Без упойка

Този текст го започвам вече повече от пет пъти и все още ми е трудно, защото е трудна тема.

Книгата я прочетох на един дъх, която макар да беше тъничка, ми отне дълго време, за да си я извадя от главата след това.

Заглавието, трябва да призная на Надежда Дерменджиева, е прекалено точно, до степен да е стряскащо, защото всичките разкази са кратки, директни и изключително разтърсващи. Не защото са неща, за чието съществуване не подозираме или които не можем да си представим, но защото са разказни от първо лице, единствено число, поставяйки мен, като читател, в роли, които за са нови. Или са болезнено познати.

Проблемът с хората, които са невидими по принцип, за които не чуваме, които не знаем, не познаваме или игнорираме, че това не означава, че не съществуват, нито че проблемите им не са реални, нито че тези проблеми са с нещо по-различни от нашите проблеми. Можем да не ги виждаме по медиите/развлекателната индустрия или коментирано на глас в обществото, но това не означава, че ги няма.

Проблемът е, че всички хора, с които съм коментирала тази книга са се припознавали в поне някоя от тази истории, както в по-слаби, така и в по-сериозни аспекти. Защо е проблем ли? Прочетете книгата и ще разберете.

Проблемът е, че проблемите, които описва, случаите, които разказва, животите, които споделя, те не са някакви невероятни, изолирани или случайни, а са това, което наоколо минава за сиво и скучно ежедневие, новината, над която погледът се плъзва, очите се завъртат, отминава се, прескача се или по друг начин се задълбава в преструвката, че не, това всъщност не се случва, независимо, че всъщност това не е така.

Filed under: чекмедже "Разни" Tagged: Надежда Дерменджиева, без упойка, българска проза, литература, проза

Прочети цялата новина https://eneya.wordpress.com/2013/10/08/no-anasthesia/

Свързани новини: