Имам слабост към Античността и особено древногръцките легенди. Още от дете те ме омайват и разпалват въображението ми, въпреки доста жестокия свят, който описват. Затова и трилогията на Джоузефин Анджелини „Любов под гибелна звезда” беше сред книгите, които исках да прочета. Поредицата се издава от Intense, като на български засега са излезли само първите две...

Ще се опитам да бъда обективен.

Признавам, че шефовете на БСП ( и държавата) не винаги лъжат.
Все пак ще започна с документираната лъжа от предизборната програма на партията:
„Сега предлагаме радикална промяна, която да върне доверието на гражданите в политиката, да направи държавата отговорна пред тях, да възстанови нейните административни способности. Разчитаме на действена и демократична държава, чрез която да се реализира нашата социално-икономическа политика.
Време е да стигнем до истинския смисъл на демокрацията като власт на народа. Да съчетаем представителната и пряката демокрация, а тях двете – с гражданско участие и контрол”.

Това се твърди в програмата, наречена „ПРОМЯНА ЗА ДОСТОЕН ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ (предизборна платформа на БСП)”, публикувана във в. „Дума „ на
12. Април 2013, брой 86.

Ето че обещанието на партията да върне доверието на гражданите в политиката и да направи държавата отговорна пред тях, заедно с приказките за властта на народа, осъществявана с гражданско участие и контрол, бяха откровено бламирани по съкратената процедура- като при разстрел на „враг на народа”, осъден от сталинистки съд.

Екзекуцията се е осъществила в кабинета на първия сред равните депутати, председателя на Народното събрание Михаил Миков. В телевизионния ефир на България тази сутрин това стана ясно от разказа на граждани, които се опитали да осъществят въпросния граждански контрол, задавайки въпроса „ Не ви ли е срам”.

Транспарант с този обобщаващ въпрос беше спуснат от балкона на парламента над пленарната зала в края на работната седмица над отрудените глави на депутатите (заети да четат вестници и да щракат по таблети, както се изрази един свидетел на позорището – ако употребя сръбската дума за театър).

Студентите, които наивно са повярвали, че са граждани с права, обещани им от самата управляваща в момента партия, са били поканени „ на кафе” от Михаил Миков. Оказва се всъщност, че са пили една вода- студена при това.

С присъщия на недосегаемите политици от неговата порода цинизъм, Миков заявил на неканените гости, които иначе поканил в личните си покои на най-голям началник в сградата, следното:” не ми пука”!

Ето този път му вярвам, че не лъже.

Царят не вярва, че е гол, понеже е облечен във власт, която му дава усещането за превъзходство, на основание на което да се подиграва на упреците, че се появява в неприличен вид пред публиката.

Овчарите, които се борят за правата на овцете, за да има кого да стрижат, имат самочувствието, че са в правото си да размахват гегата на властта срещу всеки, дръзнал да наруши овчия строй.

Това „ не ми пука” е обобщен, кратък и ясен, но най-вече откровен отговор на всички граждански въпроси към властта, на която не й пука за спазването на собствените й обещания, какво остава за алтернативните граждански идеи.

Безнаказаността води до това н.п.к. ( Не Ми Пука).

Share on Facebook

/Поглед.инфо/ В България има поне 400 000 лоши длъжници, съобщава „Труд”. Този извод може да се направи от данните на Камарата на частните съдебни изпълнители.

/Поглед.инфо/ Учители принуждават учениците, на които преподават в училище, да посещават частни уроци при тях, за да имат шестица за годината, съобщава „Телеграф”.

Бил ли си около голям пазар скоро след края на работното време? Гледката е доста болезнена за всеки човек със здрав разум. В най-общи щрихи пейзажът е предимно зает от огромни купчини плодове и зеленчуци, невесело преливащи от боклукчийските кофи.

Това вижда на един от лондонските пазари през 2010 година и Джени Доусън. Но вместо кротко да въздъхне и отмине, както правят повечето добри люде, тя решава да основе компания и така да се бори с разхищението на храна. И го прави по един съвсем буквално много сладък начин. Създава компанията Rubies in the Rubble, която произвежда чътнита от плодове и зеленчуци, които иначе биха отишли на боклука. Тоест, от излишните количества, преди да бъдат захвърлени. Във Великобритания годишно се изхвърлят повече от 16 милиона тона годна храна.

Стремежът на Джени за положителна промяна обаче не се изчерпва само с мисията й да оползотворява храна, която иначе би била изхвърлена. Компанията дава работа на хора, които изпитват затруднения да намерят прехрана и така установява един наистина благороден бизнес-модел. В началото наемат кухненски пространства от различни организации и продават по няколко стотин бурканчета всяка седмица на пазара Бороу. Постепенно обаче Rubies in the Rubble започва да си кооперира с лондонската община и получава малка, но собствена кухня в непосредствена близост до пазара на Ню Спиталфилд, където всяка година се разхищават около 11 000 тона плодове и зеленчуци.

Прекрасна бизнес идея! Надяваме се да вдъхнови повече хора.

—

Повече на Rubies in the Rubble

Българска хранителна банка

/Поглед.инфо/ Колегите от Кримския институт за сеизмологична безопасност вероятно са имали предвид т. нар. скала за интензивност на въздействие. Така шефът на сеизмолозите в БАН проф. Емил Ботев коментира пред „Преса” прогнозите за силно земетресение от 10-а степен с епицентър България.

/Поглед.инфо/ Парламентът търси застраховател за автопарка си за 2014 г., става ясно от обявена обществена поръчка в сайта на Народното събрание, съобщава „Труд”.

/Поглед.инфо/ Галя Прокопиева, съпруга на известния бизнесмен и журналист Иво Прокопиев, става изпълнителен директор на издателската група „Икономедиа”, която печата седмичника „Капитал”, всекиднвеника „Капитал дейли” и поддържа сайта „Дневник”.

/Поглед.инфо/ На 23 ноември ще стане най-накрая ясно дали светът трябва да очаква Трета светвона война, става ясно от публикации в международните медии.

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно -  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

Както вече в SocialEvo ви съобщихме  купата UEFA Champions League пристига в България тази седмица благодарение на Unicredit Bulbank. С Томислав имахме уникалния шанс да се докоснем до магията на трофея и нека да ви разкажем за това събитие.  Около 14:30 автобусът с купата спря …

HP обяви първото в индустрията предложение, което предоставя на мрежовите потребители денонощна поддръжка за три години без допълнителни разходи, предоставяйки им по този начин отдалечената поддръжка, от която имат нужда, навсякъде и по всяко време. Новите условия на доживотната гаранция – HP Lifetime Warranty 2.0, …

Новият 8-инчовия таблет Lenovo Miix2 е мултифункционално устройство, работещо с Windows 8.1. Малкият таблет съчетава четириядрен процесор от Intel и широкоъгълен IPS дисплей с висока резолюция. Заедно с опцията за стилус и преносим калъф 8-инчовият Lenovo Miix2 е от класа на своя предшественик Lenovo Miix. …

С мотото „Създайте приказката на живота си“ в магазините на Мтел влезе високотехнологичният Samsung Galaxy Note III. Третият представител от серията Note се предлага на цени от 49,90 лева на месец с тарифни планове Мтел смарт. Samsung Galaxy Note III притежава редица впечатляващи характеристики. Сред …

"НИЕ СМЕ СРЕЩУ ПРОДАЖБАТА НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ НА ЧУЖДЕНЦИ! НИЕ СЕ БОРИМ И СРЕЩУ СОБСТВЕНАТА НИ МАФИЯ В ЗЕМЕДЕЛИЕТО!" Под подобни лозунги вчера 20 октомври 2013 г., в различни градове на страната и по света преминаха протести на български граждани.

 Котките могат да бъдат всякакви цветове…. ние просто имаме под ръка един тефтер с черни листове, от  който...

Социална мрежа, микроблог, социална медия или просто Twitter. Платформата, която остава загадка не само за голяма част от българските маркетинг мениджъри, но и изобщо в световен мащаб. Наскоро мернах някаква статистика, че Twitter е най-популярен в САЩ, Великобритания, Япония, Канада, Австралия и Испания. Разбира се, …

Най-горещото име в света на електрическите коли, Tesla, предприе смела и категорична крачка към интеграция на мобилните технологии в своите рожби. Благодарение на партньорство с AT&T новите модели на марката ще разполагат с вградена 3G или HSPA+ (4G според AT&T) връзка. Посредством SIM карта освен …