През Иран с Опел (14): Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.

Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част четиринайсета

Бисотун, Так-е Бостан, Орумие, Базарган, Арарат и среща с въоръжени кюрди

Бисотун

Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата

барелеф на Дарий I,

разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Фархад Тараш

представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.

Статуята на Херакъл (Херкулес)

е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

 

 

Барелефът на Партския владетел Митридат II

е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.

Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

 

Так-е Бостан

Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в

Керманшах

Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.

Taq-e Bostan, Керманшах, Иран

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.

Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.

Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.

Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

 

Орумие

700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

 

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през

провинция Кюрдистан

и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.

Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.

Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

 

От  Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.

 

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган

Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната

от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.

Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.

На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.

Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

 

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.

Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че

вече ме проверяват турските гранични служби

Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.

После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.

Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.

Почувствах се почти у дома.

 

Арарат

От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.

В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

 

Среща с въоръжени кюрди

Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че

всъщност се намирам в Кюрдистан

Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?  И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното  колело (вижда се на снимките).

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.

И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

 

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Край

Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: