снимка: архив Двама души са пострадали в две тежки катастрофи през изминалото денонощие във Варна, съобщиха за Дарик Варна от КАТ. За...

Докато цяла седмица държавата се пита къде е Христо Бисеров, "Стандарт" го откри в двора му. Точно в 15,15 часа във вторник бившият зам.-шеф на...

1907 г. — Във Франция е извършен пробен полет с въртолет, при което пилотът успява да се издигне на 2 метра. 1923 г. — Започва използването...

news.bg 24 часа Мира Радева спира с политическите проучвания Мира Радева засега спира с политическите проучвания, с които стана...

Поредното междуетническо меле в София се е разиграло около 21.30 часа снощи в района на столичния булевард "Александър Стамболийски",...

Наближаваме. Остават ни още няколко завоя и сме там. Продължавам почти вбесен да надвиквам ръмжащия двигател, защитавайки тезата си, че докторите са доктори, защото имат висша цел – да помагат на хората. Защо иначе биха посветили живота си на постоянно учене и срещи с хора, нуждаещи се от помощ, в непривлекателни условия? И как може такъв човек да си позволи да не премисли добре действията си, като по този начин нарани свой пациент?

Постепенно разбирам, че не съм прав. В наивното ми съзнание докторите (и изобщо всички заети в здравеопазването) са безгрешни Човеци, ръководени единствено от себеотрицание и всеотдайност. Очевидно съм забравил за пирамидата на Маслоу. Все пак знанията ми за здравната система се изчерпват с наученото от няколкото статии и редките посещения на здравни заведения. Усърдните наставления на родителите ми, с които ме отказаха да следвам медицина навремето, са ме откъснали от другата евентуална допирна точка с тази иначе интересна тема. Всъщност благодарение именно на тях изключително рядко ми се налага да имам вземане-даване с болници и доктори. И двамата са доктори.

И точно в това е проблемът, защото съм си изградил погрешна представа за това, което се случва между хората с белите престилки, ходещи из коридори, миришещи на белина, и спасяващи човешки животи. Как мога аз да знам, че общопрактикуващите лекари например всеки ден се борят с абсурда на една едва крепяща се система, която сякаш по дефиниция ги поставя извън закона? Няма как. Хайде, аз съм лесен с родители доктори, но как да разберат другите, че за да станеш доктор, си принуден сам да заплащаш специализацията си, като през това време нямаш и не можеш да имаш други доходи, защото е почти невъзможно едновременно да работиш и да разлистваш тежките учебници? А след това да ходиш на работа в сграда, която заплашва да се срути? И да се срещаш с хора, които не са успели да завършат средно образование и въпреки това (или точно затова) не ценят усилията и времето, които си хвърлил в непрестанното учене, за да можеш да им помогнеш? За тях ти си даденост – един човек в един кабинет, на когото държавата плаща някакви пари, за да ги лекува.

Съвсем естествено е тази система да се самоизяжда. Към нея никой не проявява нужното уважение. Няма пари за здравеопазване. Лекарите нямат стимул да се развиват, защото са поставени на ръба на оцеляването. Студентите завършват и отиват да работят в Германия, Австрия, Франция. Пациентите си искат своето, без дори за момент да се замислят колко ценен е животът им всъщност. Искат, но не дават нищо насреща. Защото системата не ги е научила или пък ги е отучила. А пари няма.

За мен образованието и здравеопазването са двете най-важни колони, на които се крепи едно общество. Без която и да е от тях то е обречено на болезнен залез.

Имаме толкова много неща да оправяме, че не трябва да губим и секунда време. Всъщност имаме да оправяме цяла една държава. Да премахнем корупцията. Да въведем модерни методи на обучение. Да превъзпитаме хората. Да създаваме полезни решения. Да впрягаме в действие модерните технологии. Да направим по-достъпни услугите, като в същото време вдигнем и полезността им.

Трябват ни наивни хора, които не се страхуват да гледат към звездите и да мечтаят за един по-добър свят. Които са готови да научат нови неща, само и само да променят нещо. Аз съм такъв. Въпреки песимизма, който ме обзема напоследък. Ще го преборя, но ми трябват съюзници. Вече намерих такива сред приятелите си. Надявам се и ти да имаш такива. Защото ни очаква много работа и имаме толкова много неща да оправяме…

Имаме толкова много неща да оправяме… е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.

Наближаваме. Остават ни още няколко завоя и сме там. Продължавам почти вбесен да надвиквам ръмжащия двигател, защитавайки тезата си, че докторите са доктори, защото имат висша цел – да помагат на хората. Защо иначе биха посветили живота си на постоянно учене и срещи с хора, нуждаещи се от помощ, в непривлекателни условия? И как може такъв човек да си позволи да не премисли добре действията си, като по този начин нарани свой пациент?

Постепенно разбирам, че не съм прав. В наивното ми съзнание докторите (и изобщо всички заети в здравеопазването) са безгрешни Човеци, ръководени единствено от себеотрицание и всеотдайност. Очевидно съм забравил за пирамидата на Маслоу. Все пак знанията ми за здравната система се изчерпват с наученото от няколкото статии и редките посещения на здравни заведения. Усърдните наставления на родителите ми, с които ме отказаха да следвам медицина навремето, са ме откъснали от другата евентуална допирна точка с тази иначе интересна тема. Всъщност благодарение именно на тях изключително рядко ми се налага да имам вземане-даване с болници и доктори. И двамата са доктори.

И точно в това е проблемът, защото съм си изградил погрешна представа за това, което се случва между хората с белите престилки, ходещи из коридори, миришещи на белина, и спасяващи човешки животи. Как мога аз да знам, че общопрактикуващите лекари например всеки ден се борят с абсурда на една едва крепяща се система, която сякаш по дефиниция ги поставя извън закона? Няма как. Хайде, аз съм лесен с родители доктори, но как да разберат другите, че за да станеш доктор, си принуден сам да заплащаш специализацията си, като през това време нямаш и не можеш да имаш други доходи, защото е почти невъзможно едновременно да работиш и да разлистваш тежките учебници? А след това да ходиш на работа в сграда, която заплашва да се срути? И да се срещаш с хора, които не са успели да завършат средно образование и въпреки това (или точно затова) не ценят усилията и времето, които си хвърлил в непрестанното учене, за да можеш да им помогнеш? За тях ти си даденост – един човек в един кабинет, на когото държавата плаща някакви пари, за да ги лекува.

Съвсем естествено е тази система да се самоизяжда. Към нея никой не проявява нужното уважение. Няма пари за здравеопазване. Лекарите нямат стимул да се развиват, защото са поставени на ръба на оцеляването. Студентите завършват и отиват да работят в Германия, Австрия, Франция. Пациентите си искат своето, без дори за момент да се замислят колко ценен е животът им всъщност. Искат, но не дават нищо насреща. Защото системата не ги е научила или пък ги е отучила. А пари няма.

За мен образованието и здравеопазването са двете най-важни колони, на които се крепи едно общество. Без която и да е от тях то е обречено на болезнен залез.

Имаме толкова много неща да оправяме, че не трябва да губим и секунда време. Всъщност имаме да оправяме цяла една държава. Да премахнем корупцията. Да въведем модерни методи на обучение. Да превъзпитаме хората. Да създаваме полезни решения. Да впрягаме в действие модерните технологии. Да направим по-достъпни услугите, като в същото време вдигнем и полезността им.

Трябват ни наивни хора, които не се страхуват да гледат към звездите и да мечтаят за един по-добър свят. Които са готови да научат нови неща, само и само да променят нещо. Аз съм такъв. Въпреки песимизма, който ме обзема напоследък. Ще го преборя, но ми трябват съюзници. Вече намерих такива сред приятелите си. Надявам се и ти да имаш такива. Защото ни очаква много работа и имаме толкова много неща да оправяме…

Наближаваме. Остават ни още няколко завоя и сме там. Продължавам почти вбесен да надвиквам ръмжащия двигател, защитавайки тезата си, че докторите са доктори, защото имат висша цел – да помагат на хората. Защо иначе биха посветили живота си на постоянно учене и срещи с хора, нуждаещи се от помощ, в непривлекателни условия? И как може такъв човек да си позволи да не премисли добре действията си, като по този начин нарани свой пациент?

Постепенно разбирам, че не съм прав. В наивното ми съзнание докторите (и изобщо всички заети в здравеопазването) са безгрешни Човеци, ръководени единствено от себеотрицание и всеотдайност. Очевидно съм забравил за пирамидата на Маслоу. Все пак знанията ми за здравната система се изчерпват с наученото от няколкото статии и редките посещения на здравни заведения. Усърдните наставления на родителите ми, с които ме отказаха да следвам медицина навремето, са ме откъснали от другата евентуална допирна точка с тази иначе интересна тема. Всъщност благодарение именно на тях изключително рядко ми се налага да имам вземане-даване с болници и доктори. И двамата са доктори.

И точно в това е проблемът, защото съм си изградил погрешна представа за това, което се случва между хората с белите престилки, ходещи из коридори, миришещи на белина, и спасяващи човешки животи. Как мога аз да знам, че общопрактикуващите лекари например всеки ден се борят с абсурда на една едва крепяща се система, която сякаш по дефиниция ги поставя извън закона? Няма как. Хайде, аз съм лесен с родители доктори, но как да разберат другите, че за да станеш доктор, си принуден сам да заплащаш специализацията си, като през това време нямаш и не можеш да имаш други доходи, защото е почти невъзможно едновременно да работиш и да разлистваш тежките учебници? А след това да ходиш на работа в сграда, която заплашва да се срути? И да се срещаш с хора, които не са успели да завършат средно образование и въпреки това (или точно затова) не ценят усилията и времето, които си хвърлил в непрестанното учене, за да можеш да им помогнеш? За тях ти си даденост – един човек в един кабинет, на когото държавата плаща някакви пари, за да ги лекува.

Съвсем естествено е тази система да се самоизяжда. Към нея никой не проявява нужното уважение. Няма пари за здравеопазване. Лекарите нямат стимул да се развиват, защото са поставени на ръба на оцеляването. Студентите завършват и отиват да работят в Германия, Австрия, Франция. Пациентите си искат своето, без дори за момент да се замислят колко ценен е животът им всъщност. Искат, но не дават нищо насреща. Защото системата не ги е научила или пък ги е отучила. А пари няма.

За мен образованието и здравеопазването са двете най-важни колони, на които се крепи едно общество. Без която и да е от тях то е обречено на болезнен залез.

Имаме толкова много неща да оправяме, че не трябва да губим и секунда време. Всъщност имаме да оправяме цяла една държава. Да премахнем корупцията. Да въведем модерни методи на обучение. Да превъзпитаме хората. Да създаваме полезни решения. Да впрягаме в действие модерните технологии. Да направим по-достъпни услугите, като в същото време вдигнем и полезността им.

Трябват ни наивни хора, които не се страхуват да гледат към звездите и да мечтаят за един по-добър свят. Които са готови да научат нови неща, само и само да променят нещо. Аз съм такъв. Въпреки песимизма, който ме обзема напоследък. Ще го преборя, но ми трябват съюзници. Вече намерих такива сред приятелите си. Надявам се и ти да имаш такива. Защото ни очаква много работа и имаме толкова много неща да оправяме…

Имаме толкова много неща да оправяме… е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.

Наближаваме. Остават ни още няколко завоя и сме там. Продължавам почти вбесен да надвиквам ръмжащия двигател, защитавайки тезата си, че докторите са доктори, защото имат висша цел – да помагат на хората. Защо иначе биха посветили живота си на постоянно учене и срещи с хора, нуждаещи се от помощ, в непривлекателни условия? И как може такъв човек да си позволи да не премисли добре действията си, като по този начин нарани свой пациент?

Постепенно разбирам, че не съм прав. В наивното ми съзнание докторите (и изобщо всички заети в здравеопазването) са безгрешни Човеци, ръководени единствено от себеотрицание и всеотдайност. Очевидно съм забравил за пирамидата на Маслоу. Все пак знанията ми за здравната система се изчерпват с наученото от няколкото статии и редките посещения на здравни заведения. Усърдните наставления на родителите ми, с които ме отказаха да следвам медицина навремето, са ме откъснали от другата евентуална допирна точка с тази иначе интересна тема. Всъщност благодарение именно на тях изключително рядко ми се налага да имам вземане-даване с болници и доктори. И двамата са доктори.

И точно в това е проблемът, защото съм си изградил погрешна представа за това, което се случва между хората с белите престилки, ходещи из коридори, миришещи на белина, и спасяващи човешки животи. Как мога аз да знам, че общопрактикуващите лекари например всеки ден се борят с абсурда на една едва крепяща се система, която сякаш по дефиниция ги поставя извън закона? Няма как. Хайде, аз съм лесен с родители доктори, но как да разберат другите, че за да станеш доктор, си принуден сам да заплащаш специализацията си, като през това време нямаш и не можеш да имаш други доходи, защото е почти невъзможно едновременно да работиш и да разлистваш тежките учебници? А след това да ходиш на работа в сграда, която заплашва да се срути? И да се срещаш с хора, които не са успели да завършат средно образование и въпреки това (или точно затова) не ценят усилията и времето, които си хвърлил в непрестанното учене, за да можеш да им помогнеш? За тях ти си даденост – един човек в един кабинет, на когото държавата плаща някакви пари, за да те лекува.

Съвсем естествено е тази система да се самоизяжда. Към нея никой не проявява нужното уважение. Няма пари за здравеопазване. Лекарите нямат стимул да се развиват, защото са поставени на ръба на оцеляването. Студентите завършват и отиват да работят в Германия, Австрия, Франция. Пациентите си искат своето, без дори за момент да се замислят колко ценен е животът им всъщност. Искат, но не дават нищо насреща. Защото системата не ги е научила или пък ги е отучила. А пари няма.

За мен образованието и здравеопазването са двете най-важни колони, на които се крепи едно общество. Без която и да е от тях то е обречено на болезнен залез.

Имаме толкова много неща да оправяме, че не трябва да губим и секунда време. Всъщност имаме да оправяме цяла една държава. Да премахнем корупцията. Да въведем модерни методи на обучение. Да превъзпитаме хората. Да създаваме полезни решения. Да впрягаме в действие модерните технологии. Да направим по-достъпни услугите, като в същото време вдигнем и полезността им.

Трябват ни наивни хора, които не се страхуват да гледат към звездите и да мечтаят за един по-добър свят. Които са готови да научат нови неща, само и само да променят нещо. Аз съм такъв. Въпреки песимизма, който ме обзема напоследък. Ще го преборя, но ми трябват съюзници. Вече намерих такива сред приятелите си. Надявам се и ти да имаш такива. Защото ни очаква много работа и имаме толкова много неща да оправяме…

Имаме толкова много неща да оправяме… е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.