Велико Търново – независимост в компанията на зависими политици
Както помните, Орешарски веднъж напусна БНТ през товарния изход и веднъж се спаси позорно от УНСС.
Не знам дали се усещате, но това не е нормално поведение за един министър–председател, особено в демократична страна. Разширената противозаконно зона за сигурност, появяването на публични места само зад трите синджира охрана от НСО, армията и полицията, плюс заграждения, воденето на собствена агитка, „триковете“ в сценария, за да се избегне контакт с гражданството – всичко това е почерк, характерен за губернатор на окупирана страна, а не за законно избран министър председател.
За сравнение – сигурно ще ви е любопитно да си припомните подробностите от атентата срещу Райнхард Хайдрих (обърнете внимание на мерките за сигурност), военновременен губернатор на Бохемия и Моравия (днешна Чехия), по време на Втората световна война.
Кортежът на Орешарски ни задмина още по пътя към Търново. Ние не можахме да отреагираме бързо, защото задминаването стана много бързо, но в друга кола е имало екшън (видеото отдолу).
Пристигнахме безпроблемно в Търново, а там кипяха всевъзможни приготовления. Спряхме на паркинга под Царевец, където имаше паркирани огромно количество автобуси от всички краища на България – Перник, Кюстендил, Русе, Варна и т.н.
Качихме се пеша по стълбичките и – изненада. Масирано полицейско присъствие и безпрецедентни мерки за сигурност. Ограждения, а зад огражденията – металотърсачи. Ако търсеха само оръжие, сигурно щеше да е оправдано, но се оказа, че и мегафоните са проблем.
Хората с мегафоните трябваше да се върнат обратно, за да ги оставят, с мотивацията че и мегафоните били „оръжие“. Въобще, целият разказ на Гери е трагично–смешен.
Зад загражденията се стичаха тълпи от зрители. И „правилната“ банка е заела позиции ;)
Мястото беше кошмарно организирано. Целият площад беше заграден за плац, върху който курсантите правеха упражнения, така че за публиката оставаше едно скромно място преди плаца, и едно по-голямо след плаца, но на десетки метри разстояние – накъдето се стичаха повечето зрители, които бяха дошли за зарята и за спектакъла „Звук и светлина“, които само от там можеха да се наблюдават добре. Точно срещу сцената с официални лица нямаше почти никакво място за зрители, защото беше оставено само място за 1–2 редици от хора до оградата и зад тях – пътечка, през която непрекъснато някой циркулираше. В момента, в който осъзнах колко безнадеждно е придвижването ми покрай оградата в търсене на добро място, спрях движението си и се застопорих в една телефонна будка, което впоследствие се оказа много добро решение, защото никой не ме безпокоеше през цялото време, а по случайност се паднах почти фронтално пред сцената. Будката беше пълна с паяжини ;)
Поради некадърност на режисьора или поради нарочното му решение да не можем да различаваме добре официалните лица на трибуните, основната светлина светеше директно в очите ни и снимките не ставаха много добри.
Речта на председателя на Народното събрание беше приветствана от част от събралото се множество.
Включването на публиката определено ядоса Миков, който продължи речта си, натъртвайки силно на важните според него думи в изреченията.
По това време станаха няколко събития сред публиката, нагледна илюстрация защо хората биха могли да изпитват страх, ако протестират извън София.
За пример ще ви сложа следното отворено писмо, което беше разпространено чрез медиите:
Здравейте,
Пишем Ви, защото вярваме, че е необходима публичност на случилото се с нас днес, в деня на Независимостта на България, на мястото, където тя е обявена преди 105 години, както и да обърнем вниманието Ви върху начина, по който (не) се зачита върховенството на закона в България и конституционно закрепеното право на свобода на словото.
Днес, в 19:30 ч., на пл. "Цар Асен 1-ви", във Велико Търново, няколко приятели издигнахме плакат: "Чрез оставка към независимост". За отрицателно време, двама униформени и три анонимни лица, един, от които представящ се за цивилен полицай от криминална полиция, дойдоха при нас, скъсаха този и останалите ни плакати и започнаха да ни изблъскват извън мястото, където бяхме застанали. Всякакви опити да поискаме от представящите се за полицаи да се легитимират, завършиха с неуспех. Момче и момиче, които снимаха, случващото се с нас, бяха заплашени и принудени да спрат да го правят.
След като брутално и арогантно ни изблъскаха, "блюстителите на реда", новите "тайни агенти" на старата държавна сигурност, изчезнаха в тълпата. На ново място издигнахме остатъците от нашите плакати. Само след няколко минути, се появиха нови цивилни лица и доскъсаха плакатите в ръцете ни. Отново отказаха да се легитимират. Заявиха, че нямаме разрешение от кмета за стачка, на което отговорихме, че това е свободно изразяване на мнение, не е никаква стачка и не е необходимо разрешение. След като свършиха работата, за която бяха изпратени, изчезанаха по същия позорен начин.
Във всички ни остава чувството, че годините на страх, насилие и цензура между 9-ти септември 1944 г. и 10-ти ноември 1989 г. се връщат.
Някак си показателно, една част от скъсан плакат остана с липсващо "не" и надпис "зависимост".
За край, прилагаме текста на чл. 39 от Конституцията, снимка от събраните остатъци от плакатите ни и други снимки.
С уважение и призив към всички да отстояваме гражданските си права докрай,Снимки от случката.
Калоян Йорданов,
Радомир Данков,
Олга Дорева,
Катерина Милушева,
Силвия Йорданова,
Любомир Марков
22 септември 2013 г.,
гр. Велико Търново
Опит за издигане на плаката без дръжки. Дръжките не са могли да минат контрола по сигурността, защото са можели да бъдат използвани като оръжие (във война ли смятат, че се намират?!). Това разбира се, са оправдания, защото на площада бяха допуснати хора със знамена с дълги дървени дръжки.
снимка – Калоян Йорданов
И нашата група участва косвено в този инцидент. Димо Господинов беше случаен свидетел на ступването и го засне с телефона си:
Видео: Димо Господинов
След това заснемане Димо беше привикан на разговор от полицай, който записа личните му данни. „Не е интересно“ да се снима, беше аргументацията на полицая.
Абе, въобще, полицията във Велико Търново не си поплюва.
– Защо притеснявате хората с плакати?(21 сек)
– @№$%^&*
– Моля, не ви чух?
– Да ви разпробия ушите, та да чувате по-добре?!
Видео: Димо Господинов
А ние придобихме представа от първа ръка защо в София е по–лесно да се протестира, отколкото извън София и защо хората ги е страх.
Въобще, голям скандал. Човек с ниска правна култура може би би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да ти скъсат плаката и да те заплашват, но това е много сериозно прегрешение в областта на човешките права и то такова, за което може да се иска оставка на правителството.
И Протестна мрежа излезе с обръщение.
И въобще не става дума за „суматоха“ или за сблъсък на граждани на площада, а координирана акция между цивилни и униформени, с цел задушаване на алтернативни мнения. Тоест, да придобием приблизителна представа какво ще представляват гражданските арести на Бисер Петното или на Волен Сидеров.
Историята ще има продължение.
Стана ясно, че този път Орешарски не е планирал изказване, а и протоколът не го позволява, така че част от публиката се включи втори път в дистанционен разговор с властта, докато властта с огромен интерес очакваше началото на спектакъла „Звук и светлина“.
Затъмниха напълно площада, което ни наведе на мисълта, че Орешарски ще напусне празненствата (тъмнина, официално събитие, заден вход, значи Орешарски напуска). И така и стана. След завършване на дин–дан–дон и разноцветните светлинки по Царевец, Орешарски вече не беше сред официалните лица. То и беше трудно да се разбере, защото от скромност и пестеливост повече не осветиха сцената. А да – на клипчето можете да видите хората с дългите дръжки на знамената в публиката. За знамена може, за антиправителствени плакати – не може ;)
За довиждане е имало още една весела случка. Давам думата на Боби Сандов:
Когато приключи „Звук и светлина“, а хората се разотидоха, видните гости се бяхме настанили в близкия хотел „Янтра“. Там се провеждаше „банкета“. Ние седнахме на диваните пред хотела, а охранителите ни нарастнаха до поне 30-40 души. Сред тях имаше гардове с различни облекла и пагони. НСО бяха по-скромни. С тях само си разменихме по някоя друга шега. Малко преди най-важният гост от „банкета“ да си тръгне и мине покрай диваните, човек с висок чин от Областната дирекция на МВР дойде при нас и най-любезно ни помоли да седне на отсрещното диванче, след което с благ тон ни заговори:
– Как сте? Хареса ли ви? Доволни ли сте? – попита офицерът.
– Доволни сме. – отговорихме почти в един глас ние.
– Колко мислите да останете още? – прояви любопитство офицерът.
– В града ли? – отговори с въпрос един от нашите.
– Не, не, тука, на това място? – уточни полицаят.
– Ами, ние чакаме едни хора. Би трябвало след малко да се появят.
– Моля ви, изчакайте ги на друго място! – явно притеснен, полицаят ни замоли.
– А, добре, няма проблем! – културно отвърнахме ние, след което се отправихме към центъра на града.
– Да ви закараме до някое удобно място?! – любезно предложи офицера, качвайки се в патрулката.
– Не, благодарим! Ще се насладим на хубавото време и ще походим пеша. – с усмивка отвърнахме всички.
А нашата група на връщане по пътя използвахме нашето „оръжие“, т.е. мегафона, за да поздравим задминаващия ни кортеж на премиера. Този път ограничения не ни бяха наложени ;)
Велико Търново – независимост в компанията на зависими политици
Както помните, Орешарски веднъж напусна БНТ през товарния изход и веднъж се спаси позорно от УНСС.
Не знам дали се усещате, но това не е нормално поведение за един министър–председател, особено в демократична страна. Разширената противозаконно зона за сигурност, появяването на публични места само зад трите синджира охрана от НСО, армията и полицията, плюс заграждения, воденето на собствена агитка, „триковете“ в сценария, за да се избегне контакт с гражданството – всичко това е почерк, характерен за губернатор на окупирана страна, а не за законно избран министър председател.
За сравнение – сигурно ще ви е любопитно да си припомните подробностите от атентата срещу Райнхард Хайдрих (обърнете внимание на мерките за сигурност), военновременен губернатор на Бохемия и Моравия (днешна Чехия), по време на Втората световна война.
Кортежът на Орешарски ни задмина още по пътя към Търново. Ние не можахме да отреагираме бързо, защото задминаването стана много бързо, но в друга кола е имало екшън (видеото отдолу).
Пристигнахме безпроблемно в Търново, а там кипяха всевъзможни приготовления. Спряхме на паркинга под Царевец, където имаше паркирани огромно количество автобуси от всички краища на България – Перник, Кюстендил, Русе, Варна и т.н.
Качихме се пеша по стълбичките и – изненада. Масирано полицейско присъствие и безпрецедентни мерки за сигурност. Ограждения, а зад огражденията – металотърсачи. Ако търсеха само оръжие, сигурно щеше да е оправдано, но се оказа, че и мегафоните са проблем.
Хората с мегафоните трябваше да се върнат обратно, за да ги оставят, с мотивацията че и мегафоните били „оръжие“. Въобще, целият разказ на Гери е трагично–смешен.
Зад загражденията се стичаха тълпи от зрители. И „правилната“ банка е заела позиции ;)
Мястото беше кошмарно организирано. Целият площад беше заграден за плац, върху който курсантите правеха упражнения, така че за публиката оставаше едно скромно място преди плаца, и едно по-голямо след плаца, но на десетки метри разстояние – накъдето се стичаха повечето зрители, които бяха дошли за зарята и за спектакъла „Звук и светлина“, които само от там можеха да се наблюдават добре. Точно срещу сцената с официални лица нямаше почти никакво място за зрители, защото беше оставено само място за 1–2 редици от хора до оградата и зад тях – пътечка, през която непрекъснато някой циркулираше. В момента, в който осъзнах колко безнадеждно е придвижването ми покрай оградата в търсене на добро място, спрях движението си и се застопорих в една телефонна будка, което впоследствие се оказа много добро решение, защото никой не ме безпокоеше през цялото време, а по случайност се паднах почти фронтално пред сцената. Будката беше пълна с паяжини ;)
Поради некадърност на режисьора или поради нарочното му решение да не можем да различаваме добре официалните лица на трибуните, основната светлина светеше директно в очите ни и снимките не ставаха много добри.
Речта на председателя на Народното събрание беше приветствана от част от събралото се множество.
Включването на публиката определено ядоса Миков, който продължи речта си, натъртвайки силно на важните според него думи в изреченията.
По това време станаха няколко събития сред публиката, нагледна илюстрация защо хората биха могли да изпитват страх, ако протестират извън София.
За пример ще ви сложа следното отворено писмо, което беше разпространено чрез медиите:
Здравейте,
Пишем Ви, защото вярваме, че е необходима публичност на случилото се с нас днес, в деня на Независимостта на България, на мястото, където тя е обявена преди 105 години, както и да обърнем вниманието Ви върху начина, по който (не) се зачита върховенството на закона в България и конституционно закрепеното право на свобода на словото.
Днес, в 19:30 ч., на пл. "Цар Асен 1-ви", във Велико Търново, няколко приятели издигнахме плакат: "Чрез оставка към независимост". За отрицателно време, двама униформени и три анонимни лица, един, от които представящ се за цивилен полицай от криминална полиция, дойдоха при нас, скъсаха този и останалите ни плакати и започнаха да ни изблъскват извън мястото, където бяхме застанали. Всякакви опити да поискаме от представящите се за полицаи да се легитимират, завършиха с неуспех. Момче и момиче, които снимаха, случващото се с нас, бяха заплашени и принудени да спрат да го правят.
След като брутално и арогантно ни изблъскаха, "блюстителите на реда", новите "тайни агенти" на старата държавна сигурност, изчезнаха в тълпата. На ново място издигнахме остатъците от нашите плакати. Само след няколко минути, се появиха нови цивилни лица и доскъсаха плакатите в ръцете ни. Отново отказаха да се легитимират. Заявиха, че нямаме разрешение от кмета за стачка, на което отговорихме, че това е свободно изразяване на мнение, не е никаква стачка и не е необходимо разрешение. След като свършиха работата, за която бяха изпратени, изчезанаха по същия позорен начин.
Във всички ни остава чувството, че годините на страх, насилие и цензура между 9-ти септември 1944 г. и 10-ти ноември 1989 г. се връщат.
Някак си показателно, една част от скъсан плакат остана с липсващо "не" и надпис "зависимост".
За край, прилагаме текста на чл. 39 от Конституцията, снимка от събраните остатъци от плакатите ни и други снимки.
С уважение и призив към всички да отстояваме гражданските си права докрай,Снимки от случката.
Калоян Йорданов,
Радомир Данков,
Олга Дорева,
Катерина Милушева,
Силвия Йорданова,
Любомир Марков
22 септември 2013 г.,
гр. Велико Търново
Опит за издигане на плаката без дръжки. Дръжките не са могли да минат контрола по сигурността, защото са можели да бъдат използвани като оръжие (във война ли смятат, че се намират?!). Това разбира се, са оправдания, защото на площада бяха допуснати хора със знамена с дълги дървени дръжки.
снимка – Калоян Йорданов
И нашата група участва косвено в този инцидент. Димо Господинов беше случаен свидетел на ступването и го засне с телефона си:
Видео: Димо Господинов
След това заснемане Димо беше привикан на разговор от полицай, който записа личните му данни. „Не е интересно“ да се снима, беше аргументацията на полицая.
Абе, въобще, полицията във Велико Търново не си поплюва.
– Защо притеснявате хората с плакати?(21 сек)
– @№$%^&*
– Моля, не ви чух?
– Да ви разпробия ушите, та да чувате по-добре?!
Видео: Димо Господинов
А ние придобихме представа от първа ръка защо в София е по–лесно да се протестира, отколкото извън София и защо хората ги е страх.
Въобще, голям скандал. Човек с ниска правна култура може би би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да ти скъсат плаката и да те заплашват, но това е много сериозно прегрешение в областта на човешките права и то такова, за което може да се иска оставка на правителството.
И Протестна мрежа излезе с обръщение.
И въобще не става дума за „суматоха“ или за сблъсък на граждани на площада, а координирана акция между цивилни и униформени, с цел задушаване на алтернативни мнения. Тоест, да придобием приблизителна представа какво ще представляват гражданските арести на Бисер Петното или на Волен Сидеров.
Историята ще има продължение.
Стана ясно, че този път Орешарски не е планирал изказване, а и протоколът не го позволява, така че част от публиката се включи втори път в дистанционен разговор с властта, докато властта с огромен интерес очакваше началото на спектакъла „Звук и светлина“.
Затъмниха напълно площада, което ни наведе на мисълта, че Орешарски ще напусне празненствата (тъмнина, официално събитие, заден вход, значи Орешарски напуска). И така и стана. След завършване на дин–дан–дон и разноцветните светлинки по Царевец, Орешарски вече не беше сред официалните лица. То и беше трудно да се разбере, защото от скромност и пестеливост повече не осветиха сцената. А да – на клипчето можете да видите хората с дългите дръжки на знамената в публиката. За знамена може, за антиправителствени плакати – не може ;)
За довиждане е имало още една весела случка. Давам думата на Боби Сандов:
Когато приключи „Звук и светлина“, а хората се разотидоха, видните гости се бяхме настанили в близкия хотел „Янтра“. Там се провеждаше „банкета“. Ние седнахме на диваните пред хотела, а охранителите ни нарастнаха до поне 30-40 души. Сред тях имаше гардове с различни облекла и пагони. НСО бяха по-скромни. С тях само си разменихме по някоя друга шега. Малко преди най-важният гост от „банкета“ да си тръгне и мине покрай диваните, човек с висок чин от Областната дирекция на МВР дойде при нас и най-любезно ни помоли да седне на отсрещното диванче, след което с благ тон ни заговори:
– Как сте? Хареса ли ви? Доволни ли сте? – попита офицерът.
– Доволни сме. – отговорихме почти в един глас ние.
– Колко мислите да останете още? – прояви любопитство офицерът.
– В града ли? – отговори с въпрос един от нашите.
– Не, не, тука, на това място? – уточни полицаят.
– Ами, ние чакаме едни хора. Би трябвало след малко да се появят.
– Моля ви, изчакайте ги на друго място! – явно притеснен, полицаят ни замоли.
– А, добре, няма проблем! – културно отвърнахме ние, след което се отправихме към центъра на града.
– Да ви закараме до някое удобно място?! – любезно предложи офицера, качвайки се в патрулката.
– Не, благодарим! Ще се насладим на хубавото време и ще походим пеша. – с усмивка отвърнахме всички.
А нашата група на връщане по пътя използвахме нашето „оръжие“, т.е. мегафона, за да поздравим задминаващия ни кортеж на премиера. Този път ограничения не ни бяха наложени ;)
Из делниците на един луд (16 – 20 септември)
Медиите съобщават, че пътната полиция щяла да насърчава велосипедистите. Не пише как точно ще ги насърчава. Предполагам, че ще им стиска палци, не виждам с какво друго може реално да ги насърчи. Пък и честно казано, не сме убеден, че тези отчаяни авантюристи се нуждаят от насърчаване. Като ги гледаме как без насърчаване се бутат между колите… С малко насърчаване ще почнат и предимството да си дирят.
Фотогалерия "Всички обичат ядрената мафия".
Снимките са свалени от екрана на предаването Животът и други неща – 21 септември 2013. (Ако кликнете върху заглавието на предаването можете да го гледате.) За тези от вас, които нямат свободни цели 2 часа за губене ще акцентирам, ч...
Triangulation #108
Разговор с Крис Левицки от planetaryresources.com които се канят да изстрелят кауд-фъндед телескоп. По-натам разговора отива към ресурсна експлоатация на метеорити и овладяване на близкия космос, които не са баш такава фантастика и може дори да доживеем да ги видим.
Правителствата не направиха толкова много за Космоса, но частната изобретателност, инициатива и алчност на homo sapiens може много да промени нещата. Особено ако имаме нова парадигма и държим нещата в орбита, вместо да ги влачим постоянно от-до Земята, което е най-голямата гравитация за преодоляване.
Картофи, моцарела и домати в гювече
Продукти за 4 порции:
1кг картофи
2 червени домата
400г Моцарела
½ ч.л. сол
1ч.л. Мащерка
1к.ч. Зехтин
Приготвяне:
Доматите се рендосват. Картофите се белят, измиват и режат на кубчета с къдраво ножче. Вземат се 4 гювечета. Картофите се осоляват. Разпределят се в керамичните съдове. Поливат се с доматен сок, вода и мазнина. Отгоре се слага по плочка Моцарела. Течността в гювечетата трябва да е един пръст под нивото на продуктите. Съдовете се похлупват. Ястията се пекат на умерена фурна, около час. Ако фурната е предварително загрята, са достатъчни 40 минути.
ЕСЕН – нови образователни задачки за разпечатване
Допълнихме нашата колекция с нови задачи за разпечатване, свързани с ЕСЕНТА. Използвайте скролера на прозореца, за да видите...
С катамаран из Карибско море (2): Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро
Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а днес продължаваме с рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро от Сейнт Винсент и Гренадини 
(идея си нямате колко ми е доволна физиономията, докато пиша името С-Е–Й–Н–Т В-И-Н-С-Е-Н-Т И Г-Р-Е-Н-А-Д-И-Н-И
Приятно четене:
С катамаран из Карибско море
част втора
Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро
(Tobago Cays, Union Island и Mayreau)
Ден 4:
Цяла сутрин ни досаждаха тукашните welcome boys, които вече не ни бяха толкова интересни, както в началото. Но все пак трябваше, да ги изтърпим, докато зареждахме вода от един катамаран.
Ананас, манго и един плод, който никой не запомни как се казва
Живот на лодка
След това потеглихме към нашата най-желана цел -
райския резерват Tobago Cays
Това са пет много малки островчета без никакви постройки, но с много костенурки, игуани, птици и коралов риф. По пътя минахме покрай други по-големи острови, един от които е милиардерският
остров Мустик (Mustique) -
на този остров си почиват само супер богаташи, светски и известни личности. На острова има стотина сгради и има забрана за строене на още. Таксата да пристанеш е много висока, с цел да се избегнат любопитни гости, търсещи, да срещнат някоя звезда.
Милиардерският остров Mustique
Колкото повече приближавахме резервата, толкова морето ставаше по-светло и яркосиньо, въпреки че под нас имаше десетки метри дълбочина. Почнаха да се виждат палмите и белия пясък, чуваха се птиците. Веднага щом се хванахме за мъртва котва, всички изпонаскачахме в най-страхотната вода, която съм виждала.
После решихме да обиколим най-близкия остров, до който бяхме спрели.
На преден план на снимката, във водата се виждат едни шамандури, които ние първоначално решихме, че държат мрежа, за предпазване на костенурките. Бяхме се качили в дингито пет жени и брат ми, който управляваше. Когато забелязахме шамандурите, всички почнахме да пищим една през друга и да му даваме акъл: „карай на ляво“, друга вика „карай на дясно“, а трета пищеше „ще се удавим“. Горкият, никак не му беше лесно с толкова много жени Все пак мрежа нямаше.
В далечината, в ляво на снимката се вижда една скала – кръстили са я „Краят на света“
Успяхме да видим огромни игуани, които просто се припичаха на слънце и не се страхуваха от хората. Имаше и страшно много птици, сякаш се надпреварваха, коя пее по-силно. От върха на островчето се откриваше невероятна гледка към резервата, околните острови и кораловия риф, където вълните се разбиваха, сякаш две морета се блъскат едно в друго в продължение на много дълга ивица. Успяхме да хванем и най-страхотния залез между две палми на плажа, след което се върнахме на лодката.
Тук се вижда кораловият риф, точно където свършва светло-синьото, там се разбиват вълните
Тук също се вижда кораловият риф
Игуана
Поради големия брой туристи може би скоро резерватът ще бъде затворен за посещение.
Междувременно някой беше успял, да уговори, да ни направят
вечеря на един от островите с карибски специалитети
И така в 7 ч. дойде една малка лодка да ни вземе и закара на вечеря. Вече беше тъмно и нямахме осветление на лодката, но за човека това не беше никакъв проблем. Плажът, на който слязохме, вече имаше наредени маси и хора, вечерящи там. За осветление бяха опънали едни жици, от които висяха обикновени цветни крушки. Навсякъде цареше страшна тишина.
Настаниха ни на една от масите, покрита с обикновена мушама и започнаха да носят подносите. Имаше печени банани, ориз, зеленчуци, пълнени картофи, манджа от рапани, риба тон, омари. За десерт донесоха микс от всякакви плодове, половината ги виждах за първи път, и кекс от кокос. Всичко беше страшно вкусно и останахме много доволни.
Манджа от рапани и печени картофи покрити с разни неща
Ден 5:
Отново страхотен слънчев ден. Излизаш от лодката, чието клатене вече отдавна не забелязваш и гледаш бели плажове, палми и птички пеят. Истински рай.
Това стана част от ежедневието ни, което всъщност започваше много смешно. Свързано е с това,
как функционират тоалетните на една лодка
Всичко е нормално до момента, в който трябва да пуснеш водата – нямаш копче, което да натиснеш и да си приключил с работата. Всъщност тогава започваше сериозната работа – има една ръчка, която излиза от пода, с която трябва да изпомпиш всичко налично в тоалетната. След това превключваш на „втора предавка“, за да започнеш да помпаш чиста вода в тоалетната. И така, представете си 11 човека, 4 тоалетни, какво помпане наставаше всяка сутрин. Нашата тоалетна на всичкото отгоре беше развалена и ни се падаше 3 пъти повече труд от на другите. Брат ми се бъзикаше, че сме отбора по „синхронно помпане“ Накрая бяхме направили и мускули.
Къпането също не беше лесно
Не стига, че разполагахме с половин квадратен метър, а и водата, която се събира на пода, не се изтича веднага, а се събира. За това от време на време се натиска едно копче на стената, което задейства друга помпа, която издърпва водата от пода.
Но стига за тези премеждия и да се върна на пътеписа.
Тази сутрин до като закусвахме на палубата, по едно време покрай нас премина някаква странна яхтичка, зелена и със знаме приличащо на Британското, ама не точно. Минаха на 5 метра от нас и чак след като ни подминаха, капитанът ни осведоми, че това знаме се слага само, когато на лодката има представител на кралското семейство. Но вече беше прекалено късно и нямаше шанс да видим, кой точно се вози там. Няколко дни по-късно разбрахме, че принц Уилям и Кейт са били на почивка на по-рано споменатия милиардерски остров Mustique по същото време, когато и ние бяхме в района. Та така се оказа, че сме били на 5 метра разстояние от едни от най-известните личности в света, а ние не разбрахме .
Лодката на Уилям и Кейт
По едно време капитанът каза, че трябвало да правим митница и понеже се намираме в резерват от безлюдни островчета, трябваше да отидем до един по-голям и обитаем наблизо – Union Island. Вдигнахме платната и хайде към
о.Юниън (Union Island)
По пътя видяхме един частен остров Palm Island, на който не пускаха външни посетители. Беше застроен с къщички на някакъв много скъп хотел, т.е. самият остров беше един хотел. Водата навсякъде отново беше с всички възможни нюанси на синьото.
Union Island
Когато стигнахме Union, естествено всички поискахме да слезем на сушата да разгледаме. Слязохме с дингито на два пъти и първата група попаднахме на някакъв плаж, затрупан с планини от рапани, ама от най-големите, супер красиви, розови, гигантски.
Рапани
Бяхме като ударени с мокър парцал. Всеки се оглеждаше мълчалив и захилен, все едно бяхме попаднали на планина от златно съкровище. Всички се втурнахме като обезумели, да си избираме рапани, да си ги мием и приготвим, да си вземем с нас. Събрахме си по 5-6 броя, докато не осъзнахме, че това е просто невъзможно, да се пренесе, всеки рапан беше голям колкото баскетболна топка и тежеше поне 2 килограма. Тогава почнахме, да търсим малки рапани, но такива почти нямаше.
По-късно разбрахме, че хората ловуват рапани за местния специалитет – манджата, която ядохме предната вечер на Tobago Cays. Колкото по-големи, толкова повече месо. Съответно идваха тук да вадят месото и изхвърляха черупките и се получаваха буквално малки планини от рапани. В крайна сметка аз си заделих три от огромните и два от малките, без да съм на ясно, как ще ги пренеса, понеже щяха да заемат всичкото пространство в сака ми. След което тръгнахме на разходка из острова.
Това беше някакъв хотел
Излишно е да споменавам белия пясък и палмите, които са неизменна част от плажовете по тези острови.
Първо минахме покрай местното летище – супер малко и само много малки самолети кацаха тук. Имаше табела, която гласеше, че летището не отговаря на никакви стандарти, не поема отговорност за безопасността на пътниците и не гарантира тяхното безпроблемно излитане/кацане.
След това влязохме в малко магазинче да си купим нещо. С брат ми си взехме различни дъвки, чипс и малко картички. По пътя имаше много кози и кучета, които са доста срещани по островите. Направи ни впечатление, че всички са много дребни (и козите и кучетата) – там възрастната коза е голяма колкото едно яре в България.
Неусетно навлязохме в по-цивилизована част с къщички, магазинчета, та дори и зеленчуков пазар. Всичко беше много мъничко, но супер цветно и шарено. Имаше миниатюрни кафенца, с по 2-3 маси, но навсякъде предлагаха безплатен интернет. По-късно установихме, че по всички островчета, където може да има и само 20 къщи, но има интернет!
На зеленчуковия пазар
Седнахме на едно заведение, което се оказа, че го държи жената на човека, който ни заведе на вечеря предната вечер. Още едно нещо, което ни направи впечатление – тук по тези острови, независимо, че някои се водят като отделни държави, всички непрекъснато щъкаха от един остров на друг, всички се познаваха. Един човек го видяхме на три различни острова, беше ни запомнил и ни поздравяваше всеки път.
Стандартна гледка по островите
Докато се разхождахме аз реших да опитам дъвките, които си купих от малкото магазинче. Оказа се, че съм попаднала на един вкус, който брат ми издирва от години. Бил ял такива преди много време в Щатите и от тогава всеки път когато пътувам в чужбина му изкупувам цял асортимент дъвки, с цел да намерим неговите. Но вече толкова години не успявах. До този ден. Беше невероятна радост – там, на сред нищото в океана, на някакъв малък остров от третия свят, в някакъв магазин извън населеното място, аз случайно бях попаднала на дъвките, които с брат ми издирвахме къде ли не от години. Естествено, на връщане минахме през същото магазинче, за да се купи едно по-крупно количество дъвки.
И тогава се случи още едно малко чудо -
оказа се, че някой от групата бил забравил радиостанцията на капитана в магазина – много скъпа радиостанция, без която нямаше да имаме връзка с катамарана. А там по тези безлюдни острови, където не винаги има обхват и групата от 11 човека често се дели, си беше жизнено необходима. Та значи, ако не бях взела случайно от тези дъвки, които после ако не бях опитала, преди да си тръгнем от острова, щяхме да останем и без радиостанция.
Върнахме се на катамарана, като преди това си взехме рапаните и потеглихме
обратно за Tobago Cays
БАР
Отново Tobago Cays. Вижда се и кораловият риф пред островите
Целта ни беше
най-малкото и най-райско островче от петте – Petit Tabac.
Той беше отделен от останалите с кораловия риф и водата беше супер плитка и отново – невероятно синя. На този остров е снимана сцена от филма Карибски пирати.
Petit Tabac
Petit Tabac
За съжаление водата наистина беше прекалено плитка, а отвсякъде бяхме заобиколени от кораловия риф и не успяхме да намерим безопасно място, за да хвърлим котва.
Mayreau, Сейнт Винсент и ГренадиниИ за огромно съжаление на всички се отправихме към един по-голям, населен
остров Меро (Mayreau)
Mayreau
Още под влияние на адреналина от невероятните гледки, които съм виждала само по картички и съм си мислела, че са фотошоп, веднага щом се закачихме за мъртва котва, изпонаскачахме в морето и стигнахме до брега с плуване. Някои видяха костенурки и морски звезди във водата.
На острова се оказа, че има само едно малко селце. Информираха ни, че щяло да има страхотно парти вечерта и ние решихме, че ще ходим. След това обиколихме острова, намерихме езеро по средата на този малък остров, пълен с малки пиленца. А от другата му страна имаше друг голям плаж, но покрит само и единствено от корали. Нямаше никакъв пясък, а само изпочупени корали изхвърлени от морето и бурите. Може би тук е удобно да вметна, че по Карибите има сезони, когато вилнеят страшни урагани, които съсипват всичко след себе си. Изпочупват къщи, дървета, съсипват насажденията и нанасят поражения дори на подводния свят.
Вечерта си направихме страхотно барбекю на лодката и после с дингито се върнахме на сушата да търсим бара.
За наше учудване, в селцето всичко отдавна спеше, нямаше жива душа по улиците. Дори и кучетата ги нямаше. Но имаше улично осветление. Там на малкия остров с 50 къщи, имаше нощно улично осветление. И интернет имаше
Намерихме един стълб, от който се хващаше много добър сигнал и насядахме по земята да проверяваме фейсбука естествено. По едно време се появи от някъде един местен, който ни попита дали търсим бар. Много се изненадахме, защото навсякъде цареше тишина и попитахме дали има отворен такъв. Човекът каза, че няма, но щял да отвори за нас. Ние естествено отказахме, все пак искахме да се смесим с местните, да видим как те се забавляват. Проверихме фейсбука и айде обратно на катамарана.
*Интересно е името на генерал-губернатора на Сейнт Винсент и Гренадини – сър Фредерик Балънтайн – бел.Ст.
Очаквайте продължението
Автор: Диана Чавдарова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:
Караибско (Карибско) море
Монасите от Църногорския манастир надвиха кризата
Темата отдавна занимава монасите. За това как без притеснение за хигиенните норми да се продава манастирската продукция се говори още от времето, когато земеделски министър беше Нихат Кабил. Той е свързан с манастира като председател на гражданското сдружение, заело се през 2004г. с възстановяването на изоставеното свято място. Добре познатият с широката социална дейност отец Иван от Нови хан, който още преди години е приел монашество в този манастир запознал тогавашния министър с монасите, а по идея на съпругата му Кабил поема като кауза грандиозните планове за съживяването на манастира и за създаването на истинско земеделско стопанство, което да прехранва братството, послушниците и работниците. Той е и един от първите, опитали прословутото кисело мляко от стадото биволи, вече добре познато на хилядите гости, посетили възродения манастир като поклонници или туристи. За него знаят даже в Япония и милионите зрителите на агенция Син Хуа. Сега италиански специалисти въвеждат в производство и моцарела по ръчна технология.
Сега обителта има собствена мини мандра, където млякото се преработва до сирене и кашкавал. Ежедневно от там преминават от 90 до 200 л. Цех за местни продукти произвежда манастирски луканки, суджук, пастърма от чисто месо от манастирската ферма. Вече има и манастирско вино и ракия. Правят се сладка и лютеници.
Доскоро продуктите се подаваха само в манастира. Едва от няколко дни близо до площад „Македония” в София има и малък магазин. В него се продават и продукти от други манастири. Монасите са в търговски отношения с братя както от български обители, така и със стопанствата на манастири в Съседна Сърбия и на Света гора. Две години манастирът над Гигинци беше домакин на изложение на манастирски продукти, който се прави на 2 май. Продуктите на пръв поглед са скъпи. Сиренето е по 15 -20 лева. Кофичка кисело мляко се продава за 2 лева. Суджукът, който бие по вкус и домашно приготвения, защото в него има и Божия благодат, върви по 7-8 лева парчето. Животните се карат в сертифицирана кланица в Кочериново. Малка колбасарска фабрика в Перник го превръща в пастърма, луканка и шпеков салам само от биволско месо, без изкуствена сланина и стабилизатори, затова истинските колбаси не са много трайни. Продукцията обаче се продава и се търси, а от продажбите има и постъпления. Но не печелбата е цел на на монасите, нито славата. Библейска истина е, че славата следва упорития труд и усилия. Приходите стигат за довършване на започнатото, за заплати на пастирите и работниците.
В помощ са и проектите, които се финансират през програмата за развитие на селските райони, а отец Никанор е в послушание да посредници в добрите дела между църквата и държавата. Сега наред е стръмния път от селото до манастира. Петкилометровата отсечка вече е част от общинската пътна мрежа, има спечелен проект за асфалтирането й и в момента тече процедура за възлагане на обществена поръчка, с която община Брезник ще избере изпълнител. Пак с проект ще бъде реставрирана и старата манастирска сграда, за да се приютяват все повечето поклонници, които идват за нощните богослужения в манастира.
За пръв път може да се каже, че цикълът е затворен и може едно новосъздадено стопанство икономически да се възпроизвежда и действително да видим начало на това манастирите отново да се превърнат в това, което традиционно са били - място, което е свързано с монашеството и труда и по-малко с масовия туризъм, доволен е монахът.
Говори Пловдив: КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ДЕМОКРАЦИЯТА ЗА СВОИТЕ ВИСШИ ЦЕЛИ
Пламен Асенов, специално за kafene.net
Съжалявам, граждани, но стоте дни Протест, които отбелязахме в събота, вместо повод за гордост, за мен се превърнаха в повод за сериозен размисъл и ме доведоха до една еретична мисъл – най-добре е Протестът да спре, поне в тази си форма, която изглежда вече изчерпана.
Добре, де, добре, знам всички гнусни епитети, с които ще ме наречете заради това, но опасението, което стои в дъното на идеята, е резонно: страхувам се, че с безплодието си Протестът вече започва да играе обратна на желаната роля – вместо да свали от власт антидемократичното комунистическо управление, той все повече му служи за демократичен параван, с който то да си прикрива срамотиите.
Комунистите, както и всички останали бандити, през годините са доказали, че знаят как да използват слабостите на демокрацията, като ги превръщат в свое оръжие.
Не сте ли се чудили например защо царският режим в Русия не убива терористи като другарите Ленин, Сталин и Дзерджински, а ги праща на заточение в Сибир. Дали защото е „гнусен”, както те твърдят, или защото все пак спазва някакви демократични правила? Леле, колко трудно им е било на горките – режимът им осигурява квартира, плаща им пари, с които те да живеят, без да работят, да лежат цял ден като михлюзи върху печката на някой тьотка и да пишат тъпите си съчинения или просто да обмислят пъклени планове против самия режим.
А бягствата им от Сибир? Като чуе думата „бягство”, човек инстинктивно си представя как героите тези изминават дълъг и труден път през тайгата, а царските пазванти ги гонят отзад с бесни кучета. Но да сте попадали на подобен героичен разказ от страна на споменатите другари? Доколкото познавам комунистическата пропаганда, ако имаше и най-малката подобна история, непременно щяхте да попаднете и на големи разкази за нея. Но не попадате, защото няма, те нямат какво да разкажат. Истината е, че целият им подвиг, наречен „да избягаш от заточение” се състои в простото усилие да отидеш до гарата и да се качиш на първия влак.
И после същите тези измислени комунистически герои измислиха истинските сибирски лагери, в които наистина да избиват противниците си, не да се лигавят с тях.
А знаете ли, че Хитлер, точно докато е затворен в крепостта Ландсберг заради смешния си пуч, пише „Майн Кампф” като диктува на Рудолф Хес, който за целта го посещава всеки ден? Ето как българското издание на книгата описва условията, осигурени от „разкапаната от пороци” Германия на бъдещия свой фюрер и палач: „Килията, в която е настанен Хитлер, е слънчева приятна стая с лавров венец на една от стените, в която – а също и в трапезарията, украсена със свастика – вместо през определените 6 часа седмично за прием, идват почти всеки ден гости….. Посещават го и жени, отрупват го с цветя и любимите му бонбони и сладкиши. Прелиства книги по история, история на изкуството и военна история, произведения на известни философи и политици. Хитлер по-късно се шегува, че Ландсберг бил неговото висше училище на държавни разноски. В двора на крепостта можело да се спортува и да се практикува градинарство.”
Градинарство, моля ви се! Сигурно за да усвои подрязването на храстите във формата на свастика. Или с цел морално прераждане, кой знае…..
Но защо да се връщаме толкова назад? Неотдавна норвежкият убиец Брейвик, който застреля 77 души, не само убедено твърдеше пред съда, че е невинен, но после, в затвора, държеше на човешкото си право да има електронна поща. Забележете, не достъп до входящ Интернет, защото той такъв има, а до изходяща електронна поща. Която очевидно му трябва не за да пише покаятелни писма до Господа, а за да сее мръсната си зараза сред други хора с тревожни мозъци.
Защото сте демократи, вие сте длъжни да ми осигурите инструмента, чрез който ще ви унищожа – това е посланието, скрито – не, а нагло демонстрирано чрез подобно поведение и претенции.
Та и в днешна България комунистите вършат същото. Те използват слабостта на демокрацията и демократично мислещите, като убедено твърдят пред Европа и света – ами ето, ние сме абсолютни демократи, хората тук протестират вече сто дни и никой не ги закача, а управлението ни става все по-добро, защото се учим от грешките. Готови сме още четири години – или четири мандата – да има такива мирни и артистични протести, само и само да си седим на власт и да правим каквото си искаме в полза на руската политическа и на собствената си финансова политика.
Това казват, макар не точно с тези думи.
- То в условията на демокрация е така – думите, които се произнасят, не винаги са думите, които се чуват – твърдят граждани на Пловдив, които обичат да различават словоредството от словоблудството. – Но то така си беше и преди демокрацията, де – клатят глава същите те, като се отдават на чувството си за обективност.
Дори в нашето журналистическо село обаче, където думите уж трябва да са мерило за истина и точност, тези дни имаме аналогичен случай. От него особено добре се вижда цялата перфидност на магьосниците, които умеят да използват демокрацията за своите висши цели. Имам предвид срамния цирк, който се разигра около радио Дойче веле и раздялата му с колегите Иван Бедров и Еми Барух.
Какво се случва? Иван и Еми пишат коментари, в които, покрай вижданията си за другите събития в България, забъркват името на печално известния тукашен банкер Цветан Василев. Той наема водеща немска адвокатска кантора, която да защити печално известното му в България добро име. Адвокатите по същество заплашват Дойче веле, а оттам и немското правителство, което финансира радиото, с публичен скандал, от който ще пострада доброто им име. Знаем как става това – може и да не сме прави и ако стигнем до съд, някога си той да отсъди във ваша полза, но сега, в момента, вие ще понесете последствията от скандала, който ще ви разиграем. Радиото, за да запази доброто си име, решава, че не иска скандал, затова възлага на колегата Сашо Андреев не само да се раздели с Иван и Еми, но и да съчини писмо за причините, поради които това става. И, за да запази доброто си име или заради нещо друго, той съчинява писмото, макар в него сам да твърди, че сигналите на банкера Василев за едностранчивост на техните публикации „по същество не са основателни”.
Честно, по същество подобна простотия отдавна не бях срещал!
Тъй като помня отдавна, граждани, никога няма да забравя как във вестник „Нов живот” – Кърджали, където работех в най-мрачните комунистически времена на тъй наречения Възродителен процес, главният редактор Йордан Пекарев ни защитаваше, неколцина с големи уста като мен, от посегателствата на ченгетата и на влъхвите от окръжния партиен комитет, които много искаха да ни излапат на закуска. Вашата работа е да пишете, моята е да ви пазя – каза ни той още след първите две-три седмици, когато една нощ го навестихме в къщи с приятеля ми Стойко Стоянов и му изпихме всичката водка. И наистина, няколко години никой с пръст не ни докосна, докато не изпратиха на негово място един сюртук, чието име дори не искам да споменавам.
Бог вероятно и досега държи бай Данчо, вечна му памет, до дясното си коляно, заради истинската гражданска смелост и доблест, които проявяваше тогава, въпреки че беше член на скапаната им комунистическа партия още от юноша бледен.
И като имам такъв наистина светъл пример пред очите си, не се учудвайте, че поведението на колегата Сашо Андреев, шеф на българската редакция на Дойче веле, в момента ми изглежда толкова жалко. Той си знае, може би има някакви свои си мотиви да се държи така – но според мен в случая нито като поведение, нито като писмен текст е успял да се издигне до висините на истинската журналистика, където винаги съм смятал, че с намира.
Първо, ако, както пише в писмото на Дойче веле, Иван и Еми са „коментатори”, то някой трябва да изясни на публиката, че в нашата професия има разлика между „коментатор” и „анализатор”, макар на някои тя да изглежда тънка и незначителна. Анализаторът анализира, което наистина изисква описаното от Андреев „стриктно разделяне на мнение от информация или пък подкрепянето на твърдения с доказуем фактически материал”. Коментаторът обаче коментира, което по презумпция е представяне на субективна гледна точка. В този случай общият принцип за обективност се спазва, като редакцията поръчва и пуска паралелен материал. Има различни механизми за постигане на професионалния стандарт, наречен „обективност”, но да не утежняваме текста с тях. Важното е, че това е задача на редакцията, в частност – на главния редактор.
Така че, второ, в случая Сашо Андреев явно не си е свършил работата като главен редактор, но за сметка на това опитва да се отърве от проблема по лесния начин – за да спаси кожата, прави евалла на печално известния банкер Цветан Василев, макар в същото време да твърди, че той не е прав.
`Ми как ще е прав, бе колега Андреев! Да не би в своите собствени медии тук Василев да задължава журналистите да се придържат към разни демократични принципи? Пред очите ми е Миколайката Бареков, който от години се опитва да се докопа до тази съкровена мечта – обективността – но все не успява. Ама продължава неистово да се мъчи, де, човекът, трябва да му се признае, независимо, че всички в гилдията са наясно – ако тази материя не я постигнеш най-късно от третия опит, то никога няма да я постигнеш.
`Ми че те, имам предвид тукашните медии на Цветан Василев, с писанията и приказките си не просто не гледат обективно на действителността, а постоянно я изкривяват, направо я претворяват всеки път по новому, пресъздават я съобразно вижданията и интересите на политическите си и финансови началници и контрагенти, тераформират я по техния си грозен образ и подобие.
Тоест, стигаме до третото важно положение – тук те стриктно държат само на собствените си права, не на правата на другите. А виж – в Германия действат обратно – държат категорично на правата на другите, особено когато те самите са в ролята на тези „други”.
И, четвърто, жалкото е, че Сашо Андреев е подвил опашка, вместо да обясни разумно на своите германски началници, че хора като Василев трябва да бъдат държани в тинята на демократичното общество, където им е мястото, защото ако демократично им подадеш пръст, те недемократично ще ти отхапят ръката. Трябваше да им обясни и още нещо, което той прекрасно знае – че демокрацията има нужда да изгражда свои защитни механизми срещу онези, които искат да използват нейните слабости, за да засилват своята антидемократична сила. А пътят към такава самозащита не минава през раздяла с журналисти, които са сред съвсем малкото, останали да говорят истината в тази страна и за тази страна.
Знам, че колегите от българската редакция на Дойче веле отдавна се чувстват пред заплахата да бъдат закрити и да останат без работа – също както се случи с нас в ВВС, а по-рано с колегите от „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”. Но подобни стъпки като сегашната няма да ги спасят, напротив, нека са сигурни, че така окончателното им закриване е още по-близко.
Но то вече ще е закриване от друг вид – мрачно и безславно, защото никой от нас няма да напише ни думичка в тяхна защита, например – че не бива да бъдат закривани, защото са останали единствен независим медиен източник за ситуацията в България. Самото тяхно държане по време на историята с Иван Бедров и Еми Барух показва, че това вече не е истина.
А бъдете сигурни, колеги и граждани, че докато ние, демократите, се демократим един друг по кьошетата, Цветан Василев и подобните нему потриват доволно ръце и се черпят сладко, сладко в центъра на българската демокрация.
Напоследък постоянно ни побеждават, да знаете.
Търсене
Архив
RSS Абонамент
"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.
Ново: Публикуване
- Информацията от RSS канала на pressbulgaria.com се публикува автоматично и в gramophon.com.
2004 - 2018 Gramophon.com