ако имаше и най-малката подобна история, непременно щяхте да попаднете и на големи разкази за нея. Но не попадате, защото няма, те нямат какво да разкажат. Истината е, че целият им подвиг, наречен „да избягаш от заточение” се състои в простото усилие да отидеш до гарата и да се качиш на първия влак.

И после същите тези измислени комунистически герои измислиха истинските сибирски лагери, в които наистина да  избиват противниците си, не да се лигавят с тях.

А знаете ли, че Хитлер, точно докато е затворен в крепостта Ландсберг заради смешния си пуч, пише „Майн Кампф” като диктува на Рудолф Хес, който за целта го посещава всеки ден? Ето как българското издание на книгата описва условията, осигурени от „разкапаната от пороци” Германия на бъдещия свой фюрер и палач: „Килията, в която е настанен Хитлер, е слънчева приятна стая с лавров венец на една от стените, в която – а също и в трапезарията, украсена със свастика – вместо през определените 6 часа седмично за прием, идват почти всеки ден гости….. Посещават го и жени, отрупват го с цветя и любимите му бонбони и сладкиши. Прелиства книги по история, история на изкуството и военна история, произведения на известни философи и политици. Хитлер по-късно се шегува, че Ландсберг бил неговото висше училище на държавни разноски. В двора на крепостта можело да се спортува и да се практикува градинарство.”

Градинарство, моля ви се! Сигурно за да усвои подрязването на храстите във формата на свастика. Или с цел морално прераждане, кой знае…..

Но защо да се връщаме толкова назад? Неотдавна норвежкият убиец Брейвик, който застреля 77 души, не само убедено твърдеше пред съда, че е невинен, но после, в затвора, държеше на човешкото си право да има електронна поща. Забележете, не достъп до входящ Интернет, защото той такъв има, а до изходяща електронна поща. Която очевидно му трябва не за да пише покаятелни писма до Господа, а за да сее мръсната си зараза сред други хора с тревожни мозъци.

Защото сте демократи, вие сте длъжни да ми осигурите инструмента, чрез който ще ви унищожа – това е посланието, скрито – не, а нагло демонстрирано чрез подобно поведение и претенции.

Та и в днешна България комунистите вършат същото. Те използват слабостта на демокрацията и демократично мислещите, като убедено твърдят пред Европа и света – ами ето, ние сме абсолютни демократи, хората тук протестират вече сто дни и никой не ги закача, а управлението ни става все по-добро, защото се учим от грешките. Готови сме още четири години – или четири мандата – да има такива мирни и артистични протести, само и само да си седим на власт и да правим каквото си искаме в полза на руската политическа и на собствената си финансова политика.

Това казват, макар не точно с тези думи.

- То в условията на демокрация е така – думите, които се произнасят, не винаги са  думите, които се чуват – твърдят граждани на Пловдив, които обичат да различават словоредството от словоблудството. – Но то така си беше и преди демокрацията, де – клатят глава същите те, като се отдават на чувството си за обективност.

Дори в нашето журналистическо село обаче, където думите уж трябва да са мерило за истина и точност, тези дни имаме аналогичен случай. От него особено добре се вижда цялата перфидност на магьосниците, които умеят да използват демокрацията за своите висши цели. Имам предвид срамния цирк, който се разигра около радио Дойче веле и раздялата му с колегите Иван Бедров и Еми Барух.

Какво се случва? Иван и Еми пишат коментари, в които, покрай вижданията си за другите събития в България, забъркват името на печално известния тукашен банкер Цветан Василев. Той наема водеща немска адвокатска кантора, която да защити печално известното му в България добро име. Адвокатите по същество заплашват Дойче веле, а оттам и немското правителство, което финансира радиото, с публичен  скандал, от който ще пострада доброто им име. Знаем как става това – може и да не сме прави и ако стигнем до съд, някога си той да отсъди във ваша полза, но сега, в момента, вие ще понесете последствията от скандала, който ще ви разиграем. Радиото, за да запази доброто си име, решава, че не иска скандал, затова възлага на колегата Сашо Андреев не само да се раздели с Иван и Еми, но и да съчини писмо за причините, поради които това става. И, за да запази доброто си име или заради нещо друго, той съчинява писмото, макар в него сам да твърди, че сигналите на банкера Василев за едностранчивост на техните публикации „по същество не са основателни”.

Честно, по същество подобна простотия отдавна не бях срещал!

Тъй като помня отдавна, граждани, никога няма да забравя как във вестник „Нов живот” – Кърджали,  където работех  в най-мрачните комунистически времена на тъй наречения Възродителен процес, главният редактор Йордан Пекарев ни защитаваше, неколцина с големи уста като мен, от посегателствата на ченгетата и на влъхвите от окръжния партиен комитет, които много искаха да ни излапат на закуска. Вашата работа е да пишете, моята е да ви пазя – каза ни той още след първите две-три седмици, когато една нощ го навестихме в къщи с приятеля ми Стойко Стоянов и му изпихме всичката водка. И наистина, няколко години никой с пръст не ни докосна, докато не изпратиха на негово място един сюртук, чието име дори не искам да споменавам.

Бог вероятно и досега държи бай Данчо, вечна му памет, до дясното си коляно, заради истинската гражданска смелост и доблест, които проявяваше тогава, въпреки че беше член на скапаната им комунистическа партия още от юноша бледен.

И като имам такъв наистина светъл пример пред очите си, не се учудвайте, че поведението на колегата Сашо Андреев, шеф на българската редакция на Дойче веле, в момента ми изглежда толкова жалко. Той си знае, може би има някакви свои си мотиви да се държи така – но според мен в случая нито като поведение, нито като писмен текст е успял да се издигне до висините на истинската журналистика, където винаги съм смятал, че с намира.

Първо, ако, както пише в писмото на Дойче веле, Иван и Еми са „коментатори”, то някой  трябва да изясни на публиката, че в нашата професия има разлика между „коментатор” и „анализатор”, макар на някои тя да изглежда тънка и незначителна. Анализаторът анализира, което наистина изисква описаното от Андреев „стриктно разделяне на мнение от информация или пък подкрепянето на твърдения с доказуем фактически материал”. Коментаторът обаче коментира, което по презумпция е представяне на субективна гледна точка. В този случай общият принцип за обективност се спазва, като редакцията поръчва и пуска паралелен материал. Има различни механизми за постигане на професионалния стандарт, наречен „обективност”, но да не утежняваме текста с тях. Важното е, че това е задача на редакцията, в частност – на главния редактор.

Така че, второ, в случая Сашо Андреев явно не си е свършил работата като главен редактор, но за сметка на това опитва да се отърве от проблема по лесния начин – за да спаси кожата, прави евалла на печално известния банкер Цветан Василев, макар в същото време да твърди, че той не е прав.

`Ми как ще е прав, бе колега Андреев! Да не би в своите собствени медии тук Василев да задължава журналистите да се придържат към разни демократични принципи? Пред очите ми е Миколайката Бареков, който от години се опитва да се докопа до тази съкровена мечта – обективността – но все не успява. Ама продължава неистово да се мъчи, де, човекът, трябва да му се признае, независимо, че всички в гилдията са наясно – ако тази материя не я постигнеш най-късно от третия опит, то никога няма да я постигнеш.

`Ми че те, имам предвид тукашните медии на Цветан Василев, с писанията и приказките си не просто не гледат обективно на действителността, а постоянно я изкривяват, направо я претворяват всеки път по новому, пресъздават я съобразно вижданията и интересите на политическите си и финансови началници и контрагенти, тераформират я по техния си грозен образ и подобие.

Тоест, стигаме до третото важно положение – тук те стриктно държат само на собствените си права, не на правата на другите. А виж – в Германия действат обратно – държат категорично на правата на другите, особено когато те самите са в ролята на тези „други”.

И, четвърто, жалкото е, че Сашо Андреев е подвил опашка, вместо да обясни разумно на своите германски началници, че хора като Василев трябва да бъдат държани в тинята на демократичното общество, където им е мястото, защото ако демократично им подадеш пръст, те недемократично ще ти отхапят ръката. Трябваше да им обясни и още нещо, което той прекрасно знае – че демокрацията има нужда да изгражда свои защитни механизми срещу онези, които искат да използват нейните слабости, за да засилват своята антидемократична сила. А пътят към такава самозащита не минава през раздяла с журналисти, които са сред съвсем малкото, останали да говорят истината в тази страна и за тази страна.

Знам, че колегите от българската редакция на Дойче веле отдавна се чувстват пред заплахата да бъдат закрити  и да останат без работа – също както се случи с нас в ВВС, а по-рано с колегите от „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”. Но подобни стъпки като сегашната няма да ги спасят, напротив, нека са сигурни, че така окончателното им закриване е още по-близко.

Но то вече ще е закриване от друг вид – мрачно и безславно, защото никой от нас няма да напише ни думичка в тяхна защита, например – че не бива да бъдат закривани, защото са останали единствен независим медиен източник за ситуацията в България. Самото тяхно държане по време на историята с Иван Бедров и Еми Барух показва, че това вече не е истина.

А бъдете сигурни, колеги и граждани, че докато ние, демократите, се демократим един друг по кьошетата, Цветан Василев и подобните нему потриват доволно ръце и се черпят сладко, сладко в центъра на българската демокрация.

Напоследък постоянно ни побеждават, да знаете.

Прочети цялата новина

Свързани новини: