„На Русия с любов“…?

Милен Радев

На 7 октомври, точно в деня на 7 годишнина от убийството на Анна Политковская, в камерната зала на Берлинската филхармония се състоя паметен концерт в нейна памет и в знак на солидарност с Михаил Ходорковски, запокитен по скалъпена присъда в сибирски лагер.

Вдъхновен организатор и движещата сила зад уникалната проява бе големият цигулар Гидон Кремер, който за разлика от свои колеги и някогашни сънародници като Анна Нетребко например, неуморно изобличава на Запад жестокия режим на диктатора Путин.

Този път той, заедно с организации като Амнести Интернешънъл, Репортери без граница, Мемориал Германия, Форумът Лев Копелев, успя да събере във Филхармонията уникално съзвездие от музиканти, артисти и литератори. Повечето от тях, самите с корени в страни от бившия С.С.С.Р., държаха да засвидетелстват не само с артистичното си умение, но и с пряко и красноречиво слово личната си позиция срещу потъпкването на гражданските свободи и изграждането на нов диктаторски режим в Русия.

Пълният списък на участниците както и запис на вълнуващи пиеси на Мчислав Вайнберг, Арво Пярт, Гия Канчели, София Губайдулина, на Прокофиев и Шостакович, изпълнени на почти тричасовия концерт, може да се гледа на сайта на ARTE в течение на още 20 дни от днешна дата. Тук, на френското, а тук – на немското издание на ТВ-канала.

Въведението към паметния концерт направи с кратко слово германската нобелистка за литература Херта Мюлер – самата тя, жертва в миналото на румънската Сикуритате и добре познаваща ужасите на социалистическия рай.

Думите й звучат сякаш има предвид и за мрака, който се спуска над днешна, отново социалистическа, България. Ето защо много държах словото й да се прочете и на български. Макар и със закъснение предлагам днес превода му за читателите на блог Де зората.

---

Херта Мюлер:

„Познах разликата между затвора, който укрепява характера и лагера, който разлага душата на човека“, пише Варлам Шаламов след втория си арест през 1937 година заточението като обществено опасен елемент в сибирската Колима.

Не е ли точно това причината на Русия, на Путин до ден днешен да са нужни наказателни лагери?

Путин провъзгласи „диктатурата на закона“. Под което разбира, че законът е той самият.

За него думата „диктатура“ звучи позитивно. Също и думата „лагер“ не го стряска. Въпреки десетките години на страшното време, въпреки милионите убити и травматизираните жертви, оцелели от Гулаг.

А думата „закон“ за Путин означава арестуваните да бъдат изкарвани на показ зад телени мрежи в зверилни клетки.

В съветските времена всичко лично, доколкото въобще бе останало, трябваше да се крие и премълчава. Индивидуалната мисъл пораждаше съмнение и който си я позволяваше се превръщаше завчас във враг на държавата.

Безкрайните забрани в Съветския съюз и в неговите източноевропейски колонии, затварянето на очите пред действителността докараха тази гигантска империя до икономически и етически банкрут. Икономиката бе тотално съсипана, идеологията – тотално куха, репресивният апарат – склеротичен и негоден…

Смятахме, че най-после и на тях им е дошло до гуша от всевластие и разрушаване на хора и съдби. Появи се Горбачов – човек на КаГеБе, осенен от моментно прозрение. Настъпи времето на Гласност и Перестройка. Помислихме, че най-после е дошло времето и Русия да се демократизира, да назове престъпленията на съветската епоха, да изкаже съжаление за милионите жертви. Източноевропейците дори се надяваха, че Русия ще им се извини за десетилетния тормоз…

Но Горбачов се появи и си замина. На сцената излезе Владимир Путин – един дребен някогашен кагебист, който връща обратно всичко старо. Ретроградните потребности на Путин управляват днешна Русия.

Днес Путин е едър кагебист, идеологията не е изчезнала, а само си е нахлюпила нова маска. КаГеБе управлява вече самостоятелно, не е принуден да се придържа към идеологически рамки, може да се вихри на воля в полето на икономическата престъпност, на религиозността и национализма.

Путин допуска материалното съ-участие на православните попове и на новобогаташи-олигарси, привързва ги към себе си чрез тяхната безскрупулна алчност. Тази стръв задоволява светските мераци и суетата им и действа по-безотказно от кухите лозунги на някогашната партийна идеология.

Путин комбинира стара идеология с ново богатство, нов лицемерен фанатизъм с кичозни ревюта. Така се създава една отблъскваща какофония, в която Путин сменя ролите на държавника с богобоязливия вярващ, преплел молитвено ръце или с гологръдия, напомпан „Рамбо“ и с лифтвания любимец на женските сърца…

Хитра смес, чиято цел е създаване на култ към неговата личност. Путин ту играе ролята на непреклонно заповядващия командир пред телевизионните камери, ту на загрижено бърчещ чело баща на нацията, който страда за слабите и бедните, ту избухва с вулгарни ругатни от бандитския свят.

Всичко това е предназначено за да го направи популярен и обичан. Но това е обичта, която знам, че изпитват само поданиците на диктатори. За Путин да си популярен и до днес означава хората да се боят от теб.

А осмели ли се някой да постави под съмнение властовата машина на Путин, моментално започва разчистването на сметките с помощта на измислени провинения и с лагерни присъди.

Обвинения в богохулство срещу Пуси райът, в данъчни измами и кражба на собствено имущество срещу Ходорковски, в икономически престъпления срещу Алексей Навални. Вече избрани на поста си, но неугодни на Путин кметове просто са сваляни от длъжност по измислени обвинения в корупция.

Измислената вина е стар трик от работилницата за фалшификати на комунистическите тайни служби. Познавам този инструмент от многодневните ми разпити за някакви фиктивни провинения при румънската Сикуритате по времето на Чаушеску. Да, и аз бях обвинявана, че съм чуждестранна агентка, но тогава поне само тайната служба ме наричаше така.

Путин отива една крачка по-нататък. Той изисква от независими граждански организации, които се застъпват за прозрачни избори, за спазване на човешките права, за изучаване историята на Гулаг, те сами да се обозначат като „чуждестранни агенти“…

В главата на Путин цъкат старите кагебистки инстинкти. Той непрестанно търси нови врагове. При това всички тези врагове не са му нужни за да съхранява властта си. Не, на него му трябват все нови и нови врагове за да усеща с каква власт разполага.

Какво могат да очакват днешните млади хора или родители с малки деца от днешна Русия? Че ще престане страхът да изкажеш собственото мнение? Но той не престава. Напротив, поражда се отново и отново. Сплашването е всекидневие в днешна Русия, а производството на страх е най-успешната част от дейността на Путин.

Пак настъпва времето на бягството и на емиграцията. Опаковат се куфари, ако стигне времето за това, плюе се на петите и се напускат родните домове. Алтернативата е затворът или лагерът. Което често води до смърт. По-точно – до убийство. Неотдавна дори, загиналият в затвора адвокат Магнитски, бе осъден посмъртно в кошмарен съдебен процес.

А убийствата? Включително убийството на Анна Политковская? Те не се разкриват. Защото иначе би трябвало да бъдат назовани техните поръчители.

Впрочем, съвсем случайно, убийството на Анна Политковская бе извършено точно на рождения ден на Валентин Путин.

На днешния ден преди 7 години.

Благодаря Ви за вниманието…

---

Прочети цялата новина

Свързани новини: