Смърт… Заспиваш… И толкова… И в тоя сън изчезват душевният ти гнет и всички болки, измъчващи плътта ни. Такъв завършек - от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш… Заспиваш… И сънуваш може би? Ха, тук е спънката! Защото туй - какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън, когато се измъкнем от бренната обвивка - то ни спира, таз мисъл прави земните ни мъки тъй дълголетни. Кой търпял би инак безчетните камшици на века ни: неправдите на наглия потисник, високомерието на рода, сълзите на отритнатата обич, бавежа на закона, произвола на тлъстия чиновник, злия присмех, със който недостойният заплаща на тихата заслуга - всичко туй, когато едно бодване тук вляво очиства сметките ни? Кой би пъшкал под бремето на отмилял живот, ако не беше този страх пред него зад гроба, в неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща? Той смазва волята ни и ни кара да се мирим с познатите беди, наместо да летим към непознати. Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване. И ето, мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват "дела"!